За фалшификатите, историографията, насилието и „разделните“ времена в науката: Възродени спорове- Кой всъщност написа „Време разделно“?
-
- май 19, 2025
“Време разделно”, който Антон Дончев написва за 41 дни в родопска хижа край Пампорово, е преведен на близо 30 езика и достига почти двумилионен тираж по цял свят. Историята за насилствената ислямизация на значителни маси българско християнско население в Родопите през XVII век си спечелва отлични отзиви, но и навлича на своя автор много обвинения. Две от тях са, че романът съдържа фалшиви исторически факти и, че книгата не е написана от Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, която я дава на писателя заради забраната за нея да публикува след 9 септември 1944 г.
Pеалността изглежда малко мътна, премрежена, като в мъгла. Присмехът на децата, че не може да прочете какво пише на черната дъска, го огорчава. Те смятат, че той е горделив и надменен, защото често ги подминава и игнорира дори приятелите си. Истината е, че момчето просто не ги вижда, защото от малък страда от силно късогледство, но ще сложи очила чак на 12 години. В неговия затворен свят има врати, които го отвеждат към простори, в които може да види и да изживее всичко – четенето му дава крила, писането – абсолютна власт. Понякога не се храни с дни, защото е гладен само за творчество. Започва да пише още щом научава буквите, и на 12 г. е готов с първия си научнофантастичен роман – “Хора от три планети”, а на 15 г. – и със съвременен роман за живота си и за този на своите съученици.
И все така това лошо зрение ще го кара да вижда като в просъница в света около себе си видения, които ще са полуистински, полуизбягали от неговото въображение, за да се върнат пак там по-реални от всичко живо. Той съумява да вижда своите истории и герои, както вижда Родопа, със затворени очи, в себе си.
Излязохме ли на поляната пред воденицата, видяхме Елица, стъпила на мраморния камък отдясно на вратата, да реше с костен гребен косата си. Защото Елицината коса, когато се разплетеше, се влачеше по земята, та трябваше да я реше стъпила нависоко. А когато я заплетеше, косата й стигаше до средата на прасците и плитките бяха дебели колкото ръката й. Цветът на косата беше като на кестен, който току-що се е излюпил от зеленото си яйце.
Сряда, 17 юли 1963 г. Акад. Антон Дончев описва за първи път своята най-скъпа героиня, която като безценен елемент от емблематичния му роман “Време разделно” ще прескочи с лекота от литературния свят към този на киното, родена най-напред в магическата среща между писателя и най-красивото видение.
“Навън беше тъмна и никаква вечер, докато отнякъде не изникна тази самодива. Облечена с бяла дълга роба и разпусната коса. Вървеше така, сякаш не стъпваше по земята, а летеше. Отнякъде се чуваше глас, който я викаше: “Елице, Елице”. И тя изчезна”, разказвал е Дончев.
Това се случва две години преди той да започне да пише първите редове от книгата си буквално “като слепец”. Гостува на приятели в село Момчиловци и там в двора на къщата, в която е отседнал, я вижда. На другия ден търси красавицата из цялото село, но навсякъде му казват, че там няма никаква Елица. Нима я е измислил или е била истинска самодива, потънала в дебрите на Родопа планина.
Чак след като неговата Елица се прочува, писателят научава, че действителният прототип на героинята е била жена от плът и кръв, която вече е покойница. Всъщност истинското й име е било Иелица, а той го е чул и запомнил погрешно. Твърде късно било да я намери пак.
Почти 60 години по-късно Антон Дончев тръгна да търси своята Елица в простори, далеч от земните ограничения. Академикът почина на 92 години във Военномедицинска академия след тежко сърдечно боледуване. През годините, макар да получава огромно признание и награди за творчеството си като един от класиците на българската литература, той понася и куп критики и нападки, възпиран неведнъж в полета си към световни върхове.
“Време разделно”, който написва за 41 дни в родопска хижа край Пампорово, е преведен на близо 30 езика и достига почти двумилионен тираж по цял свят. Историята за насилствената ислямизация на значителни маси българско християнско население в Родопите през XVII век си спечелва отлични отзиви, но и навлича на своя автор много обвинения. Едно от тях е, че романът съдържа фалшиви исторически факти.
“Написаното е по-леко в сравнение с това, което се е случило в историята. Имало е дръвник, имало е чалма. Плащал се е кръвен данък. Прибирали са момчетата от 9 до 14 г. и са ги превръщали в роби на султана. Всичко това го има и в моята творба, така че не разбирам вълнението на някои хора”, коментира приживе Дончев.
