ТОП ПРЕСА представя Христо Христов: Родопчанинът, който остави сърцето си на Покрива на света, за да се превърне в легенда – едно пътуване без кислород към безсмъртието

Отвъд границите на физическите възможности и суетата на „покоряването“, един млад мъж от сърцето на Родопите остави сърцето си на Покрива на света, за да се превърне в легенда

В летописа на българския алпинизъм има имена, които не просто се помнят, а светят със собствена, тиха светлина. Такова е името на Христо Христов – момчето от Смолян, което преди повече от две десетилетия напомни на света, че върховете не се подчиняват, те се изживяват.

 Философията на един истински катерач

„Върховете не се покоряват, защото човек не може да подчини природата с желанието си“ – с тези думи Христо тръгна от родния Смолян към вечните ледове на Еверест (8848 м). За него височинният алпинизъм не беше лов на трофеи или суетно предизвикателство към собственото его.

С годините планината се бе превърнала в негов единствен начин на живот.

Пътят му до Хималаите бе осеян с изключителни технически постижения. Още през 2000 г. той преминава през емблематичната Американска диретисима на Пти Дрю в Алпите, изкачва Северната стена на Егюий дю Миди, а по-късно стъпва и на връх Ленин (7134 м) в Памир. През 2003 г., заедно с Никола Леваков, той записва името си в историята с първия български маршрут в Хималаите – „Между слънцето и сянката“ на страховития връх Тхалай Сагар (6904 м).

Трите стъпала към вечността

Май 2004 година остава в историята като триумфална, но и разтърсваща за българската експедиция на Еверест. Христо Христов прави невъзможното – изкачва най-високата точка на планетата по трудния Североизточен ръб, без помощта на шерпи и без допълнителен кислород. Това е едва третото подобно българско постижение след тези на Христо Проданов и Дойчин Боянов.

Последният човек, видял Христо жив, е неговият колега Дойчин Боянов. Разминават се на фаталното „Трето стъпало“ – на около 8 700 метра височина. Дойчин слиза от върха, изтощен, а Христо, устремен и спокоен, върви нагоре. В онзи миг, в зоната на смъртта, Христо проявява своята човечност – въпреки тежките условия, той предлага лекарства на своя приятел, който не се чувства добре.

 „Това ни беше последната приказка“, спомня си по-късно Боянов. Христо достига заветната цел, видян е на върха от двама шерпи, но планината решава да го задържи за себе си. Тялото му е намерено на 20 май на 8680 метра – седнал, вкопчен в парапета, сякаш просто спрял за кратка почивка по пътя към вечността.

Наследството: От скалите към децата

Днес Христо Христов продължава да живее чрез децата на България. В негова памет приятелите му учредяват през 2005 г. „Клуб по алпинизъм Христо Христов“ в Смолян. Сдружението, работещо в обществена полза, не позволява споменът за него да избледнее.

Всяка година през май, когато еделвайсите започват своя сън, в Смолян се провеждат състезания по катерене и спортни дейности за младежи. Така името на алпиниста не остава затворено в старите вестникарски архиви, а се превръща в двигател за нови мечти.

Христо ни научи на най-важното – че планината изисква смирение, а величието се постига не със сила, а с дух. Той остана там, високо, в прегръдката на Хамалаите, но неговият „начин на живот“ продължава да вдъхновява всеки, който дръзне да погледне към небето.