🌲 Папаз Чаир – когато щастието се побираше в одеяло, диня и транзистор
Слизаш от „Ладата“ или от раздрънкания „Москвич“ или от стария рейс „Чавдар“ и първото нещо, което те посреща, не е тишината, а онзи особен, познат мирис – смес от нажежен пласмасов волан, дизел и борова смола. Все още не си стигнал чешмата, но душата ти вече знае: пристигнали сте.
Папаз Чаир през деветдесетте не беше туристическа дестинация, не беше геолокация за Instagram, а рай за обикновени хора, които в събота сутрин товареха цялото семейство, тенджерата с пълнените чушки и новата диня – и отпрашваха към планината. Нямаше „планински спа комплекси“, имаше одеяла и брезенти, „Стара планина“ от Сандански и прясно изтъкано килимче от баба.
Онези, които имаха вили на Попови ливади, бяха единици – началници, партийци, шефове на заводи. Но ние, обикновените хора, си имахме планината – тучните поляни, дебелата сянка под боровете и ръцете на баща ти, които дялат шиш за сланината с джобното ножче, което си гледал с благоговение. Динята стои в коритото на чешмата – студена, изпотена, идеална. А ти, седнал на одеялото, въртиш копчето на транзистора, за да хванеш Радио Хасково, щото тогава да чуеш „Майкъл Джексън“ беше като да чуеш космически сигнал.
Наоколо – деца, които не питат „Има ли Wi-Fi“, а крещят, гонят се и падат с колене в тревата. Жените стъкмяват салата, а мъжете още спорят за финала между „Левски“ и „Славия“. Отнякъде се носи „Ах, къде е мойто либе“ с онова трептене, което само касетката с магнитна лента можеше да роди.
Никой не бързаше. Часовниците тогава не брояха крачки, а залези.
Беше време, в което се чувстваше богат, дори когато имаш само домашен хляб, печено пиле и диня. Защото имаше още нещо: хора около теб, време, което не изтичаше, а се разтваряше, тишина, която не те плашеше, а те прегръщаше.
Папаз Чаир днес е същият. Само хората сме се променили. Забравихме как се дяла шиш. Забравихме как мирише прясна трева. Забравихме, че щастието се крие в едно одеяло и в това да си там, без да искаш да си никъде другаде.
А помниш ли? Или вече само душата ти го помни?
Be the first to leave a review.