Румен Стоичков, чиито корени са от Кюстендилско и Петричко: В село Богородица чудесата са повече от жителите

Румен Стоичков е радио- водещ, пътешественик и фо­тограф. Филолог и историк. Роден е в София, но корени­те му са от Кюстендилско и Петричко. Работи повече от 25 години в БНР в нощния блок на програма „Хоризонт“. През 2006 г. получава Голя­мата награда на Съюза на българските журналисти за репортерско разследване. В книгата му „Преди забрава­та“ са събрани 75 пътеписа и 400 цветни фотографии. Това са разкази за живота на българите от Западните покрайнини, от Безарабия, от Румъния, от емигрантска­та колония в Австрия. Под печат е новата му книга „По стръмнините на България“, от която е този текст.

В старо планинско селце една от махалите била турска. Нари­чали я Горната. Веднъж обаче стара кадъна тръгнала по плад­не към бунар. За вода. След нея пък през цялото време вървяло черно куче. Стигнала тя. Спряла. Кучето – също. След което тур­ците от махалата взели да уми­рат. Все те, а на българите нищо им няма. Тогава кадъната рекла: Хайде да се изселим от това село, защото, когато ходих за вода, след мен вървя чумата… Започнали да се изнасят друго­верците, но решили да изгорят черквата на българите, които живеели в Чикорската махала. Влезли няколко от тях в храма, но точно срещу вратата от кра­сив стенопис ги погледнал Св. Георги. С обичайните си атрибути, но и с фес на главата!

Така бил нарису­ван. И един от тур­ците казал: А-а-а, няма да я горим, защото и от нашата вяра има тук, ще я оставим.

Църквата наисти­на все още си стои, запазена по този необичаен начин в село Богороди­ца, община Петрич, в пределите на Огражден планина.

Тя се казва „Св. Пророк Илия“ и е строена през 1884 г., на етапи, когато този регион все още е бил под турско владичество.

Паметник на културата е и в нея няма нито един квадратен сантиметър площ, който да не е изографисан. Над 3000 яйца за смесването на бои са събрани от тогавашните обитатели на планината, както и от Прилеп и Кукуш. И до ден-днешен, бла­годарение на чудната спойка, отвсякъде греят ликовете на светци, на библейски личности и сцени, в които и въображе­нието на майсторите е казало своята дума. Защото друг от стенописите пък носи името „Исус спи всред Балкана“. А на трети е обграден от два изпра­вени лъва.?!

Преди много години жите­лите са били около 2000. Сега са 19, предимно възрастни и трудно придвижващи се към общинския си център. Пътят от Петрич към Богородица е 20 км и минава през с.Рибник. По­следните 7-8 км са каменисти и се минават бавно, като косте­нурка, каквато впрочем често може да се види из този пуст регион. До Дреново, където е кметското наместничество, са още 4 км, но само по права ли­ния. А оттам 3 пъти седмично,- по съвсем друг обиколен път, през с.Кърналово, пристига хляб за оставените на произво­ла на съдбата жители. Някога пред всяка къща е съществува­ла и малка фурна. Останала е от погрома на времето само една. А липсват и здравна служба, обществен транспорт, магази­ни. „Нема откъде да купиш ни млеко, ни месо“, оплаква ми се Евтим, последният продавач в магазина. „Преди Зг. го закриха поради липса на оборот и сега гледам 30-на овци и кози“. Сед­нал е до пътя, покрай параклис, един от шестте, построени по върховете около селото и има­щи особена заслуга за живота тук.

В Богородица няма изграден войнишки паметник, макар че по време на Балканската и Междусъюзническата войни от селото заминават да воюват 63 човека. Но всички се връщат живи, което граничи с чудо във военната история на България! Само двама са ранените – един

в дланта, друг в рамото. Смя­та се, че светиите, на които са кръстени параклисите, са ги за­криляли – Св. Петка, Св. Неделя, Св. Атанас, Св. Илия, Св. Спас..

Съществувал е и параклис Св. Мина, който вероятно ско­ро ще бъде възста­новен от изселил се родолюбец. На чудо е разчита­ла друга легендарна личност, за която тук се пеят песни. Ильо. Търговец бил, богат, със златен ча­совник. Усетил той завистта на съселя­ните и дал на вуйчо си кесия с жълтици, за да го откупи, ако решат да го заловят и изнудват за пари. „От баба ми зная, че е носил алени чорапи. И веднъж тя му рекла: „Е, чедо, къде ли ке се търкалят тия чо­рапи?“, разказва ми това про­рочество Кица Точевска. Така и станало. Хванали го така нар. комити, отвели го към м. Бочвище, близо до с. Яково, на 6 км. Поискали и откуп, иначе – лошо му се пише. Алчният вуйчо оба­че не откликнал, замълчал.

Трагичната случка е истин­ска и все още се разказва из трите села – Богородица, Дреново и Яково. Те пък, и според твърдение на Баба Ванга, са създадени от тримата братя Яков, Дрельо и Богород. Всеки от тях си е харесал място по тия баири и върхове, най-високият от които е Маркови кладенци /1523/, откъдето извира Риб­ник, най-близката до с. Богородица река.

Училище „Бр. Миладинови“, което е било до 8-и клас, е за­крито преди около 40 години. На ръждивата му табелка над фасадата пише село Сестрино. Това е било името му за кра­тък период от време – от 1951 до 1995 г. През 16-и век пък е споменавано в турски регистри като Голяма Богородица.

Някога на гробьето /гроби­щето/ имало стара полурухнала черква. И веднъж отдолу, изпод нея, се чул глас: „Студе­но ми е. Защо не дойдете да ми направите покрив?!“…Чули го местните хора и откликна­ли. Съградили каквото трябва, укрепили съборетината. Вяр­вали, че това бил вопълът на Св. Богородица, на която бил кръстен храма. А това е дру­гата хипотеза за произхода на името на селото. Съчетана с вярата, че Божията майка е една от пазителките на живота тук – сред красивите дъбови, букови и борови гори – в тази част на планината Огражден. Където все още се пее песента за Ильо, наричан комита, но и войвода. „Ние го, бабо, Ильо чекахме. На два друма го чекахме, на трети го хванахме. Ильо не се, бабо, жално молеше. Ах, гиди, жална ле, бабо..“