Газовият владетел на Кюстендил: Как процедурите оставят града без алтернатива за отопление

Възможен ли е подобен енергиен парадокс в останалата част на Европа?

Когато разглеждаме казуса с Кюстендил през призмата на европейското законодателство, откриваме съществени разминавания между местната реалност и духа на европейските енергийни директиви. Разбира се, изграждането и поддръжката на газоразпределителна инфраструктура навсякъде по света се разглежда до голяма степен като „естествен монопол“, тъй като прокарването на паралелни тръбопроводи от различни конкурентни фирми в един и същи град е икономически и технически нецелесъобразно. Основната разлика обаче се корени в стриктните изисквания на Европейския съюз (заложени още в Третия енергиен пакет) за пълна либерализация на пазара и абсолютното разделяне (т.нар. unbundling) между собствеността върху инфраструктурата и търговията със самото синьо гориво. В развитите западноевропейски държави фактът, че една компания притежава и оперира тръбите в даден регион, категорично не означава, че публичните институции са задължени да купуват самия природен газ от същата корпоративна структура без право на избор. Напротив, европейският модел функционира на принципа, че всяка болница, община или държавна служба има свободата да избира своя търговец на газ на конкурентен принцип, плащайки само такса пренос на собственика на мрежата, което автоматично води до пазарно състезание, по-добри цени и оптимизиране на обществените разходи.

От гледна точка на европейските правила за обществени поръчки, процедурите на „договаряне без предварително обявление“ се разглеждат като крайно изключение от правилото за свободна конкуренция и подлежат на изключително строг, понякога дори агресивен контрол от страна на националните антимонополни органи и Европейската комисия. Наличието на 25-годишни изключителни лицензионни права, които на практика циментират пазарната позиция на един-единствен играч за четвърт век напред и лишават държавните възложители от каквато и да е възможност да търсят алтернативни оферти, би предизвикало сериозни разследвания за ограничаване на пазара в повечето държави-членки. Докато у нас институциите често заемат пасивна административна роля, приемайки тази нормативна безалтернативност за чиста даденост, в Европа независимите регулатори се намесват активно, за да гарантират, че подобни дългосрочни договори и лицензи не се превръщат в законен инструмент за източване на публични средства и гарантиране на корпоративни печалби на гърба на държавния бюджет.

Leave a Comment

Your email address will not be published.

Start typing and press Enter to search