Не човекът, а идеологията: Защо проблемите на Сърбия няма да си тръгнат с Вучич

Че е достатъчно да бъде сменен един политик и всичко останало някак ще си дойде на мястото, както когато се подмени изгоряла крушка и изведнъж цялото помещение се озари от светлина. Подобна представа е изключително привлекателна, защото освобождава от отговорност всички останали. Ако за всичко е виновен един човек, а този нашият отдавна полага всички усилия да превърне Сърбия в бунище, управлявано от най-низшата утайка на обществото, тогава милионите други са просто безсилни наблюдатели на историята – хора, които не са имали никакво влияние върху събитията, сполетели ги по волята на съдбата.

За съжаление обществата не функционират толкова просто. Нито една власт не се задържа дълго единствено благодарение на таланта на един политик, независимо колко умел, настойчив или безскрупулен е той. За да управлява някой толкова продължително, е необходима цяла армия от сътрудници, помощници, привърженици и мълчаливи съучастници. Необходим е огромен брой хора, които са готови да се приспособят към правилата на играта, дори когато отлично знаят, че тези правила са погрешни.

След толкова години управление на Александър Вучич вече е почти невъзможно да се говори единствено за него като за причина за всичко онова, което не е наред в Сърбия, колкото и вярно да е, че той олицетворява най-лошото, което можеше да сполети тази държава. Много по-неприятно, но и много по-близо до истината е да се изправим пред факта, че с течение на времето Сърбия започна да прилича на своя президент. Не защото той притежава някаква свръхестествена способност да прекроява нацията по свой образ и подобие, а защото милиони хора възприеха моделите на поведение, които неговата система възнаграждаваше.

Всяка дълготрайна власт функционира като огледало. В началото тя отразява особеностите на обществото, от което е произлязла. След известно време обаче настъпва нещо далеч по-опасно – обществото започва да отразява образа на самата власт. Хората усвояват нейния речник, нейните методи, нейните ценности и нейните оправдания. Това, което някога е предизвиквало възмущение, се превръща в ежедневие, а онова, което някога е било неприемливо, започва да се възприема като естествен ред на нещата. Най-голямата политическа победа не е спечелването на избори. Най-голямата победа е да накараш хората да свикнат.

А Сърбия свикна с много неща. Свикна да бъде лъгана. Нагло, открито, безсрамно и без никакви последствия. Свикна обещанията да се дават без намерение някога да бъдат изпълнени. Свикна с функционери, които говорят като интернет тролове, и с медии, които бълват помия и омраза и се държат като партийни бюлетини.

Свикна с това, че институциите съществуват само на хартия, докато реалните решения се вземат зад затворени врати, чрез телефонни разговори и политически намигвания. Свикна да бъде управлявана от най-низката човешка утайка, сякаш преминала през сито на подбор, след което са останали единствено най-безсрамните и най-покварените.

Някога скандалът беше събитие. Днес е просто пауза между два рекламни блока. Някога обществото изискваше отговори. Днес често търси единствено ново развлечение. Това не означава, че гражданите са станали по-лоши хора, отколкото са били. Но безспорно са станали по-уморени. А уморените хора са идеалният материал за всяка власт, която желае да се задържи дълго.

Човекът, който всеки ден се тревожи как да плати сметките си, как да запази работата си или как да изпрати детето си в университет, не разполага с много енергия да защитава абстрактни принципи като институциите, върховенството на закона или разделението на властите. Именно затова авторитарните системи оцеляват много по-лесно, отколкото често се предполага. Те не изискват от гражданите да ги обичат. Напълно достатъчно е да ги приемат като неизбежен факт.

Но дори това не е цялата история. Съществува нещо, което е допринесло за дълголетието на тази система много повече от страха. Това е угодничеството. Страхът е човешка слабост и може да бъде разбран. Угодничеството вече е нравствен избор. През изминалите години Сърбия се превърна в държава, в която прегъването на гръбнака често изглеждаше като най-разумната инвестиция. Хората се научиха, че е изгодно да мълчат, когато трябва да говорят, че е полезно да кимат утвърдително, когато би трябвало да задават въпроси, и че е много по-безопасно да се възхищават на силните на деня, отколкото да ги критикуват.

Ако съществуваше световна лига по ласкателство и раболепие, Сърбия би била сериозен претендент за сребърния медал. Златото все пак е запазено за Северна Корея.

Толкова много природни дарования, събрани на едно място, рядко могат да бъдат видени. В тази страна има огромен брой хора, които разпознават политическия вятър още преди метеорологичните станции и сменят убежденията си с точността на професионални ветроходци. Днес са пламенни защитници на една идея, утре на друга, а вдругиден ще обясняват как всъщност винаги са отстоявали именно онова, което в дадения момент им носи изгода. Впрочем изгода се превърна в най-стабилната идеология на съвременна Сърбия.

