Гоце Делчев между документа и митологията
Историческата истина не се договаря, тя се доказва
Историята не е разказ за утеха. Тя не е и национален декор, който се пренарежда според политическия сезон. Историята е система от факти, свидетелства и контексти, които не търпят преместване във времето. Именно затова фигурата на Гоце Делчев продължава да поражда напрежение. Не защото липсват извори, а защото те са прекалено ясни.
Сто и петдесет години след рождението му спорът вече не е научен. Той е политически. Академичният дебат отдавна е приключил. Остава битката за паметта.
Гоце Делчев принадлежи на епоха, в която националното самосъзнание на християнското население в Османската империя се изгражда чрез езика, училището и църквата. Това не е абстрактна формула, а документално установим процес. Екзархийските регистри, училищните програми, революционната кореспонденция и личните свидетелства говорят на един и същ език. Български.
Делчев е възпитаник на Солунската българска мъжка гимназия. Членува във Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Пише и говори като българин. Това не е въпрос на тълкуване, а на текстология. Самият език на документите от края на XIX век не оставя място за семантични гимнастики.
Нито един автентичен източник от неговото време не съдържа етническо самоопределение, различно от българско. Понятието „македонец“ присъства, но с ясно географско значение, аналогично на „тракиец“ или „добруджанец“. Опитът то да бъде превърнато в етноним със задна дата е исторически анахронизъм.
Тук не става дума за отричане на днешната македонска идентичност. Историята не съди настоящето. Но настоящето няма право да редактира миналото.
Именно в това е смисълът на изследванията на Мерсия Макдермот. Като външен наблюдател, необвързан с балкански национални митологии, тя достига до изводи, които съвпадат с българската историография не по идеологически, а по изворов път. Делчев е български революционер с регионална кауза и универсален морален хоризонт.
Неговият стремеж към автономия на Македония и Одринско не противоречи на българската идентичност. В края на XIX век автономията е стратегическа форма на освобождение, а не отрицание на националната принадлежност. Тя е политическа тактика, не етническа декларация.
Грешката на съвременните прочити е в механичното пренасяне на днешни понятия върху свят, който не ги е познавал. Никой революционер от онова време не е мислел в категориите на модерната национална държава. Те са мислели в категориите на потиснати общности и историческа справедливост.
След 1944 година историята на Македония попада в друг контекст. Югославският федерален модел налага нуждата от нов разказ, нов пантеон и нов език. В този процес героите са пренаредени, биографиите са редактирани, а идентичността е превърната в държавна политика.

Диплома от екзархийското училище в Ново село, Щипско, днес в архивите в градския музей в Щип. В него Гоце Делчев е бил преподавател по естествена история, география, геометрия и геометрично чертаене.
Това не прави новата идентичност невалидна. Но прави нейното проектиране назад във времето методологически несъстоятелно.
Историческата наука не работи с желания, а с доказателства. Тя не гласува истината. Тя я проверява.
Днешният спор около Гоце Делчев показва не криза на изворите, а криза на зрелостта. Истинският европейски подход не е в симетричното отстъпление, а в признаването на времето такова, каквото е било.
Историята не може да бъде споделена чрез компромис с фактите. Тя може да бъде споделена само чрез уважение към тях.
Точно поради това Топ Преса поставя този въпрос отново. Не като национална демонстрация, а като интелектуално задължение. Историческата памет не е граница. Тя е отговорност.
Гоце Делчев не се нуждае от нова биография. Той има достатъчно документи. Нуждаем се ние от смелостта да ги прочетем без страх.
Историята не принадлежи на този, който я притежава. Тя принадлежи на този, който я разбира.
Be the first to leave a review.












