Сандански е коренът на моя световен порив: Изповедта на проф. д-р Илия Граматиков за музиката, вярата и вечното движение

Когато говорим за съвременния интелектуален елит на България, името на проф. д-р Илия Граматиков неизменно изпъква като символ на една особена, почти ренесансова многостранност. Роден през 1984 година, той е фигура, която трудно се побира в тесните рамки на една професия. Музикант, музиколог, заместник-декан на Теоретико-композиторския и диригентски факултет в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, артистичен директор на международния фестивал ppIANISSIMO и диригент на дамския хор „Морфова – Прокопова“ – списъкът с неговите ангажименти изглежда като програма на поне три отделни личности. Но в основата на този мащабен професионален размах стои едно малко момче от Сандански, което някога е гледало глобуса с мечтата да опитоми целия свят чрез езика на звуците. Именно Сандански е отправната точка, онази изначална географска и духовна координата, която захранва нестихващата енергия на Граматиков и днес, когато той вече е утвърден авторитет в европейската музикална наука.

Израснал в слънчевия и гостоприемен юг, Илия Граматиков носи в себе си онази специфична светлина на Сандански, която по-късно открива в платната на Търнър или в залезите над екзотичните морета. Още от най-ранно детство неговият път е белязан от една категорична яснота – музиката не е просто избор, а съдба. Тази мечта го превежда през залите на Музикалната академия, отвежда го на специализация в имперска Виена и го установява на преподавателската катедра, откъдето днес вдъхновява следващите поколения български музиканти. Но въпреки академичните титли и международното признание, той остава свързан с онези първи импулси на любопитство към света, които се зараждат именно в родното място. Самият той се дефинира като „нездравословно енергичен професионалист“, но зад тази самоирония прозира образът на човек, за когото работата е форма на съществуване, а не просто задължение. Той страда от „маниакален перфекционизъм“ и се води от „фанатичен идеализъм“, което обяснява защо неговите монографии не са просто сухи научни текстове, а истински художествени обекти – хибриди между строгата логика на фактите и провокативната естетика на словото.

За проф. Граматиков музикологията не е консервативна дисциплина, затворена в прашни архиви, а жив организъм. Неговите книги, които той определя като своето най-голямо жизнено постижение, са плод на дългогодишен труд, в който науката се среща с визуалните изкуства чрез сътрудничеството с художници като Ясен Панов и Николай Влахов. Това е дръзко начинание, което цели да превърне изследователския текст в „паралелен визуално-словесен разказ“. Този стремеж към експеримента и жанровата флуидност е отражение на неговата лична философия, че „винаги може и по-добре“. В този непрестанен стремеж към надскачане на собствените лимити той открива и най-голямото предизвикателство в своята работа – вечната надпревара със самия себе си, в която няма крайна точка, а само нови хоризонти за завоюване.

Енергията, която той влага в административната и научната си дейност, намира своя противовес в една дълбока, почти мистична духовност. Запитан в какво вярва абсолютно, Илия Граматиков се разкрива като мислител, който вижда отвъд квантовата физика и емпиричното познание. Той е убеден, че вселената не е плод на грандиозна случайност, а проявление на висша сила или Божествено провидение. Тази вяра не е в конфликт с неговия рационален ум на учен, а напротив – допълва го. Колкото повече човечеството „проглежда“ за тайните на Космоса, толкова по-ясно за него става присъствието на висш разум. Това усещане за мащаб и смисъл го прави „непоправим романтик“, за когото всяко докосване до природата е ритуално преживяване. Не е случайно, че любимият му момент от деня е залезът – онзи магичен преход между светлината и тъмнината, който той е запечатал в хиляди фотографии от различни кътчета на земното кълбо. В тези моменти на съзерцание, повлияни от естетиката на Екзюпери и Търнър, той открива тишината, необходима за зареждане на неговия „луд“ за работа дух.

Въпреки че светът на професор Граматиков е изпълнен с висока култура и академична строгост, той не е лишен от човешка топлота и здравословно чувство за абсурд. Черният хумор и тънките интелектуални шеги са неговото оръжие срещу сивотата и безсърдечието, които често го натъжават в околните. Той открито признава, че се вбесява от безпринципността, наглостта и функционалната неграмотност – пороци, които в неговия ценностен свят нямат място. В същото време той е болезнено честен за собствените си слабости, посочвайки прекалената доверчивост и наивност като качества, които би искал да промени. Тази уязвимост обаче го прави още по-автентичен в очите на неговите студенти и колеги. Той подхожда към хората с априорно доверие, което е рядкост в днешния циничен свят, но е разбираемо за човек, израснал с идеалите на голямото изкуство.

