„Ех, този живот…“ 36 години без големият Георги Парцалев – човекът, който ни научи да се смеем с душа
На този ден през 1989 г. в Правителствена болница в София угасва един от най-големите майстори на смеха – Георги Парцалев. Последните му думи били кратки, но дълбоки:
„Ех, този живот… се изниза…“
Той е едва на 64 години, но оставя след себе си богатство, което не се измерва в награди или звания, а в любовта на народа.
Приживе Георги Парцалев не получава нито едно официално отличие за актьорската си работа – нито от театъра, нито от киното. Но 100 години след неговото рождение, България продължава да го обича така, както само истински народ обича своите будители на духа и усмивката.
От Левски до Сатирата – пътят на едно голямо сърце
Георги Парцалев е роден на 16 юни 1925 г. в град Левски. Завършва гимназия в Плевен, след което записва медицина в София. Но съдбата е решила друго – сцената го привлича по-силно от всичко.
След кратък период в театър на Трудовата повинност и Театъра на Строителните войски, през 1956 г. Парцалев постъпва в Сатиричния театър „Алеко Константинов“, където остава до края на живота си.
Там той се превръща в едно от лицата на българската комедия. Неговият талант да превръща дори най-обикновената реплика в истински бисер на хумора, го издига до ниво на култова личност.
Киното, което не остарява
Парцалев е от онези актьори, които можеш да гледаш безброй пъти – и пак да се смееш като за пръв път.
Неговите филми са истинска съкровищница на българското кино:
- „Любимец 13“ (1958) – филмът, който го прави любимец на цяла България.
- „Кит“ (1969) – сатирична класика за бюрокрацията и човешката алчност.
- „Тримата от запаса“ (1971) – показва и драматичната страна на таланта му.
- „С деца на море“ (1972) – вечен летен филм за детството и смешките на плажа.
- „Баща ми бояджията“, „Сиромашко лято“, „Два диоптъра далекогледство“ – все заглавия, в които неговият образ е олицетворение на човешка топлота, ирония и нежност.
Сцената – неговият истински дом
В Сатирата той изиграва десетки роли – от „Чичовци“ и „Баня“ до „Балът на манекените“.
Парцалев владееше изкуството да накара зрителя да се смее и да се замисля едновременно. Той не беше просто актьор – беше философ на хумора, който показваше, че в смеха често има най-дълбоката тъга на човешкото съществуване.
Скромен, добър, човечен
Колегите му си спомнят за него като за човек, който никога не е повишавал тон, който е помагал на младите актьори и винаги е бил усмихнат – дори когато животът не му е бил лек.
За него няма злост, няма показност. И може би именно това е причината да остане завинаги в сърцата на хората – защото беше истински.
Без награди, но с безсмъртие
Приживе Парцалев не получава държавни отличия, нито награди за приноса си в киното и театъра.
Но той има нещо, което никой орден не може да даде – любовта на народа.
Всяко поколение, израснало с неговите филми, усеща, че зад усмивката му стои не просто актьор, а човек, който е разбирал живота до болка.
100 години по-късно
Сто години след рождението му, Георги Парцалев продължава да живее във всеки смях, във всяка реплика от старите ленти, във всеки спомен за онова чисто и човешко изкуство, което днес ни липсва.
И макар животът му да се „изнизал“, както сам казва, той остава безкраен – защото хората като него не умират, те просто сменят сцената.
Поклон пред паметта на Георги Парцалев – актьорът, който ни научи, че хуморът е най-дълбокият израз на човечността.
Be the first to leave a review.










