8000 деца без дом, само 850 с шанс за осиновяване: Къде се къса нишката в системата?
-
- октомври 7, 2025
Докато хиляди деца в България всяка вечер заспиват в прегръдките на своите родители, в институции и приемни домове из страната живеят други хиляди, които познават единствено тишината, студените стени и кратките срещи с непознати възрастни. Те не знаят какво е да имаш „мамо“ и „татко“, не са усещали уюта на празниците в семейна среда, не са били събуждани с целувка или утешавани при кошмари. Това са децата, лишени от родителска грижа – невидимите, забравените, недочутите.
Броят им у нас е ужасяващо висок – близо 8000 деца живеят извън биологичните си семейства. Но още по-стряскаща е истината, че едва 850 от тях имат право да бъдат осиновени. Това означава, че за над 7000 деца надеждата за постоянен дом, топлина и любов е почти нулева.
А с всяка изминала година тяхната травма се задълбочава.
„Първо е травмата от изоставянето“, обяснява психологът Величка Дошева от Българска асоциация „Осиновени и осиновители“ в ефира на предаването „Социална мрежа“ по NOVA NEWS. „Детето има някакви спомени – макар и неясни – че е било част от семейство. След това, когато бъде настанено в приемно семейство, то изгражда много силна емоционална връзка с хората, които го отглеждат. Независимо как ги нарича, те са неговата сигурност.“
Но какво се случва, когато и тази връзка бъде отнета?
„Когато детето бъде изведено и от приемното семейство след години на съвместен живот – често поради административни причини или провалени опити за реинтеграция с биологичното семейство – то преживява нова, често непоправима, травма“, казва Дошева. Това е второ изоставяне, второ сриване на доверието, второ разбиване на един детски свят.
Защо толкова малко от тези деца имат шанс да бъдат осиновени?
Причините са комплексни, но на преден план изплува едно – системата. Тромава, остаряла и лишена от индивидуален подход. Според Нели Ганчева, председател на Асоциацията за международно осиновяване, често социалните работници са толкова претоварени с документи и бюрокрация, че нямат време за реална работа с децата. А без качествена преценка и грижа – децата остават в сивото междувремие: не осиновени, не върнати в семейството, не подкрепени.
„На много места липсват квалифицирани специалисти, които да подготвят децата психически и емоционално за настъпващите промени. А и самите социални услуги, макар и полезни, трябва да бъдат временни. Всяко дете заслужава семейство – не институция, не временен дом, а истински дом“, допълва Ганчева.
Истината е, че в момента хиляди деца са жертва на системата – някои, защото са обект на безкрайни опити за реинтеграция в неблагоприятна среда, други – защото досиетата им са затворени в чекмеджетата на бюрокрацията.
И всички те плащат с детството си.
Много от тях остават в институциите до навършване на пълнолетие, след което ги напускат напълно неподготвени за живота. Без подкрепа, без образование, без емоционална стабилност.
Те не просто са били лишени от семейство – били са лишени от шанс.
Тази тема не е просто социален проблем. Тя е морален въпрос. Въпрос за това какво общество искаме да бъдем. Дали такова, което пренебрегва най-уязвимите, или такова, което полага усилия да създаде реални възможности за всеки.
Решението не е просто. Не става с един закон или един проект. Необходима е цялостна реформа: по-гъвкава осиновителна процедура, повече обучени специалисти, по-добра подготовка на децата и приемните семейства, ясно разграничение между временна грижа и трайно семейство.
И най-вече – необходима е воля. Политическа, институционална и човешка.
Защото зад всяка статистика стои едно истинско дете. С истинска болка. И с надежда – колкото и тиха да е тя – някой ден да има дом.
А може би това, което наистина трябва да се промени, е самата ни чувствителност към тази тишина. Да я чуем. И да действаме.
Be the first to leave a review.
