Старият Неврокоп!. В центъра на Неврокоп, точно между двете черкви, на мястото на стара къща се вдига нова. Неин стопанин е майсторът шапкар Димитър Ташев.
-
- април 2, 2025
Четиридесетте години на 20 век са към края си. В центъра на Неврокоп, точно между двете черкви, на мястото на стара къща се вдига нова. Неин стопанин е майсторът шапкар Димитър Ташев. На първия етаж са работилницата и магазинът му. Гражданите се разхождат по „Търговска“ и току поглеждат към пъстрата витрина, отрупана с шапки. Има какви ли не – военни, ученически, дамски, скиорски, жокейски, каскети, гугли… В петъчен ден пред витрината се спират и хора от околните села. Но най-много клиенти има по Великден. Майсторът знае това и с двамата си чираци и калфата работи от тъмно до тъмно далеч преди празника. Така е и при големи поръчки – било за военни фуражки, било за ученически барети. Едва смогва и когато наближи панаирът. А и за пазара в Гърция приготвя стока. Неговите шапки се търсят в Драма, Кавала…
По цял ден майстор Димитър снове между работилницата и магазина. Работа за помощниците си трябва да създаде, да им покаже какво да правят, а най-сложното сам да свърши. Ту е приведен над голямата маса за кроене, ту шие на някоя от трите машини или опъва готовите вече шапки върху калъпите. Работи с желание, старание и търпение. Съобразява се с всичко – с платовете, с кожите и другите материали, с модните тенденции и най-вече – с изискванията на клиентите. Иска да задоволи всеки вкус, та хората да останат доволни.
В дните, когато има най-много работа, майсторът вика на помощ децата си. Двете момичета гладят и пикират хастарите, а синът Никола, с вързан на пръста си напръстник, шие. Но това е само при изпълнение на спешни поръчки. Иначе майсторът държи децата му да учат и не иска постоянно да ги ангажира с друга работа.
Така е, когато Димитър Ташев е вече признат майстор. Но лесно ли се постига това?! Пътят до майсторлъка е труден, дори мъчителен.
Всичко започва със заминаването му за София, когато е едва 12-13-годишен. Останал сирак, той напуска родното село Долен и тръгва към столицата да си изкарва прехраната. Най-напред е прислужник, после – чирак, учи се да шие ризи. Но обстоятелствата го принуждават да си намери друг майстор. Така започва да усвоява шапкарството.
Минават години и, вече младеж, Димитър се връща в родното гнездо. Тук се оженва за съселянката си Гита Дервишева. Малко по-късно става платен войник. Мечтае да си купи шевна машина и да отвори шапкарска работилница. Жена му се старае да е полезна с каквото може и тъче кепета за продан. Така след войниклъка Димитър Ташев се снабдява с всичко необходимо и отваря малка работилница в града. Тя представлява тясно коридорче, над което той наковава греди и дюшеме. Денем работи в него, нощем спи над него. А в това време жена му отглежда в Долен родените вече техни две момичета – Капка и Елена. Това продължава, докато той се утвърди в занаята. Тогава майстор Димитър наема квартира и прибира семейството при себе си. Тук се ражда синът му Никола. Няколко години по-късно майсторът купува стара къща в центъра на града и работилницата му вече е по-голяма. Поръчки идват чак от София, защото от Неврокоп, та до столицата няма по-добър майстор на униформени шапки от него.
Заедно с признанието за майсторлъка си, Димитър Ташев се радва и на уважение като честен, принципен и дружелюбен човек. Не случайно известно време е в управата на града. Избран е и за член на така наречената Популярна банка.
След смяната на властта и образуването на шивашка кооперация „Труд“ майстор Димитър влиза в нея като отговорник на шапкарския отдел. Тук продължава да работи съзнателно и да държи на доброто качество.
На прага на своите 60 години Димитър Ташев има всички основания да направи добра равносметка на живота си. Някогашното сираче от малкото селце Долен е вече признат майстор и авторитетен гражданин. Децата му са се изучили – всички са завършили за учители. Вече има и внуче от женената си дъщеря. Но, както често става в живота, точно когато трябва да се радва на всичко постигнато, той се разболява и не след дълго умира.
Няколко години след смъртта на майстор Димитър неговия занаят продължават братовчедите Костадин и Георги Карамфилови, които той лично е обучил. По-късно обаче те решават да си намерят работа другаде и шапкарският отдел на кооперацията е закрит. Така се слага край на един занаят, радвал неврокопчани десетилетия наред.
Юлия Баймакова
Фондация Гоцеделчевци за Града и Региона
Be the first to leave a review.
