Пелето свири на Топ ПРЕСА: Ивайло Романов е засрамвал дори Фил Колинс, когато заседне на барабаните

След Били Кобъм и Иън Пейс от „Дийп Пърпъл“ най-добрият барабанист е Ивайло Романов-Пелето. Той е по-голям виртуоз на ударните инструменти дори и от Фил Колинс.

Това става известно в да­лечната 1982 г., когато бла­гоевградският ром случай­но се качва на една сцена с тримата велики музиканти. Тогава той се озовава в Ща­тите на едномесечно турне като част от славния ансам­бъл „Пирин“.

Докато певците и музикан­тите са зад океана, умира Ле­онид Брежнев. До ансамбъла е изпратено писмо, че трябва да пропуснат няколко концер­та, заради обявения тридневен траур в знак на почит. Част от танцьорите използ­ват неочакваната ваканция за пазар и разходки из забележи­телностите на Америка. Други обикалят клубовете с жива му­зика. Заедно с ансамбъл „Пи­рин“ пътува и композиторът Милчо Левиев. Именно той предлага на Пелето да участва в провежда­щия се по това време в Тенеси конкурс за перкусионисти. „Ти, момче, трябва да отидеш и да отсрамиш България“, обяснил той на благоевградския тъпанджия. Така Романов се озовава в една огромна зала и се запис­ва под номер 44-и като после­ ден участник в музикалната надпревара. Първият тур от­сява най-добрите и праща на финала само десет музиканти, сред които и нашия човек. Той смайва журито с импровиза­ции на тарамбука и тъпан. На финала, преди да излезе на сцената, се помолил Гос­под да бъде с него и да не се посрами. „От една страна се притеснявах, защото излизам да думкам с две умрели кожи. От друга страна обаче знаех, че съм им интересен и колоритен, защото всички останали бяха много еднообразни и свиреха само с джазбани“, признава Романов. На финалното му представя­не всички в залата станали на крака. Публиката го накарала да демонстрира таланта си и на джазбаните. „Хич не се при­тесних. Побърках ги като им показах, че мога да думкам и на жива кожа“, смее се Пелето и започва да барабани с пръ­сти по главата си. Журито е ка­тегорично – първото място оти­ва при Били Кобъм, второто при Иън Пейс, а третото е за Ивайло Романов-Пелето от Благоевград. След него остава леген­дарният музикант на „Дженезис“ Фил Колинс. Тъпанджията на ансамбъл „Пирин“ си тръгва от кон­курса със златна плоча и чек за 20 хил. долара. „Нито плочата, нито зелените гущери стигнаха до мен. Дър­жавата ми ги взе, нали бяха други времената“, признава без капка съжаление благо­евградският ром.

Звездата на барабаниста изгрява отново сега, когато е поканен да свири с „Бони М“. Преди концерта на 1 декември 2008 година в зала 1 на НДК в столицата, организаторите  на проявата се обаж­дат на Романов и го молят да акомпанира на дискобандата. Офертата е дошла лично от Мейзи Уилямс. „Оказа се, че преди да дойде в София, тя се е ровила по американските сай­тове и попаднала на спомени за онзи прословут конкурс в Тенеси, където спечелих трето място“, обяснява тъпанджията.

Още след първата репетиция музикантите от „Бони М“ раз­брали, че именно Пелето е под­ходящият човек за перкусиите. Така Романов си купил нови дрехи и излязъл на сцената с великите диско крале. „Изобщо не се притесних по време на спектакъла, защото бях сигурен в себе си“, уверя­ва той и размахва двете си та­лантливи ръце. След концерта Мейзи Уилямс лично му благо­дарила и дали заради боята или за­ради темперамента му признала, че има нещо колумбийско в него. За участието тъпанджията взел хонорар от 5000 евро. Повече се радва обаче на ви­зитката с личните телефони на самата Уилямс, която му позволила да й се обади, когато реши.

Музикалната кариера на Ивайло Романов започва през 1978 г. с ансамбъл „Пирин“. Самоукият талант се явява на конкурс и демонстрира умени­ята си пред легендарния ръко­водител на състава проф. Ки­рил Стефанов. Първоначално се колебаели, защото Пелето е с основно образование. Ко­гато грабнал тарамбуката оба­че всички били категорични, че по-подходящ от него няма. Талантът да свири на ударни инструменти наследил от баща си. „Що тенджери на майка съм спукал като малък“, цъка с уста той. Започнал да свири по сватби, но най на място се чувствал в ансамбъл „Пирин“.

Част от екипа е и на ансам­бъл „Българе“. През 2005 г. именно той предвожда шест­вието на българската културна делегация в Люксембург по повод приемането ни в ЕС. Мечтата му е да отвори детска школа и да обучава малките музиканти, защото „тоя талант трябва да се предава“, вярва Пелето. Признава, че пряко­рът му изобщо не е подходящ. „Лепнаха ми го като малък. Исках да стана футболист и оттам дойде Пелето“, обяснява той. „Баща ми искаше да си изкар­вам хляба с краката. Стигнах до мъжкия тим на „Беласица“ (Петрич). Бях нещо като плей- мейкър в отбора. Стараех се и ме кръстиха Пеле, тъй като ме сравняваха с великия бра­зилец. Така обаче стана, че от футбола се отказах, а Пелето продължи да живее“.

