Отвъд границата: Село Фращани – паметта на нашите деди, съхранена в Гоце Делчев
-
- август 6, 2025
Историята на Фращани не е написана, за да разпалва гняв. Напротив – тя е мост между миналото и настоящето. Напомняне, че сме потомци на хора, които са преживели изпитания, но са запазили духа си…
На едва няколко километра отвъд днешната ни южна граница, под южните склонове на планината Шарлия, живее един спомен. Спомен, който не е от онези избледнели, измислени или политически. Това е спомен от кръв, камък и пръст. Село, което днес носи гръцкото име Орини, а някога се е казвало Фращани — и така си остава в сърцата на хората, които след войните намерили подслон и дом в Гоце Делчев, Сандански, Белица, Пловдив, Сливен и още десетки български селища.
Днес, над век след като огънят на войната изпепелява домовете им, потомците на тези хора все още разказват истории за родното село на дедите си. Фращани не е просто име на забравено място — то е корен, то е знак.
Корените – дълбоки и живи
Фращани е разположено на около 15 километра северно от Сяр (дн. Серес, Гърция), в подножието на планината Шарлия (Врондо), при Фрътската река. Исторически се е деляло на две махали: Горно Фращани и Долно Фращани, познати днес като Ано и Като Орини. Първите сведения за селото сочат, че то е било изцяло българско, с действащи църкви, училища и ясно национално самосъзнание. Според статистиката от 1873 г., в селото живеят 107 български домакинства с 345 души. През 1889 г. Стефан Веркович го описва така:
„Християнско село, разделено на две части – горна и долна. 2 църкви; жителите българи се занимават със земеделие и превоз към града… Оттук минава пътят от Сяр към планината Шерлия…“
По данни на Васил Кънчов от 1900 г. в Горно Фращани живеят 545 българи, а в Долно – 780. През 1905 г. Българската екзархия отчита 1120 екзархисти в Долно Фращани и 768 в Горно, а в двете села действат български училища.
През 1910 година според училищния инспектор към Българската екзархия в Сяр Константин Георгиев в Горно Фращани учител е Велик Георгиев, където учениците са 28 (27 момчета и 1 момиче), а в Долно Фращани учител е Паско Илиев, където учениците са 29 (27 момчета и 2 момичета).
Спомените на възрастни хора разказват как в църквите „Св. Троица“ (Горно Фращани) и „Св. Марина“ (Долно Фращани) са се пели черковни песнопения на български език. Празници като Гергьовден, Спасовден и Илинден са се отбелязвали с литургии и народни обичаи, които днес все още живеят в Пиринския край.
Булка от Горно Фращани
Селото преди бурята
Жителите на Фращани са били хора трудолюбиви, честни и корави. Работили са в рудници, копаели и промивали руда по склоновете на Шарлия, после са товарели добива на магарета и го карали към Сяр. След като рудодобивът западнал, се насочили към земеделие и скотовъдство.
Имали са своя реч – типичен български диалект с местна особеност. В училищата учели на български, а учителите често били изпращани от Българската екзархия.
Когато през 1912 година избухва Балканската война, 11 души от селото се включват в Македоно-одринското опълчение. Фращани е освободено от Седма рилска дивизия, а тогава в Горно Фращани има 120 къщи, а в Долно – 150.
Омъжена жена от Горно Фращани
Но радостта е кратка.
През юли 1913 година, по време на Междусъюзническата война, гръцката армия навлиза в селото и го опожарява. Учителят Велик Георгиев, свещеници и десетки семейства напускат, натоварили каквото могат, с надеждата, че това е временно.
Не е.
С подписването на Букурещкия договор, селото остава в границите на Гърция. Настъпват тежки години. Част от семействата напускат доброволно, други са изселени през 1925 г., а малка част от жителите, наричани гъркомани, остават.
През 1927 г. селото е преименувано на Орини – „планинско“.
Бежанският път – към нов живот
Десетки семейства от Горно и Долно Фращани намират убежище в България. Те се разселват именно в Гоце Делчев, Сандански, Цар Калоян, Пловдив, Белица, Сливен. С тях идват и историите за „нашето село оттатък“, разказвани по зимните вечери, на събирания и сватби.
Някои възрастни жители в Гоце Делчев и до днес помнят имената на махалите, имената на роднините, църквите, реката – „Фрътската ряка“.
История без омраза: Да си припомним, а не да забравим
Историята на Фращани не е написана, за да разпалва гняв. Напротив – тя е мост между миналото и настоящето. Напомняне, че сме потомци на хора, които са преживели изпитания, но са запазили духа си. Тя е за нашите баби и дядовци, които в най-тежките години е трябвало да оставят родината си зад гърба си, за да оцелеят. Те не търсеха мъст – търсеха живот.
И го намериха тук, където издигнаха нов дом, но никога не забравиха стария. Тази памет е жива. Тя е в думите, в погледите, в историите, които още се предават. И ако днес някой се запита кои са фращанчани, нека знае – това са онези българи, които останаха такива, дори когато всичко около тях се опитваше да ги откаже.
Защо да помним?
Защото сме това, което помним. Защото корените ни са в земята на Фращани, но и в думите на нашите баби и дядовци. И защото в едно време на забързан живот и объркана идентичност, трябва да знаем откъде идваме. Не за да мразим, а за да пазим. Да пазим паметта.
Днес Орини (Фращани) е спокойно село в Северна Гърция, но ако се заслушаш внимателно в тишината му, може би ще чуеш шепота на стара песен, разказана от баба до внуче. Песен за едно време, когато животът е бил труден, но изпълнен със смисъл, труд и надежда.
Мъжка и женска носия, Драмски етнографски музей
От екипа на Топ Преса – за всички фращанчани по дух, кръв и родова памет.
Be the first to leave a review.
