Честит Гергьовден!

Честит Гергьовден, народе.

Ден на храбростта и Българската армия.
Звучи гордо, нали? Звучи като нещо от стар, прашен филм, който вече никой не иска да гледа.

Огледайте се. Къде я видяхте тази храброст днес? В бързия кредит, който изтеглихте, за да сложите на масата македонско агнешко, замразено някъде по време на миналата пандемия? Или в лютите псувни по магистралата, докато се бутате в тапата към гръцките плажове?

Това остана от нас. Едно голямо, национално плюскане напролет.

Едно време дядовците ви са умирали в калта на окопите с името на Свети Георги на уста. Имали са идеали. Имали са Родина. Днес вие имате само намаление в хипермаркета, пластмасови домати от Турция и псевдопатриотизъм във Фейсбук.
Армия нямаме. Останаха само генералите на софрата, които след третата ракия превземат Цариград и оправят геополитиката.

Колим агнета, за да празнуваме. А не виждате ли, че всъщност ние сме агнетата?

Цяла една нация – кротко, тъпо и последователно блеяща по пътя към собствената си историческа кланица. Търпим всичко. Стрижат ни, доят ни, а когато дойде време – тихо лягаме под ножа на поредния политически касапин, когото сами сме си избрали, чакайки го да ни спаси.

Свети Георги е пробол змея. Ние нашите змейове си ги избираме в парламента. Отглеждаме си ги. Храним ги с данъците си, с мълчанието си, с безкрайния си, робски страх.

Така че… наздраве, българи.
Сипете си. Яжте си мръвката. Пийте си ракията. И не мислете за утре. Утре няма.
България, онази истинската, тихо си отива. Но поне ще си отиде сита и пияна.

Честит празник.