ГЛАДНИТЕ ПРАВЯТ ВЕСТНИК, СИТИТЕ СЕ ПАЗАРЯТ: КАК УБИХА „СТРУМА“

Гледайте сега. Това не е просто поредната новина за някакви си неизплатени заплати във вестинк „Струма“. Това е анатомия на българския разпад, събрана в една редакция.

Двайсет и двама души. Журналисти, коректори, техничари. Хора, които три месеца не са помирисвали лев, но всяка сутрин стават, отиват на работа и правят вестник. Защо? От инат, от професионална чест или просто от оная наивна българска вяра, че „шефът ще се оправи и ще ни плати“. Вестник „Струма“ не е спрял нито за ден. Хартията мирише на мастило, хората в Благоевград си го купуват от павилиона, а вътре – зад страниците – стоят 22-ма гладни крепостни селяни на минимална заплата.

А къде е чорбаджията?

Управителката Теодора Томова, казват хората в жалбата си до Инспекцията по труда, имала по-важна работа. Тя пътува. Я до Гърция, я някъде другаде по света. Обещала да се появи на 3 август, ама не би – морето явно е по-важно от хората, дето ти вадят хляба. Сметките на дружеството запорирани от НАП още от 2025-а, тя е единствената с подпис и ключ за касата, а на работещите им се подхвърля най-циничната българска оферта на прехода: „Ето ви го вестника, пазарете си го сами, изкарвайте си пари, ако можете.“

Чувате ли го това? Това не е мениджмънт. Това е търговско безсрамие. Това е класическата схема за умишлен фалит, в която медията се хвърля като оглозган кокал на кучетата: „Спасявайте се, въртете си търговийката, ние прибрахме каквото имаше.“

Кой превърна единствения лош – хубав. регионален вестник в брошура и последстви е в пазарска сергия за дребни тарикати? Собственикът се води чак в Русе – „Пресгрупа Утро“, управителката отсъства, държавата спи, а накрая сметката я плаща редовият репортер, който трябва да обяснява на децата си защо за май, юни и юли заплата няма. И за август по всяка вероятност.

Българската журналистика отдавна я убиват по този начин – тихо, бавно, с глад и унижение. Първо те слагат на минимална заплата, за да си послушен. После спират и нея, за да те пречупят. Накрая ти казват да се „пазариш“, за да се превърнеш от журналист в рекетьор или просяк. И когато накрая институциите вдигнат рамене, а шефовете се върнат от почивка, от вестника ще е останала само пепел.

Жалбата на тези 22-ма души не е просто вик за пари. Тя е надгробен надпис за илюзията, че трудът в България има значение. И докато тези хора не спрат да печатат без пари, а институциите не потърсят лична сметка от онези с банковите сметки и плажовете, търговците в храма на словото ще продължават да печелят. А вие си купувайте вестника – днес вътре има новини, но утре ще има само тишина.