• Занимаваш се само с музи­ка. Животът музика ли е?
• Да, но има и плач. Има ли обаче музика, плачът е по-мал­ко.
• Кой те насочи към ударните инструменти?
• Тате. Той ги владееше много добре. Може да е било и по-ра­но, но поне от шестгодишен помня да удрям по тарамбуката с ръчички. Случвало се е и да пея. Този бацил пък дой­де от майка ми Надка. Често си правехме у дома концерти, като по традиция се набляга­ше на нашите си македонски песни.
• Кога разбра, че за тебе му­зиката не е увлечение, а жи­тейска съдба?
• Мисля, че все съм го знаел. Но така, като по-официално, нещата взеха да се подреж­дат в ансамбъла „Пирин­ска китка“ към Пионерския дом. Там взех да удрям яко по кожата на барабаните, тъпана и тарамбуката. Сега ми иде наум една приказка на сръбския певец Жика Николич, който на концерти често е казвал на барабаниста си Жоро „Удряй, Жоро, оваа кожа не твоя, она не боли…“.

С ръка на сърцето си каз­вам, че ансамбъл „Пирин­ска китка“ бе една отлична школа за мен. С него пропъ­тувах България, печелили сме награда на телевизията в Горна Оряховица с пет тъпана. Били сме из Балканите. Евала му на хореографа Братой Братоев. С този ансамбъл гостувахме в Чехословакия, ГДР, Унгария. Гледахме хората как живеят и си думахме тихичко – дано и при нас да дойде такъв живот. Гостували сме и из братска Аджария (тогава Благоевград беше в приятелски връзки). От този ансамбъл после пръкнаха много изпълнители на ДАНТ „Пирин”: Розмари, Жанета, Янка, Симеон Стам­болийски…

• След „Пиринска китка“ как се раз­виха нещата? Накъ­де те поведе живо­тът?
• Към казармата. Беше 1974 година. Взеха ме трудовак. Набутаха ме в до­менните пещи на Кремиковци. Там прекарах два месеца, докато ме откриха, че имам похват на ударни инструменти и умея да удрям по чужда кожа. Взеха ме в ансамбъла на ГУСВ (Главно управление на строителните войски). Помня много кон­церти из страната. Във Варна свирехме заедно с та­мошния Военен оркестър, пътувахме и към Слънчев бряг. Тогава видях море.

Аз, едно сиромашко мом­че, вече виждах все повече свят. Радвах му се, а имаше и приятно гъделичкане, ко­гато при изпълнения публи­ката ни ръкопляскаше. За това време думи на благо­дарност търся за музиката и постановките на големия Коста Колев, за хореографа Първан Стоев, за цигуларя Венцислав Такев, акордеониста Ибро Лолов, още за майстора на тамбурата Румен Сираков, от които все съм при­хванал по нещо.

От ансам­бъла на ГУСВ изля­зох през 1976 година. Прибрах се в Благоевград и се хванах със самоподготовка. Така две години. Постарах се да открия и изуча ритмиката с възможностите на ударните инструменти в музиката, пре­димно народната, в Балкански­те страни и най-вече да усвоя различията във Вардарска, Егейска и Пиринска Македо­ния с пълната им специфичност.

• И откри ли ги?
• Да. Примерно в Егейско двойката се играе като литохоро, използват се кавал, гай­да и исотамбура. Из Вардар­ско ритмиката е по-плавна, да я наречем водоравна, и е леко акцентувана в завърше­на музикална фраза, но става реч за ударните инструменти. Пиринският край обаче като че е най-богат на ритмика. Тук могат да се открият и разно­видности от Малешевско, Разложко, Петричко. Тук седмица плюс петица, осем осми плюс пет осми и петица плюс сед­мица, плюс деветка ще рекат петица с втори дял, седмица с трети дял и деветка с четвър­ти дял. Казвам това, тъй като всяко музи- кално ухо може да го хване.
• След това какво се случи?
• Случи се, че през 1978 година попад­нах в ДАНПТ „Пирин” – Благоевград. Забе­ляза ме проф. Кирил Стефанов. Прослуша ме. Много държеше на ударните инстру­менти. За ансамбъл „Пирин“ мога да при­казвам с дни и пак няма да свърша. Нямам думи да из­кажа благодарността си към Осман Гогов – тъпанджия-виртуоз, който спомогна за моето израстване и при тъпана, и при тарамбуката. От него възприех тремолите и качване­то на по­казалеца върху сред­ния пръст, като така се правят синкопи. Възприех много неща и от царя на тамбурата Осман Демов, главно по отношение на етиката в музиката. Не мога да пропусна композитора Ди­митър Динев, с когото и сега работя, от когото възприех как да работя на тънката лайсна при навлизане в македонска­та музика и как да се чувства интониативно изпълнението. В „Пирин” изкарах до 1990 годи­на, общо 12 години.
• Работил ли си с други със­тави или ансамбли?
• Поскитах малко свободно. После пет години бях в ансамбъл „Болеро”
• в София с художествен ръко­водител Христо Димитров. В края на 2006 година се случи­ха с този ансамбъл паметни събития в житейската ми съд­ба – участвахме в тържества­та по случай приемането на България в Европейския съюз. Прави­хме концерти в Люксембург и Брюксел.
• С нас бяха президентът Георги Пър­ванов, минис­тър- председа­телят Симеон Сакскобургготски, външният министър Соломон Паси и кол­ко ли още видни държавници. В Брюксел аз, облечен в народ- на носия, бях водач на нашето дефиле по улиците на града. Мигове тържествени, до просълзяване.
• След „Болеро” се озовах в записното студио „Пайнер”. Участвал съм в записи с Райна и Константин, Преслава, Десис­лава, на дъщеричките на Хрис­то Филатов – Мария и Магдале­на, на Галена, Софи Маринова
• и много други изпълнители. Не мога да не се похваля, че съм участвал в концерти на сръб­ските знаменитости Шабан Шаулич, Весна Змиянац, Мирослав Илич, Нада Украден, Халид Мислюмович. Ще спомена още бандата „Бамм”. В този списък е и Мейзи Уилямс.