Легендата Серафим Тодоров: Скрих се в Гоце Делчев за да не ходя в казарма!
-
- октомври 3, 2024
Това не го заслужавах, целия си живот дадох за България Кой е той Животът на боксьора Серафим Тодоров е филм, в който Сарафа е главният герой. Всички събития са истински, макар понякога да звучат невероятно. От едно слабичко халпе той се превръща в страшилище на боксовия ринг.
Тодоров говори за живота си пред youtube канала „Спортната джунгла“
– Вярно ли е, г-н Тодоров, че тези дни сте станали жертва на обир на златни накити от дома ви?
– В отчаяние съм. Направо съм съсипан! Ходим в полицията и аз, и жена ми, но не ни дават големи надежди. Целия живот си дадох за България и за родината, това не го заслужавах. Божи човек съм и се моля за всички, вярвам, че ще мина и през това изпитание.
– Г-н Тодоров, създавате фондация на ваше име. Какви са целите ви с нея?
– Гледам какво е положението по нашия край. Боксьорите са талантливи момчета, но не вървят нещата. Не финансират бокса в Пещера, а и в Пазарджик. Децата казват: „Бате, кога ще вземеш да ни тренираш?“. Много искат да станат боксьори. Чудех се как може да стане – да си намеря подходящи момчета, да ги направя добри боксьори. Попитах Боби Даскалов, един от най-близките ми приятели. Той каза, че само по този начин може да се получи.
Заяви ми: „Ще направим една фондация и тогава ще можеш да си намираш ти таланти, да си ги тренираш. Ти да си водиш нещата“. Това ми е идеята. Иначе си стоя и чакам да ми се обади някой. То ме боли, това ми е тръпката в живота. Боксът е нещото, което най-много го разбирам, но не съм в залите и това ме мъчи. – Вие имате четирима внуци и те май имат вашите заложби в бокса?Не искам да ги хваля. Има си някакъв ген и той си върви. Добре посягат, движенията им са хубави. Като ги вкарам в залата и станат на по 15 години, ще ги хвана сериозно. Но сега са далеч, в Германия. Още една година и може би ще се приберат. Тогава вече мога да ги направя боксьори.
– Какви емоции предизвикаха у вас изявите на нашите боксьори на олимпиадата в Париж?
– Желанието ми беше повечко медалисти да направим, защото винаги сме били сред най-добрите в света. И светът го знаеше. Доказали сме, че сме много добри и талантливи боксьори. В Париж желанието ми беше повече медали да вземат. Гледах ги, гледах им стила, играта, движенията. Малко не ми хареса. Не знам, да са живи и здрави. Искам да се стегнат тези момчета. Да направят много медали от световни, европейски първенства.
Да се раздават повечко в залите. По-голяма спортна злоба да проявят. Легендата Серафим Тодоров: Отчаян и съсипан съм от обира в дома ми!
– Какъв е първият ви спомен от бокса? – Бях на 12 години, много слабичко и жилаво момченце. Нямах килограмите още. Започваха от 30 кг категориите, аз бях 26. Отидох в залата в Пещера. Тренирах при, лека му пръст на моя треньор – Данаил Русинов. Много разбираше бокса. Пускаше ме на ринговете в киното, където правеха приятелски мачове с клубовете от по-близките градове. Побеждавах ги. По-късно организираха международен турнир в Пещера. Нямах годините за участие, но имах желание. Треньорът също го виждаше. Каза: „Серафиме, ще участваш на този турнир! Ще те пусна на 30 кг“. Другите бяха по година-две по-големи от мен. Като започнах, направих три победи. Брилянтна техника, те не можеха да ме докоснат. Дадоха ми купата за най-техничен боксьор на турнира. Купата беше мраморна, голяма, не мога да я вдигна (смее се). Тогава си казах: „Това ще ми е животът – боксът!“. Дядо ми ме подкрепи. Той ме е отгледал и винаги беше до мен.
– Бил е доста строг, доколкото знам?
– Беше много строг. Благодаря на Бога, че дядо ме отгледа. Ако бях останал при майка ми и при баща ми, май нямаше да имам тези качества в живота. – Не ви ли беше тежко да сте далеч от родителите си? – Не, защото не ми харесваше тяхното отношение към живота. Винаги се караха, постоянно имаше раздори. С дядо и баба бях по-добре. Отношението им беше друго – да ме отгледат, да уча. Дядо видя, че имам талант, и каза, че това е моето нещо. Отдадох се на бокса. – Кога попаднахте в националния отбор? – Влязох на 15-16 години. Биех се на 48 кг в най-ниската категория. Тогава се гледаше боксьорите да са от по-големите клубове „Левски“, ЦСКА и т.н. При мен нямаше как да го направят. Бях слабичък, но ги биех. На републиканските ставах шампион. За националния отбор гледаха да направят някаква врътка, но Николай Джелатов не допусна. Той виждаше какво правя и ме взе титуляр.
– Какъв е първият ви спомен от бокса?