Писателят също така бе категоричен, че не е получавал специална поръчка от комунистическата власт да напише творбата. Идеята е лично негова, а единствената помощ, която получава от държавата, са 75 лева командировъчни, с които обикаля Родопите половин месец, за да попива впечатления.
Едва бе изминал ден откакто писателят акад. Антон Дончев беше изпратен в последния му път от стотици приятели и почитатели през октомври 2022 година и на дневен ред отново излезе вечният голям спор в българската литература – кой всъщност е истинският автор на шедьовъра „Време разделно“? В публикуваните посмъртно “Дневници” на писателя Йордан Вълчев дори се твърди, че книгата не е написана от Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, която я дава на писателя заради забраната за нея да публикува след 9 септември 1944 г.
Теорията на конспирацията, че всъщност романът е дело на Фани Попова-Мутафова, не спира да се разнася от ухо на ухо от десетилетия, но е официализирана от писателя Йордан Вълчев. В своята „Дневници“ бившият концлагерист и монархист твърди, че репресираната от режима писателка дава ръкописа си на младия Дончев, за да може той все пак да види бял свят.
С 35-те си книги, написани преди заветният Девети, Фани е най-популярната писателка в България по това време. В протокола на Съюза на българските писатели за изключване на 29-те „фашисти“, тя обаче се нарежда четвърта, защото догмата не позволява да е преди Богдан Филов.
Време за конспирации…
За „прогерманска дейност“ и „великобългарски шовинизъм“ Фани е осъдена на седем години затвор. Само грижите на сестрата от болницата в тъмницата Оля Опълченска помагат на крехката писателка да оцелее. Тя е великодушно помилвана след 11 месеца, но литературната й смъртна присъда не подлежи на преразглеждане.
Фани заживява в оскъдица и мизерия. Един зимен ден на 1952 г. Вера Гюлгелиева я намира да се блъска над разнебитена пернишка печка в квартирата си, опитвайки се да я разпали, късайки страници от историческата класика „Иван Асен ІІ“. Никому не е нужен – казва тя, – имам още десетки екземпляри, стотици съм изгорила…“
По това време се разнася първите слухове, че Мутафова дава творбите си на удобни за комунистичерската власт автори. София е залята от твърдението, че „За свободата“, една от най-популярните книги на 50-те години, е написана не от Стефан Дичев, а от Фани с уговорка да й даде половината хонорар, но той се отмята.
Спорът за авторството на „Време разделно“ не си отиде и когато се спомина Антон Дончев, дори напротив.
През 2022 година, когато авторът умира на 92 години журналистът Валерия Велева, след поредното повдигане на този въпрос сподели във фейсбук мнение на Георги Димитров, който твърди, че акад. Дончев е безспорният автор на романа:
„По повод нелепиците на една журналистическа знаменитост:
Романът на Антон Дончев „Време разделно“ излиза 20 години преди възродителния процес. Приказките за плагиатство не само не са доказани, но са опровергани от специалисти, които не намират езикови, стилни и други сходства с текстовете на Фани Попова-Мутафова, от която уж било взаимствано. Самият Дончев издава след това достатъчно романи, с които категорично доказва литературното си майсторство. Сценарият на филма не е написан от писателя, а от група други автори и оригиналното заглавие не случайно е „Време на насилие“. Самият Антон Дончев не желаеше да се идентифицира с филма (сам ми го е казвал). С написването на сценарий се е ангажирал пред Карло Понти, който е искал да го продуцира за Холивуд с участието на Ричард Бъртън, София Лорен и други известни актьори, но някои соц умници не са разрешили да се даде ход на проекта. Толкова и за отношенията на Дончев с властта. И накрая, уважаваната журналистка първо да чете, после да пише (апропо, дали е чела романите на майстора?), че иначе се получава бълвоч.“
Всъщност първият човек, който прочита ръкописа на произведението, е бащата на Дончев.
“Похвали ме, че съм написал хубав роман. Чичо ми го преписа на машина и го занесох в издателството. Тогава не беше голяма работа, но оценката на Николай Хайтов за произведението ми вдигна голям шум и така се стигна до второ издаване”, споделял е приживе академикът.
Преди да пожъне успех и слава с култовата си творба, той вкусва вкуса на провала и отхвърлянето. Неговата първа самостоятелна книга не е желана от издателите, защото е “художествено несъстоятелна” и лишена от “литературни качества”. Три години, докато живее в провинцията, Дончев пътува до София с неугасваща надежда. Междувременно трупа дългове и се разболява. Истинската причина произведението да не се харесва е, че властта не иска “да се задява” с Македония.
