Илинден – поривът на македонския българин към националния идеал

На 20 юли (стар стил) 1903 г. македонските българи грабват оръжие, за да поправят една историческа несправедливост, причинена от Берлинския конгрес през 1878 г, а именно – разпокъсването на българското етническо землище на три части.

Княжество България

След края на Руско-турската освободителна война е създадено трибутарно Княжество България, автономна област Източна Румелия, а цяла Македония и Одринска Тракия остават под османско владичество. Вследствие на тази развръзка се оформя националният идеал, заради който България води три войни през ХХ в. за обединение на всички етнически българи в рамките на една държава.

Надеждите

Една от малкото надежди за македонските българи, в този труден миг, остава член 23 от Берлинския конгрес, обещаващ реформи, които трябва да гарантират човешките права и свободи на българите, останали под скиптъра на османския султан. След като в продължение на 15 години Високата порта отказва да изпълни международните си задължения, македонските българи решават да вземат съдбата си в свои ръце. През октомври 1893 г. Дамян Груев, начело на още 5 съзаклятници, основава организацията, която през 1903 г. ще каже: „Стига“ на деспотичната османска власт, потискаща развитието на християнските народи, страдащи под нейното иго.

Повсеместно въстание

През януари 1903 г. Централният комитет (ЦК) на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО) заседава в Солун и взема решение, че през лятото на същата година структурите на организацията трябва да повдигнат повсеместно въстание в Македония и Одринско. Решението е взето на фона на нарасналото желание на революционните дейци за решителен сблъсък с 5-вековния поробител. Същите тези герои са водили кървава борба срещу османското потисничество в продължение на 10 дълги години и са се убедили, че заветната цел – автономия за Македония и Одринско – може да бъде постигната само по пътя на революцията. Това пише в своя статия международният редактор на БГНЕС Велислав Илиев.

Макар и решението за вдигане на въстание да предизвиква разногласия в редиците на досега монолитната революционна организация, жребият е бил хвърлен и връщане назад нямало! Дори и Гоце Делчев, един от най-твърдите противници на едно преждевременно въстание, се хвърля с пълна жар в подготовката на предстоящия бунт на поробения българин. За жалост, именно в приготовленията за въстанието, куршум среща сърцето на Делчев и Апостолът на македонските българи поема по своя път към безсмъртието, край село Баница на 23 април (стар стил), едва навършил 31 години.

Стратегията на ВМОРО

Стратегията на ВМОРО за идния бунт е да разконцентрира огромните възможности на османската армия в различни части от Македония и Одринско. Затова е решено въстанието да бъде вдигнато: на 20 юли (Илинден) в Битолския революционен окръг; на 6 август (Преображение Господне) в Одринския революционен окръг и на 14 септември (Кръстовден) в Серския революционен окръг – Пиринска Македония.

Смилевският конгрес, проведен на 19 април, избира Главен щаб на въстанието в състав: Анастас Лозанчев (председател на Битолския окръжен революционен комитет), Борис Сарафов (който изнася на свой гръб огромна част от военно-стратегическата част на бунта) и основоположника на ВМОРО Дамян Груев. Именно в родното село на Груев – Смилево – на 20 юли 1903 г. 200 четници обсаждат местния турски аскер, в казармената сграда, и успяват да го унищожат.

Въстанието

Въстанието бързо се разгаря и обхваща Демирхисарска, Костуркса, Ресенска, Леринска, Охридска и Кичевска околия. Из всички споменати околии въстаниците прекъсват телеграфните жици, осъществяват се диверсионни акции по по-важните жп-линии и се разрушават стратегически мостове. В Костурско въстаниците не се ограничават до отбранителна тактика, но под предводителството на войводи като Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Митре Влаха и Иван Попов предприемат успешни офанзиви и по този начин революционните сили успяват да превземат влашкото градче Клисура.

10-годишната подготовка на ВМОРО е дала резултат и в продължение на 2 седмици бунтовниците успяват да постигнат надмощие над 80-хилядната армия, с която разполага назначеният да се справи с бунта Ружди паша . Неуспехите на османския предводител налагат неговата смяна с Назър паша. Това е и повратния момент във въстанието, тъй като, под командването на Назър паша, османските сили успяват да сломят съпротивата в най-здравите гнезда на българската национална революция.