Музикалните му предпочитания са също толкова широки, колкото и научните му интереси. От класическите шедьоври, които преподава и дирижира, до култовата група The Cure – за него музиката е универсален език за оцеляване. Тя е „животоспасяваща“, точно както и времето, прекарано в път. Страстта му към пътешествията е почти професионално изкривяване – той не просто посещава места, той се потапя в тяхната атмосфера до самозабрава. От европейските столици с вековна история, които остават негови фаворити, до екзотичните джунгли на Тайланд и Филипините, Граматиков търси навсякъде духа на мястото. Ако имаше суперсила, тя без съмнение би била пътуването във времето – за да види лично историческите събития, за които преподава, и за да разбере накъде се е устремило човечеството.

Днес, когато Илия Граматиков поглежда към изминатия път от Сандански до София, Виена, Осло и отвъд, той вижда една непрекъсната линия на самоусъвършенстване и вярност към мечтите. Той е човек, който може да се почувства у дома си навсякъде, защото домът за него е там, където има музика, изкуство и открит хоризонт. Неговият израз „Ужас!“, използван прекомерно в ежедневието, е вероятно само емоционален отдушник за един ум, който не спира да анализира, да твори и да изисква най-доброто от себе си и от света. В лицето на проф. д-р Илия Граматиков виждаме не просто един успешен учен, а един съвременен будител, който ни напомня, че дисциплината и романтиката не са взаимно изключващи се, а са двете страни на една и съща монета – тази на пълноценно изживения живот в служба на красотата и познанието. И макар да казва, че „луд умора няма“, неговата умора е от онзи благороден вид, който ражда книги, фестивали и хармония.

В тези редове, които сякаш не стигат, за да опишат една толкова богата личност, остава да добавим онези искрици чисто човешка топлота, които Илия Граматиков споделя с читателите на „Топ Преса“. Защото зад маската на строгия професор се крие човек, който не се свени да признае, че „луд умора няма“ и че най-голямото му зареждане идва от интимното общуване с изкуството. Това не е просто суетна фраза – това е жизнена философия, която той пренася от малките улички на Сандански до големите зали в Прага и Осло.

Един от най-трогателните моменти, които не бива да подминаваме, е неговата привързаност към семейството и умението да прави жестове, които остават в сърцето. Последният му голям подарък – едноседмична екскурзия до Прага за семейството на неговия брат – разкрива лицето на един успял човек, който не е забравил корените си и знае, че споделената радост е единствената истинска ценност. В същото време той самият продължава да приема дарове от света – като онзи последен албум със съвременна музика от норвежката му колежка Елен Югелвик, символ на професионалното приятелство, което не познава граници.

За „Топ Преса“ Илия споделя и своята почти детска, но същевременно дълбока пристрастеност към книгите, които не са просто „прочетени“, а преживени. Въпреки че времето за „насладно четене“ е дефицит заради тежките научни томове на Адорно, той все още пази онова любопитство към глобуса, което го е карало да мечтае да живее по малко във всяка страна. Този порив към непознатото, към екзотиката на Филипините и мекотата на тропическата светлина, го прави гражданин на света, който обаче винаги носи в себе си дисциплината като свое най-любимо качество. Илия Граматиков е доказателство, че в един живот може да се събере целият Космос, стига да имаш смелостта да го погледнеш с очите на вярата и неутолимата жажда за знание.

За да завършим този портрет на проф. Илия Граматиков за читателите на „Топ Преса“, трябва да се върнем там, където времето сякаш е спряло в маранята на горещия следобед – в Сандански от средата на 80-те и началото на 90-те години. Тези първи години от живота на Илия, роден през 1984-та, са пропити с аромата на смола, на зрели смокини и на онзи специфичен, леко солен вятър, който се спуска от Пирин, за да разхлади градския парк. Именно там, сред зеленината на „Свети Врач“, малкият Илия за първи път е усетил магията на хоризонта.

В спомените му Сандански не е просто географско понятие, а сетивно преживяване. Градът на неговото детство е място на безкрайно слънце, където светлината има особена, почти библейска плътност. Той си спомня как е прекарвал часове, вторачен в глобуса вкъщи, докато навън щурците са огласяли топлите вечери. Тогава, в онези формиращи години, се ражда мечтата му да обиколи всяка една държава, подреждайки ги по приоритет в детското си съзнание. Всеки залез над града, боядисващ небето в нюансите, които по-късно ще разпознае в картините на Търнър, е бил обещание за далечни светове.

Илия често се връща към усещането за онези „екзотични“ за едно дете моменти – тишината на старата църква, ромона на чешмите и звука на първите музикални инструменти, които са го пленили още преди да знае, че музиката ще бъде неговият житейски олтар. В Сандански той научава най-важния си урок по дисциплина – че за да полетиш към Виена или Осло, трябва първо да имаш здрави корени в горещата земя на родния край. Днес, когато пътува по света, той признава пред „Топ Преса“, че във всеки тропически залез или европейски площад търси частица от онази изначална чистота на детското любопитство, родено под южното небе на България. Сандански остава неговият компас – мястото, където „винаги може и по-добре“ започна като детска игра, за да се превърне в съдба на един блестящ учен.