Все пак “Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брат му Арон, за синовете им Радомир и Владислав, за старейшината Горазд Мъдрия и много други хора” излиза през 1961 г. Книгата получава наградата за най-добър роман на годината на Съюза на българските писатели.
Неусетно идва моментът за втория му роман – “Време разделно”. Четири години след публикуването на историческия епос през 1968 г. Ървинг Стоун номинира книгата му за наградата “Най-добър исторически роман, издаден в САЩ”. Признанието се дава само на американски автори, но журито прави изключение и със специално решение допуска творбата на Дончев до конкурса. Генералният секретар на Организацията на обединените нации У Тан кани Дончев на вечеря в Ню Йорк, но Съюзът на българските писатели скрива поканата, а авторът “отказва” пътуването, “защото е зает в Европа”.
“Поканата да присъствам на церемонията беше скрита от мен. Отсъствието ми там доведе до влошаване на отношенията ни с издателя ми в Америка”, разказвал е академикът.
Също така незнайно кой проваля отиването на Дончев в Лондон, за да присъства на премиерата на “Време разделно”.
Успехът на романа все пак е главоломен. Неслучайно веднага привлича вниманието на световната киноиндустрия по онова време. Прочути режисьори, сценаристи и продуцентски компании като “Парамаунт” и “Сони Пикчърс” проявяват интерес към Дончев. Той си сътрудничи с Карло Понти и Дино де Лаурентис, работи с професионалисти от студиата на Берлускони.
Йосиф Сърчаджиев в ролята на Караибрахим във „Време разделно“.
Дори не може да си представи, че за международна продукция Лорънс Оливие обявява, че иска да играе Караибрахим, а Антъни Куин – Манол. И дори подписват договор, като българският писател е съсценарист заедно с Енио де Кончини. Само че от ЦК на комунистическата партия стопират всичко.
Българската кинематография и Българската телевизия подписват договори за филми по сценарии на Антон Дончев с италианската телевизия RAI, с френската FR3, с немската CDF и с десетки продуценти, като подробно се разработват планове за създаването на високобюджетни чуждестранни проекти. Така и не се стига обаче до изпълнение на нито един от тях.
Самият Ричард Бъртън пожелава да играе във филм по сценарий на Антон Дончев, но…
От българска страна всичко това е само говорене и разиграване без никакви реални намерения. Родната киноиндустрия и особено Държавна сигурност нямат никакъв интерес от партньорство със Запада и колаборации с чужденци.
Единственият, който ще получи правото да екранизира “Време разделно”, е режисьорът Людмил Стайков, който го разказва на големия екран у нас 24 години след публикуването му.
Дончев не спира да работи и да твори каквото и да се случва и след най-големите шамари, които получава. При отстраняването му от сценарния екип на филма “Хан Аспарух” от стреса и шока той получава отлепване на ретината. Това става, след като Вера Мутафчиева отсича, че не иска да се състезава с Дончев и ще напише каквото трябва, ако него го няма. Тя получава своето.
През юни 2015 г., цели тридесет години след насилствената кампания за смяната на имената на турците в България от 1984–1985 г., „Време разделно“ беше избран за „филм на всички времена“. Продукцията бе екранизация по едноименния роман на писателя Антон Дончев и дело на режисьора Людмил Стайков.
В заключение, каквото и да говорим за романа, за филма или за това, че романа е поръчкова книга, част от политическа кампания на режима на Тодор Живков истината е, че трудно можем да приемем тезата, че са създадени с изцяло пропагандни и политически мотиви. Защото, те са базирани върху доказани отдавна летописи.
Приказките за плагиатство не само не са доказани, но са опровергани от специалисти, които не намират езикови, стилни и други сходства с текстовете на Фани Попова-Мутафова и все пак никога не се знае.. В крайна сметка истината е като водата, винаги намира своя път. Рано или късно и тази драма ще има своя категоричен развой.
След романа „Под игото“ на Иван Вазов, най-значимият български роман е „Време разделно“. Не случайно е най-издаваният и най-превежданият в чужбина. Той има над 3млн. тираж на 28 езика.
Безспорен факт е че „Време разделно“ е българската Библия. На живота ,на душевността и смисъла за живота ни в онези жестоки времена като българи. Велик роман ,недостижим. Който и да е авторът му ПОКЛОН пред перото му! Думите, както казват, са материализираната светлина на Създателя!- те са най-силната магия. Те са светлината ни по пътя. Всички, които боравят с тях и СЪЗДАВАТ са белязани свише и им дължим едно голямо ПРЕКЛОНЕНИЕ и БЛАГОДАРНОСТ!
Be the first to leave a review.