Съпротивата в Крушево

Може би най-героична е съпротивата в Крушево, което е превзето от въстаниците още на Илинден. На 30 юли градът е обграден от 20-хилядна армия, а само 1 200 герои защитават родния си град. Легендарни са сраженията в местността „Мечкин камен“, където войводата Питу Гули, начело на 370 четници, води бой до последния човек. В разгара на битката Гули е смъртоносно ранен, а последните му думи са: „Не бойте се момчета! Турция ке падне“.

На 13 август пада и Смилево, въпреки храбрата съпротива на 600 четници, предвождани лично от Д. Груев. Бунтът е смазан и в другите краища на Битолския революционен окръг – Ресенско, Костурско, Леринско, Охридско и Кичевско.

Не по-малко самоотвержена е борбата на въстаниците от останалите два окръга – Одрински и Серски. В същото време обаче съдбата на тези два окръга е също толкова трагична, колкото на събратята им в Битолско.

Христо Силянов

В Одринско се сражават Христо Силянов – един от летописците на национално-освободителните борби на македонските българи – и Михаил Герджиков – друг велик деец на ВМОРО. Въпреки усилията на подобни легенди и други герои, като славно загиналите Паньо Ангелов и Никола Равашола, стратегическото разположение на Одринския окръг кара османските власти да вземат драконовски мерки и на въстанието не е позволено да достигне мащабите на буната в Битолско.

В Пиринска Македония действията на войводата Яне Сандански са подкрепени от дейците на Върховния комитет. В тази част на Македония въстанието избухва най-късно (Кръстовден), но и безспорно приключва най-героично. В началото на октомври българите от разложките села се изтеглят към свободното Княжество България. Горят селата Баня и Белица, в този миг войводата Радон Тодев прави немислимото, като води цялата си чета в църквата „Св. Троица“ в родното си Банско. Там местният свещеник опява юнаците живи, тъй като героите са били решени да дадат едно последно сражение в Годлевския балкан, с ясното съзнание, че никой от тях няма да го преживее. Башибозукът избива цялата чета, заедно с нейния войвода, но бунтовниците успяват да прикрият пътя на майките с деца, бягащи към свободна България.

Героизъм и трагизъм

Както през Априлското въстание, 27 години по-рано, героизъм и трагизъм неразривно се преплитат в хронологията на Илинденската епопея. Близо 5000 са избитите цивилни българи, над 3000 момичета и жени са изнасилени, над 12 000 са опожарените къщи и близо 1000 въстаници полагат костите си пред олтара на отечеството. Въпреки тези огромни загуби духът на македонския българин не е сломен и той продължава да се бори за своето право да живее в една държава със свободните си братя още 4 десетилетия.

Макар и през 21 век да се повдигат изкуствени спорове относно националния характер на Илинденско-Преображенското въстание, изворите от периода предоставят недвусмислени потвърждения за обективната историческа истина.

Задграничните представители на ВМОРО, заемащи тази длъжност по време на въстанието, Христо Матов и Христо Татарчев търсят помощ от българския княз Фердинанд І и българския министър-председател Рачо Петров. Ръководителите на българската държава съчувстват на идеята на поробените си братя, но твърдо им заявяват, че България не може да обяви война на Османската империя в този момент, поради сложността на геополитическата обстановка.

Под силното влияние на Гоце Делчев и на Борис Сарафов стотици българи, в това число много офицери, от свободните краища на българското отечество оставят имот и семейство, за да се отправят към поробени Македония и Одринско и да се включат в предстоящото въстание.

Когато Главният щаб на въстанието предугажда ужасния край на бунта, той се обръща със зов за помощ не към Сърбия или Гърция, а именно към България. Груев, Сарафов и Лозанчев призовават българското правителство да обяви война на Османската империя и да я принуди да спре кланетата над българското население в Македония и Одринско.

Независимо от днешно злободневие и интересите на политиците в София и Скопие, историческата истина не може да бъде променена, а тя е само една. През лятото на 1903 г. 26 000 българи въстанаха в отчаян опит да разрушат системата на баланс на силите, която беше установена в Европа, след войните на Наполеон. 26 000 българи отказаха да се съобразяват с интересите на Великите сили и пожелаха да живеят в единно отечество със своите еднокръвни братя. 26 000 българи бяха готови да умрат, но да постигнат идеала за свободата, равенство и братство, изповядван от Раковски, Левски, Делчев и Груев.