ВРЕМЕТО НА МАЛКИТЕ ПАЛАЧИ: Когато премиерът се уплаши от „своите“

От ерата на софрата навлязохме в епохата на политическия садизъм – днес „Дондуков“ е обсаден не от гладни за постове, а от жадни за кръв

Преди години, когато Борисовата „държава-майка“ тепърва прохождаше, коридорите на властта миришеха на евтин парфюм и скъпо службогонство. Като млад издател, който тепърва каляваше перото си в софийската джунгла, виждах как върволици от кандидат-величия обсаждаха „Секвоя“. Тогава валутата беше постът, поръчката, подсигурената софра. Търсеше се облагата – онази примитивна, но в основата си разбираема форма на печалбарството. ГЕРБ беше магнит за хората, които искаха да „бъдат някой“, за да „вземат нещо“. Грозно, но човешко.

Днес обаче България е в хватката на нов, много по-мрачен и патологичен модел. И най-шокиращото е, че този модел плаши дори тези, които са на върха му.

От ежедневната ми комуникация с хора от властта разбирам нещо потресаващо: премиерът Румен Радев и лидерите на „Прогресивна България“ са вцепенени от това, което чуват от собствените си редици. Те очакваха обичайния натиск за служби и привилегии, но се сблъскаха с дестилиран политически садизъм.

Днес „келепирът“ е свален от пиедестала. На негово място е издигнат Култът към унищожението. Комуникацията с местните дерибеи и депутатите-новобранци вече не е търговия на интереси, а пазар на доноси. Те не отиват при премиера, за да искат бюджет за регионите си или кариерно израстване. Те отиват, за да изкрещят: „Да се ебе майката на този! Да се смаже онзи!“. Буквално!

Личният интерес е изтикан в ъгъла, за да направи път на чистата, патологична омраза. Властта вече не се възприема като инструмент за градеж (пък бил той и користен), а като боксова ръкавица. Докато при Борисов се търсеше начин „да се уредим“, днес отдолу настояват „да ги довършим“. Армия от анонимни доносници, маскирани като „прогресивни политици“, разнася списъци за отстрел, пред които дори хората на Радев онемяват.

Това е триумфът на политическия канибализъм. Когато една система започне да се храни не със закони и стратегии, а с труповете на своите опоненти, тя неизбежно приключва в канавката на историята. Но дотогава, докато „да се разсипе животът на другия“ е основното искане към новата власт, България ще прилича повече на наказателна колония, отколкото на европейска държава.

Интелектуалната нищета на тези нови „палачи“ е компенсирана от свръхпроизводство на реваншизъм. Те не искат да са по-добри от предните. Те просто искат да са по-жестоки. И в този си стремеж са постигнали нещо страшно – превърнали са държавната машина в месомелачка за човешки съдби, чийто бутон за „стоп“ вече е недостъпен дори за премиера.

Гледайте ги добре. Те не строят. Те само проверяват. Те не създават. Те само уволняват. Те не водят. Те просто отмъщават. И ако днес жертвата е „човекът на онзи“, утре жертвата ще бъде самата държава, останала без гръбнак, прекършена от първичната злоба на една глутница, която забрави как се живее, но помни отлично как се мрази.