toppresa.com представя една покъртителна история! Драманските близнаци, които Солун обичаше

Целият Солун ги познаваше. Анестис и Михалис Контис – братята, които винаги вървяха заедно, винаги усмихнати, винаги в сърцето на всяко културно или обществено събитие в града. Макар и родени в Просоцани, Драма, те се превърнаха в нещо повече от солунчани – те станаха символ на човешката доброта, любопитството, на онова непретенциозно, почти детско участие в живота, което не иска нищо в замяна, освен да бъде част от него.

Новината за смъртта на Анестис Контис разтърси Солун със закъснение. Починал през август 2024 г., семейството решава да не огласява вестта, за да предпази Михалис, чиято памет и здраве вече са крехки. Истината излиза едва на 9 юли 2025 г. – и градът притихва. Мълчание и сълзи – защото дори и да не си говорил с тях, си ги виждал. В шествия, в протести, на театър, на фестивали, в най-горещите точки на социалния живот на Солун. Със своята отчетлива доброта, с фанатичната си любов към театъра, с лека походка и поглед, пълен с доверие към света, те бяха като живи пътепоказатели към по-добрата страна на живота.

Родени на 15 март 1952 г., близнаците израстват в семейство на сладкар – баща им Костас, който по-късно се установява със семейството си в Солун и започва работа в известната сладкарница „Фино“. Те напускат училище рано – още от четвърти клас – заради трудности с говора и ученето. Но това не им пречи да се образоват по своя си начин. Чрез телевизията, новините, наблюдението, човешките разговори. Светът на знанието за тях не беше затворен – просто вратата му беше по-различна.

Театърът е тяхната голяма любов. Поколения актьори и културни дейци си ги спомнят като верни зрители и съратници по дух. Присъствието им се е превърнало в част от ритуала на всяка премиера. Легендата разказва за появата на Мелина Меркури в града – когато близнаците се приближили до нея, охраната поискала да ги отстрани, но актрисата ги познала по име и ги приветствала с топла усмивка. Такава беше силата им – не официална, не властова, а човешка и сърдечна.

В едно от редките интервюта, Анестис и Михалис разказват за детството си, изпълнено със сладолед и усмивки, за трудните години след пенсионирането на баща им, за майка им Елени – „госпожа Елени“, както я наричат с обич – която до последно се грижела да не им липсва нищо. Загубата ѝ преди година ги съсипва. Оттогава домът им остава в сянката на тъгата, но те продължават да спазват нейните навици и указания. Единият чисти, другият мие, телевизорът работи без спиране, защото тишината е най-трудна.

Разходките им в града остават ежедневен ритуал. От френския институт по улица Олгас до морето – тяхната любима разходка. Срещат се с хора, поздравяват ги, водят кратки разговори. Никога не се оженили – нямали нужда. „Имахме любовта на света и на квартала. Никога не ни е липсвало нищо“, казват. А кварталът им ги обича. Съседите ги гледат, питат дали са добре, заключили ли са, имат ли нужда от нещо. Връзка от човечност, каквато рядко се среща днес.

След смъртта на Анестис, светът на Михалис става по-тих, по-крехък. И все пак, в него отеква общата им история – изпълнена със сладкарски аромати, театрални прожектори, политически шествия, слънчеви разходки и една невероятна способност да бъдат част от всички, без да искат нищо. Солун загуби свой жив символ. Но паметта за драманските близнаци, които градът обичаше, ще остане завинаги – като спомен, който не тъжи, а топли.