Топ ПРЕСА: НЯМА ЛЪЖА, НЯМА ИЗМАМА. Чорбаджийски спомени от Сатовча

Предоставил: Димитър Янков ДЖАМБАЗОВ

 
Помня как някога в началото на петдесетте години на миналия век моят дядо Геро Начоски (Георги Илиев Начев), при запролетяване на сезона, щом се затоплеше земята и започнеше да никне тревата, излизаше на работа по къра с двете си крави, които впрягаше в тек арабата. Качваше ме и мене и подкарваше колата ту към едната нива, ту към друга нива или ливада да чисти и оре. Казваше ми:

„Айда, чедо, с мен да идем да орем, ша станеш чорбаджия!“

Бях осем или девет годишен, а той към седемдесет или по-млад.

Там на нивата той впрягаше кравите в друг хомот, оправяше дървеното орало и подкарваше първата бразда, като преди това съм го чувал да казва „Бог да помага!“

„Вземи, чедо, оглавите да водиш!” И аз, като заставах отпред, припках с боси ноги пред кравите и се мъчех да ги управлявам, за да са прави браздите. Помагах доколкото можех, но на синора, между трънките растеше прясна тревица и кравите се засилваха да я очепкат (опасат), като и мен ме набутваха в трънките, та ела да ти кажа как се става чорбаджия. Още чувствам трънките по гърба от онова време.

Когато направиха ТКЗС събраха ниви и ливади в едно и аз не наследих чорбаджийството на дядо ми Геро, а пък той не доживя да види ТКЗС.

Слушал съм как орачи  по нивите се надвикваха да управляват добитъка си в орането, когато тръгваха да изкривяват браздата:

„Ай ваш’та мамка, гор, гор, гор, – дол, дол, дол!“ А, за да ги спрат – „тоа, тоа, тоа!“ И лущеха с тоягите по гърбовете им колкото можеха, такъв беше животът тогава.

Когато караше кравите на водопой, за да им е по-сладко и да пият повече вода от Калейската чешма, дядо Геро им свиркаше с уста ей така:

„Пфю-у-у, пфю, пфю, пфю“ – май не може да се предаде с букви.

Моят дедо Геро, за който моята майка Катя разказваше спомени с много обич и го наричаше нежно „моето тате“, защото й беше направил къща на Грамади, но за сметка на това беше й зачислил мотики, вили, сърпове и гребла да сее, праши, жъне и да събира сена – не беше само земеделец, а и майстор зидар, предприемач и водач на група зидари, и зидали и построили не една и две старинни къщи, покрити с тикли. Едни с дюкяни и кепенци, други с аяти  и чардаци с вградени долапи, мусандри, полици, пенджери и всяка къща с пещ, с одаи, в които се влизаше през потон, който служеше и за складиране на мисир, слънчогледови пити и др., като се минаваше през порти, капеджици и скала. Всяка къща беше оборудвана с водник и мощорак. Отделно плевни и поници за добитък.

Дядо Геро Начев бил намерил гърне с жълтици – пише краеведа Иван Попов от Сатовча в книгата си „Сатовчанските камбани“ /стр. 179/, тогава направил нова къща – голямата Начоска къща близо до Калейска чешма.

Като деца ние с братовчедите си играехме на криеница из къщата и аз видях едни зеленясали, изкорубени пари в един долап, но не вярвам да са били жълтици.

Неговата – старата Начевска къща срещу Калейска чешма вече я няма. Събориха я наследниците и си поделих материала за дърва. Останала е само една каменна стена да напомня за мястото, където беше, а парцелът, на който е построена болницата е наш, но дядо Георги го е дарил безвъзмездно на общината:

„Щом е за болница, вземайте го”, се е съгласил той. По-късно ни отнеха и градината зад болницата, като през 1958 година я залесиха с борчета и брези. Аз доброволно, а сестра ми Капка, която беше акушерка към здравната служба, както и другия персонал, под ръководството на д-р Варджийски, също взехме участие в залесяването. Сега тези дървета са 55-годишни и всеки може да ги види колко са високи – напълно ни закриха слънцето от изток.

Надявам се по закона на реституцията всичко това да ни се върне и аз да се почувствам чорбаджия!