Пелето свири на Топ ПРЕСА: Ивайло Романов е засрамвал дори Фил Колинс, когато заседне на барабаните
-
- февруари 20, 2015
След Били Кобъм и Иън Пейс от „Дийп Пърпъл“ най-добрият барабанист е Ивайло Романов-Пелето. Той е по-голям виртуоз на ударните инструменти дори и от Фил Колинс.
Това става известно в далечната 1982 г., когато благоевградският ром случайно се качва на една сцена с тримата велики музиканти. Тогава той се озовава в Щатите на едномесечно турне като част от славния ансамбъл „Пирин“.
Докато певците и музикантите са зад океана, умира Леонид Брежнев. До ансамбъла е изпратено писмо, че трябва да пропуснат няколко концерта, заради обявения тридневен траур в знак на почит. Част от танцьорите използват неочакваната ваканция за пазар и разходки из забележителностите на Америка. Други обикалят клубовете с жива музика. Заедно с ансамбъл „Пирин“ пътува и композиторът Милчо Левиев. Именно той предлага на Пелето да участва в провеждащия се по това време в Тенеси конкурс за перкусионисти. „Ти, момче, трябва да отидеш и да отсрамиш България“, обяснил той на благоевградския тъпанджия. Така Романов се озовава в една огромна зала и се записва под номер 44-и като после ден участник в музикалната надпревара. Първият тур отсява най-добрите и праща на финала само десет музиканти, сред които и нашия човек. Той смайва журито с импровизации на тарамбука и тъпан. На финала, преди да излезе на сцената, се помолил Господ да бъде с него и да не се посрами. „От една страна се притеснявах, защото излизам да думкам с две умрели кожи. От друга страна обаче знаех, че съм им интересен и колоритен, защото всички останали бяха много еднообразни и свиреха само с джазбани“, признава Романов. На финалното му представяне всички в залата станали на крака. Публиката го накарала да демонстрира таланта си и на джазбаните. „Хич не се притесних. Побърках ги като им показах, че мога да думкам и на жива кожа“, смее се Пелето и започва да барабани с пръсти по главата си. Журито е категорично – първото място отива при Били Кобъм, второто при Иън Пейс, а третото е за Ивайло Романов-Пелето от Благоевград. След него остава легендарният музикант на „Дженезис“ Фил Колинс. Тъпанджията на ансамбъл „Пирин“ си тръгва от конкурса със златна плоча и чек за 20 хил. долара. „Нито плочата, нито зелените гущери стигнаха до мен. Държавата ми ги взе, нали бяха други времената“, признава без капка съжаление благоевградският ром.
Звездата на барабаниста изгрява отново сега, когато е поканен да свири с „Бони М“. Преди концерта на 1 декември 2008 година в зала 1 на НДК в столицата, организаторите на проявата се обаждат на Романов и го молят да акомпанира на дискобандата. Офертата е дошла лично от Мейзи Уилямс. „Оказа се, че преди да дойде в София, тя се е ровила по американските сайтове и попаднала на спомени за онзи прословут конкурс в Тенеси, където спечелих трето място“, обяснява тъпанджията.
Още след първата репетиция музикантите от „Бони М“ разбрали, че именно Пелето е подходящият човек за перкусиите. Така Романов си купил нови дрехи и излязъл на сцената с великите диско крале. „Изобщо не се притесних по време на спектакъла, защото бях сигурен в себе си“, уверява той и размахва двете си талантливи ръце. След концерта Мейзи Уилямс лично му благодарила и дали заради боята или заради темперамента му признала, че има нещо колумбийско в него. За участието тъпанджията взел хонорар от 5000 евро. Повече се радва обаче на визитката с личните телефони на самата Уилямс, която му позволила да й се обади, когато реши.
Музикалната кариера на Ивайло Романов започва през 1978 г. с ансамбъл „Пирин“. Самоукият талант се явява на конкурс и демонстрира уменията си пред легендарния ръководител на състава проф. Кирил Стефанов. Първоначално се колебаели, защото Пелето е с основно образование. Когато грабнал тарамбуката обаче всички били категорични, че по-подходящ от него няма. Талантът да свири на ударни инструменти наследил от баща си. „Що тенджери на майка съм спукал като малък“, цъка с уста той. Започнал да свири по сватби, но най на място се чувствал в ансамбъл „Пирин“.
Част от екипа е и на ансамбъл „Българе“. През 2005 г. именно той предвожда шествието на българската културна делегация в Люксембург по повод приемането ни в ЕС. Мечтата му е да отвори детска школа и да обучава малките музиканти, защото „тоя талант трябва да се предава“, вярва Пелето. Признава, че прякорът му изобщо не е подходящ. „Лепнаха ми го като малък. Исках да стана футболист и оттам дойде Пелето“, обяснява той. „Баща ми искаше да си изкарвам хляба с краката. Стигнах до мъжкия тим на „Беласица“ (Петрич). Бях нещо като плей- мейкър в отбора. Стараех се и ме кръстиха Пеле, тъй като ме сравняваха с великия бразилец. Така обаче стана, че от футбола се отказах, а Пелето продължи да живее“.
- Занимаваш се само с музика. Животът музика ли е?
- Да, но има и плач. Има ли обаче музика, плачът е по-малко.
- Кой те насочи към ударните инструменти?
- Тате. Той ги владееше много добре. Може да е било и по-рано, но поне от шестгодишен помня да удрям по тарамбуката с ръчички. Случвало се е и да пея. Този бацил пък дойде от майка ми Надка. Често си правехме у дома концерти, като по традиция се наблягаше на нашите си македонски песни.
