Политическият травестизъм като висша форма на „мъжество“

В последните дни политическата сцена в Сандански стана свидетел на поредния епизод от сериала „Принципи срещу постове“. Младен Тимчев, дългогодишно лице на БСП в региона, обяви официалното си напускане на партията със „сърцераздирателен“ пост в социалните мрежи, в който говори за погубени илюзии и морален катарзис. Този акт обаче не дойде като гръм от ясно небе, а като логично следствие от един по-ранен и доста по-красноречив жест – присъствието му на предизборна среща на формация, подкрепяна от президента Радев. Докато до вчера Тимчев бе част от структурите на социалистите, днес той вече чертае нови хоризонти, оставяйки след себе си въпроса: кога точно „мълчанието спря да бъде мъдрост“ – когато принципите бяха погазени или когато се появи по-изгодна оферта за бъдещата власт?

Когато политиката се превърне в занаят, по-древен от самата държавност, моралът обикновено е първата жертва, която бива принесена в името на „принципите“. Случаят с Тимчев е трогателен пример за това как един мъж може да открие, че „мълчанието е съучастие“ точно в момента, в който е успял да си уреди среща с новото политическо бъдеще. Изключително „достойно“ е да прогледнеш за грешките на партията си точно след като си бил забелязан в лагера на конкуренцията. В света на истинските мъже това се нарича предателство, но в света на политическите евнуси се нарича „търсене на нова посока“. Трагикомично е, че той говори за „Рубикон“, докато всъщност просто пресича улицата в Сандански към по-обещаващата трапеза на бъдещата власт.

Да пазиш мъжеството си в политиката изисква гръбнак, а не умението да се смазваш и да се провираш през задните входове на властта, докато до вчера си бил лицето на БСП в региона. Когато един мъж сменя идеологията си по-често от ризата си, той не е политически визионер, а просто наемен статисти, който си търси по-висок хонорар. Грозно е да се отричаш от хората и структурите в Сандански, с които си вървял години наред и си градил кариера, чак когато си подсигурил следващия си пристан. В крайна сметка, ако истината беше негово оръжие, той щеше да я каже, докато беше вътре и заемаше постове, а не да я ползва като параван за поредното си пребоядисване под сянката на нови покровители.

Историята познава много такива „герои“, но малцина са по-емблематични от Талейран – човекът, който предаваше режими със същата лекота, с която Тимчев сменя партийните симпатии. Шарл Морис дьо Талейран е служил на Католическата църква, на Френската революция, на Наполеон, на реставрираната монархия и на Орлеанската династия, като е успял да предаде всеки един от тях в най-подходящия момент. Наполеон го наричаше „торба с изпражнения в копринени чорапи“, точно защото знаеше, че веднъж предал, човекът с леки нрави винаги ще търси следващия господар. Проблемът на хората като Талейран и неговите съвременни последователи е, че макар да оцеляват при всяка власт, те никога не придобиват това, за което говорят най-много – чест. За Тимчев посоката може и да е загубила смисъл, но инстинктът му за политическо оцеляване очевидно работи в пълен синхрон с новата конюнктура. Жалко е само, че в този театър на сенките мъжеството е само дума, използвана за заглавие на пост във Фейсбук, докато задкулисието, от което той уж се отвращава, всъщност е неговият естествен хабитат.