– Бях на 12 години, много слабичко и жилаво момченце. Нямах килограмите още. Започваха от 30 кг категориите, аз бях 26. Отидох в залата в Пещера. Тренирах при, лека му пръст на моя треньор – Данаил Русинов. Много разбираше бокса. Пускаше ме на ринговете в киното, където правеха приятелски мачове с клубовете от по-близките градове. Побеждавах ги. По-късно организираха международен турнир в Пещера. Нямах годините за участие, но имах желание. Треньорът също го виждаше. Каза: „Серафиме, ще участваш на този турнир! Ще те пусна на 30 кг“. Другите бяха по година-две по-големи от мен. Като започнах, направих три победи. Брилянтна техника, те не можеха да ме докоснат. Дадоха ми купата за най-техничен боксьор на турнира. Купата беше мраморна, голяма, не мога да я вдигна (смее се). Тогава си казах: „Това ще ми е животът – боксът!“. Дядо ми ме подкрепи. Той ме е отгледал и винаги беше до мен. – Бил е доста строг, доколкото знам? – Беше много строг. Благодаря на Бога, че дядо ме отгледа. Ако бях останал при майка ми и при баща ми, май нямаше да имам тези качества в живота. – Не ви ли беше тежко да сте далеч от родителите си? – Не, защото не ми харесваше тяхното отношение към живота. Винаги се караха, постоянно имаше раздори. С дядо и баба бях по-добре. Отношението им беше друго – да ме отгледат, да уча. Дядо видя, че имам талант, и каза, че това е моето нещо. Отдадох се на бокса. – Кога попаднахте в националния отбор? – Влязох на 15-16 години. Биех се на 48 кг в най-ниската категория. Тогава се гледаше боксьорите да са от по-големите клубове „Левски“, ЦСКА и т.н. При мен нямаше как да го направят. Бях слабичък, но ги биех. На републиканските ставах шампион. За националния отбор гледаха да направят някаква врътка, но Николай Джелатов не допусна. Той виждаше какво правя и ме взе титуляр.
– Водила се голяма битка кой клуб да ви вземе, нали?
– Ох, леле! ЦСКА си бяха армията. Аванта не искаха да пускат никога на „Левски“. Искаха да си ме вземат цесекарите. Станаха проблеми при кой да съм. Криеха ме „Левски-Спартак“ да не отивам в казармата, а цесекарите гледаха да ме вземат, да ме вкарат в спортната рота и да остана при тях. Вуйчо ми казваше, че мога да стана голям боксьор само ако съм в ЦСКА, той ги разбираше тези неща. А и те ме търсеха. Дойде ми повиквателна за казармата. Аз се криех, избягах в Гоце Делчев при леля ми. Стоях 2-3 дни и започнаха да ме търсят да влизам в казармата. Прибрах се в Пещера и тръгнах с дядо ми. Взеха ме веднага. – Георги Стоименов има много голяма роля във вашата кариера. Той е разказвал как сте избягали от ЦСКА и сте отишли в „Славия“. – Пратиха хора да ме хванат във Варна, за да ме задържат в ЦСКА. Оставаха ми два месеца до уволнението. С Търсенето излязохме през задния вход, качихме се на колата и изчезнахме. Този човек ми беше най-близкият, по-близък от баща ми. Много ми помогна в живота. За да имам къщата в Пещера, той уреди нещата. Също и да играя в Бундеслигата, да имам повече финанси.
– Това са тежките години, когато марките тук бяха като злато?
– Те бяха направо диаманти. Началото на демокрацията. Заиграх в Бундеслигата през ноември 1989 година. На седмица взимах по 4000 марки. Много пара беше това тогава. Всяка седмица пътувах до Германия, отивах и ги биех. – Ако бяхте спестили от онези пари и инвестирали, щяхте да сте добре. – Нищо не спестих. Всичко раздадох. Много помагах на различни хора. Моята рода ги гледах всичките. На жена ми също. Всички ми бяха на главата. Спечелих доста пари, но и много съм пропилял. Помагал съм, раздал съм се в този живот. Който се доближил до мен с една сладка приказка, вадех пари и давах. Моят живот е бил само да помагам. Не можах за мен да мисля. Хората около мен се въртяха само да ме използват. – Какво стана на първата ви олимпиада в Сеул?
– Бях сериозен боксьор, макар и млад. Победих трима съперници. Четвъртият ми мач беше с южнокореец. Нямаше как, домакин е. Бяха станали афери, проблеми на тази олимпиада със съдийската колегия. Бях отишъл да направя нещо, но не можа да стане. Просто с южнокорееца не знам… Дадоха ми загуба с 2:3 гласа. Легендата Серафим Тодоров: Отчаян и съсипан съм от обира в дома ми!
след това започват победите за вас. Имате серия от 6-7 години, в които сте само на финали на големи първенства. – Нямаше кой да ме спре. Минавах като лавина през противниците. Правех си успехите с много мъки, с много труд. Само аз и моят Бог знаем как съм ги правил тези работи. – През 1991 година на световното в Сидни можеше да останете там. Какво стана? – Само мен ме искаха. Аз казах: „Не, не!“. Толкова далеч, 32 часа полет имахме до там.
Къде ще оставам?
Толкова време да се лашкам. Подобре да съм си в България, не ми трябва Австралия. – Преди олимпиадата в Барселона ви наказват, защо? – Направихме бойкот целият отбор, тъй като премиите ни не отговарят на действителността. Взехме си всички багажа от лагера на Белмекен и си тръгнахме. Имаше вероятност да не ме пуснат на олимпиадата. Скочих, че ни дават едни трохи. После ми се обадиха да се върна. Участвах на олимпиадата. – Печелите още две световни и две европейски титли. – Всичките срещу топбоксьори – руснаци, кубинци, германци. Много спортна злоба имах. Много се раздавах. До припадък.
Be the first to leave a review.
