Футболната чест срещу академичния снобизъм в ЮЗУ!
-
- февруари 11, 2026
Футболна легенда в университета, скандал или огледало на българския комплекс. Случаят „Петър Михтарски“ в ЮЗУ поставя по-големия въпрос, ценим ли успеха си или реално не струва нищо за нас?
Случаят „Петър Михтарски“ в ЮЗУ поставя по-големия въпрос, ценим ли успеха си или го подлагаме на разпит
Фактите са ясни и трябва да се подредят спокойно. На 20 януари 2026 година във факултет „Общество, здраве, здравни грижи и спорт“ е проведен катедрен съвет. В дневния ред присъства точка „Избор на изявен специалист от практиката“. Предложението е Петър Михтарски да бъде привлечен като преподавател. По време на заседанието има въпроси защо той не е присъствал лично, има колебания, има критични реплики. В крайна сметка гласуването е единодушно „за“. Решението преминава през Факултетен съвет и предстои финално утвърждаване от Академичния съвет и подпис на ректора проф. д-р Николай Марин. Това е процедурната картина.Скандалът не произтича от доказано нарушение. Той се ражда от съмнение. Част от академичната общност поставя въпроса за образователния ценз. В публичното пространство се говори за натиск от влиятелни среди, без представени доказателства. Правят се иронични препратки към представянето на футболен клуб Пирин. Сякаш класирането на един клуб автоматично определя способността на човек да преподава практическа дисциплина. Тук спорът вече не е юридически. Той е психологически.
Петър Михтарски е име, което не се нуждае от украса. Национал на България, част от поколението, което изведе страната до световна сцена през 1994 година, голмайстор на българското първенство, дългогодишен играч на Пирин и Левски, треньор с десетилетия опит. Това е биография, изкована на терена. Въпросът е прост. Има ли място практиката в университета.
В световен план подобни решения са нормални. Жозе Моуриньо, завършил спортни науки, изнася лекции по лидерство и тактика в университети в Португалия и Великобритания. Арсен Венгер, икономист по образование, преподава и говори пред студенти по спортна икономика и управление. Гари Невил участва активно в обучението на студенти в сферата на спортния бизнес в Манчестър. Хуан Мата, освен активен футболист, завършва журналистика и често води университетски лекции. Във Франция и Германия бивши национали работят като гост преподаватели в програми по спортен мениджмънт. Никой не изпада в шок. Там практиката се възприема като ресурс.
В България примери също не липсват. Христо Стоичков е гост лектор в Националната спортна академия. Красимир Балъков води семинари и треньорски обучения. Димитър Пенев е дългогодишен лектор в курсове за лицензиране на треньори. Пламен Марков преподава в НСА и има академична степен. Александър Димитров съчетава национален селекционер с преподавателска дейност и докторска степен. Нито един от тези случаи не разклати системата. Напротив, те добавиха авторитет.
Законът за висшето образование допуска избор на изявени специалисти от практиката. Това не е вратичка. Това е признание, че в определени дисциплини опитът е ключов. Футболната методика, игровият анализ, изграждането на млади състезатели не са абстрактни науки. Те са резултат от реални мачове, реални решения, реални грешки и победи. Университетът не е лаборатория, изолирана от живота. Той трябва да го отразява.
Критиците питат кой ще изготвя учебната програма, кой ще отчита часовете в системата, кой ще подготвя документацията. Това са въпроси на организация. Те се решават с вътрешни правила и контрол. Те не са аргумент срещу самото присъствие на практик. Ако позицията е ясно дефинирана като практическа, ако дисциплините са съобразени с компетентността му, няма институционален проблем.
Има обаче културен проблем. България често реагира подозрително към собствените си имена. Когато чужд експерт дойде с лъскава автобиография, ние мълчим и аплодираме. Когато наш човек, доказал се на терена, прекрачи прага на аудиторията, започваме да измерваме дипломите му. Това е комплекс, не аргумент.
Да имаш пет висши образования не гарантира принос. Историята не помни дипломи. Помни резултати. Петър Михтарски има резултати. Той е работил с млади футболисти, бил е част от професионални структури, носил е националната фланелка. Този опит може да бъде канализиран към студенти, които мечтаят да станат треньори или спортни мениджъри.
Разбира се, има и рискове. Ако ролята му е символична, ако липсва ясна академична рамка, критиките ще се засилят. Ако дисциплините не са адекватно разписани, ще се създаде напрежение. Но това са управленски въпроси. Те не обезсилват идеята да се привлече практика.
Случаят „Петър Михтарски“ не е тест само за него. Той е тест за нас. Можем ли да съчетаем теория и практика. Можем ли да приемем, че университетът не е затворена система. Можем ли да уважим собствените си постижения, без да ги подлагаме на унизителен разпит.
Ако процедурата е спазена, ако Академичният съвет утвърди решението по правилата, казусът се свежда до оценка на ефективността. Тя ще се види в аудиторията. Ако студентите получат реална стойност, ако мотивацията им се повиши, ако връзката между теория и терен стане по-силна, тогава днешният шум ще изглежда като излишна драма.
България има нужда от примери. Не само от професори с титли, а и от хора, които са показали на практика как се печели, как се губи, как се изправяш след поражение. Университетът трябва да бъде място, където тези истории се предават нататък. Ако не го направи, ще остане стерилен. Петър Михтарски не влиза в ЮЗУ като скандал. Той влиза като възможност. Дали ще я използваме или ще я превърнем в поредния повод за вътрешна война, зависи не от него, а от зрелостта на институцията и обществото.
Be the first to leave a review.