Не всички са част от системата. Не всички членуват в управляващата партия. Но огромен брой хора участват в поддържането на един и същ модел на поведение. Едни очакват работа. Други очакват повишение. Трети очакват обществена поръчка. Четвърти се надяват някой да ги „побутне“ напред.

Понякога цената на съгласието е висока, а понякога е изненадващо ниска. За едно работно място, за служебен автомобил, за място в управителен съвет или за няколко минути близост до политическата власт мнозина са готови да се откажат от възгледи, които някога публично са защитавали. Това е може би най-тъжният аспект на цялата история. Проблемът не е само в това, че властта произвежда покорство. Проблемът е, че покорството се превърна в обществено желано качество. Характерът често се възприема като пречка. Почтеността – като непрактичен лукс. Последователността – като белег на политическа незрялост.

Разбира се, би било несправедливо да се твърди, че цяла Сърбия е такава. Ако беше, тази страна отдавна щеше да е престанала да бъде общество и да се е превърнала в огромна канцелария за заверяване на съгласие. Съществуват хора, които отказват да се приспособяват. Съществуват журналисти, които продължават да задават въпроси. Преподаватели, които отказват да мълчат. Съдии, които се опитват да правораздават според закона.

Студенти, които не приемат бъдещето им да бъде превърнато в конкурс за послушници. Граждани, които излизат на протести дори когато знаят, че на следващия ден ще ги посрещнат същите проблеми. Именно благодарение на тях Сърбия все още не е изгубила напълно способността си да изпитва срам. Но проблемът остава същият. Такива хора често са малцинство, докато мнозинството е избрало удобството на приспособяването.

Ето защо е погрешно да се вярва, че с оттеглянето на един човек автоматично ще изчезне и системата, която той е изградил. Политиците идват и си отиват, но навиците остават много по-дълго от техните мандати. Ако едно общество е свикнало да възнаграждава покорството, то ще намери нов водач, на когото да ръкопляска. Ако е научено да уважава силата повече от принципите, ще произведе нова версия на същата политика. Може би с различни лозунги, различни цветове и различни лица, но със същата същност.

Затова най-голямата опасност за Сърбия не е Александър Вучич като отделна личност. Най-голямата опасност е възможността моделът на поведение, въплътен от Вучич, да се е превърнал в общоприета норма – в нещо подразбиращо се, което надживява всеки свой създател. Защото автократиите никога не оцеляват единствено благодарение на своите водачи. Те съществуват благодарение на общества, които постепенно привикват към мисълта, че ненормалното е нормално, че приведеният гръбнак е по-естествено положение от изправената стойка и че личната изгода е по-важна от обществения интерес.

Когато едно общество достигне до тази точка, въпросът защо държавата прилича на своя владетел вече не е решаващ. След толкова години съвместен живот отговорът е съвсем прост: защото сме свикнали едни с други. Властта е свикнала, че може всичко, а гражданите са свикнали, че могат малко или почти нищо. Властта е свикнала да говори без отговорност, а обществото – да слуша без съпротива. Едните изгубиха мярката, другите изгубиха търпението си.

Затова проблемът на Сърбия днес не е само Александър Вучич. Проблем е всеки малък Вучич, на когото сме позволили да израсне в самите нас. Всеки път, когато премълчим една несправедливост, защото не ни засяга лично. Всеки път, когато търсим връзки вместо правила. Всеки път, когато се възхищаваме повече на властта, отколкото на почтеността. Всеки път, когато наричаме някого глупак, защото е отказал да се продаде.

Години наред слушаме как един човек е пленил държавата. Може би е така. Но нито една държава не може да бъде пленена без съучастници. Някой трябва да държи вратата, някой да изгаси светлината, някой да подпише документа, някой да обърне глава на другата страна и някой да обясни как всичко това всъщност е напълно нормално.

Именно това е и най-скъпата цена на тази епоха. Разрушена не е само политическата система, а и самото усещане за нормалност. Когато хората престанат да различават приличието от раболепието, институцията от послушника, истината от пропагандата и държавата от партията, тогава проблемът вече не е само властта. Тогава проблемът се превръща в самото общество.

И затова денят, в който Александър Вучич напусне властта, ще бъде важен. Но няма да бъде достатъчен. Защото неговото оттегляне няма автоматично да изправи милионите гърбове, привикнали да се прегъват. Няма да върне характера на онези, които са го продали срещу дребни привилегии. Няма за една нощ да превърне поданиците в граждани.

Истинската работа ще започне едва тогава. Сърбия няма да трябва да се освобождава само от един човек. Тя ще трябва да се освобождава от всичко, което е научила от него. А това, както ще се окаже, е далеч по-трудна и далеч по-продължителна задача от простата смяна на една власт.