- Кога разбра, че за тебе музиката не е увлечение, а житейска съдба?
- Мисля, че все съм го знаел. Но така, като по-официално, нещата взеха да се подреждат в ансамбъла „Пиринска китка“ към Пионерския дом. Там взех да удрям яко по кожата на барабаните, тъпана и тарамбуката. Сега ми иде наум една приказка на сръбския певец Жика Николич, който на концерти често е казвал на барабаниста си Жоро „Удряй, Жоро, оваа кожа не твоя, она не боли…“.
С ръка на сърцето си казвам, че ансамбъл „Пиринска китка“ бе една отлична школа за мен. С него пропътувах България, печелили сме награда на телевизията в Горна Оряховица с пет тъпана. Били сме из Балканите. Евала му на хореографа Братой Братоев. С този ансамбъл гостувахме в Чехословакия, ГДР, Унгария. Гледахме хората как живеят и си думахме тихичко – дано и при нас да дойде такъв живот. Гостували сме и из братска Аджария (тогава Благоевград беше в приятелски връзки). От този ансамбъл после пръкнаха много изпълнители на ДАНТ „Пирин”: Розмари, Жанета, Янка, Симеон Стамболийски…
- След „Пиринска китка“ как се развиха нещата? Накъде те поведе животът?
- Към казармата. Беше 1974 година. Взеха ме трудовак. Набутаха ме в доменните пещи на Кремиковци. Там прекарах два месеца, докато ме откриха, че имам похват на ударни инструменти и умея да удрям по чужда кожа. Взеха ме в ансамбъла на ГУСВ (Главно управление на строителните войски). Помня много концерти из страната. Във Варна свирехме заедно с тамошния Военен оркестър, пътувахме и към Слънчев бряг. Тогава видях море.
Аз, едно сиромашко момче, вече виждах все повече свят. Радвах му се, а имаше и приятно гъделичкане, когато при изпълнения публиката ни ръкопляскаше. За това време думи на благодарност търся за музиката и постановките на големия Коста Колев, за хореографа Първан Стоев, за цигуларя Венцислав Такев, акордеониста Ибро Лолов, още за майстора на тамбурата Румен Сираков, от които все съм прихванал по нещо.
От ансамбъла на ГУСВ излязох през 1976 година. Прибрах се в Благоевград и се хванах със самоподготовка. Така две години. Постарах се да открия и изуча ритмиката с възможностите на ударните инструменти в музиката, предимно народната, в Балканските страни и най-вече да усвоя различията във Вардарска, Егейска и Пиринска Македония с пълната им специфичност.
- И откри ли ги?
- Да. Примерно в Егейско двойката се играе като литохоро, използват се кавал, гайда и исотамбура. Из Вардарско ритмиката е по-плавна, да я наречем водоравна, и е леко акцентувана в завършена музикална фраза, но става реч за ударните инструменти. Пиринският край обаче като че е най-богат на ритмика. Тук могат да се открият и разновидности от Малешевско, Разложко, Петричко. Тук седмица плюс петица, осем осми плюс пет осми и петица плюс седмица, плюс деветка ще рекат петица с втори дял, седмица с трети дял и деветка с четвърти дял. Казвам това, тъй като всяко музи- кално ухо може да го хване.
- След това какво се случи?
- Случи се, че през 1978 година попаднах в ДАНПТ „Пирин” – Благоевград. Забеляза ме проф. Кирил Стефанов. Прослуша ме. Много държеше на ударните инструменти. За ансамбъл „Пирин“ мога да приказвам с дни и пак няма да свърша. Нямам думи да изкажа благодарността си към Осман Гогов – тъпанджия-виртуоз, който спомогна за моето израстване и при тъпана, и при тарамбуката. От него възприех тремолите и качването на показалеца върху средния пръст, като така се правят синкопи. Възприех много неща и от царя на тамбурата Осман Демов, главно по отношение на етиката в музиката. Не мога да пропусна композитора Димитър Динев, с когото и сега работя, от когото възприех как да работя на тънката лайсна при навлизане в македонската музика и как да се чувства интониативно изпълнението. В „Пирин” изкарах до 1990 година, общо 12 години.
- Работил ли си с други състави или ансамбли?
- Поскитах малко свободно. После пет години бях в ансамбъл „Болеро”
- в София с художествен ръководител Христо Димитров. В края на 2006 година се случиха с този ансамбъл паметни събития в житейската ми съдба – участвахме в тържествата по случай приемането на България в Европейския съюз. Правихме концерти в Люксембург и Брюксел.
- С нас бяха президентът Георги Първанов, министър- председателят Симеон Сакскобургготски, външният министър Соломон Паси и колко ли още видни държавници. В Брюксел аз, облечен в народ- на носия, бях водач на нашето дефиле по улиците на града. Мигове тържествени, до просълзяване.
- След „Болеро” се озовах в записното студио „Пайнер”. Участвал съм в записи с Райна и Константин, Преслава, Десислава, на дъщеричките на Христо Филатов – Мария и Магдалена, на Галена, Софи Маринова
- и много други изпълнители. Не мога да не се похваля, че съм участвал в концерти на сръбските знаменитости Шабан Шаулич, Весна Змиянац, Мирослав Илич, Нада Украден, Халид Мислюмович. Ще спомена още бандата „Бамм”. В този списък е и Мейзи Уилямс.
Be the first to leave a review.
