МИСТЕРИИ! Тайни и загадки буди, древно богомилско огнище в Рила планина

„Ако човек тръгне от Рилския манастир на юг по старата пътека за Банско-Мелник-Серес или Банско-Неврокоп-Драма-Кавала-Света гора, първото село, което ще мине след един ден път, е Добърско. Пътеката до Добърско дълго криволичи по долината на Илийна река, прави много зиг-заги нагоре до Мечи връх (Айгидик), спуска се към хижа „Македония”, докато хване последното нагорнище по посока на връх Езерник. Последният се извисява като исполин със своите зъбери над селото. От него се открива чудна гледка. Надоле като от птичи поглед се наблюдава цялата Разложка котловина, която в ясни нощи като че ли отразява звездното небе с многобройните си електрически светлини“. Описанието е на краеведа Георги Бучков.

„Добърско е китно планинско село, разположено в южните поли на Рила. Отдалечено е на 70 км от областния център Благоевград, на 17 км от Банско и на 18 км от Разлог. Живописната му природа, както и впечатляващите мистико-религиозни артфакти правят от него желан център за много поклонници. Край храма има извор с лековита вода. По традиция хората пускат монети в него, за да се върнат отново на това свещено място.

До края на 18 век, преди издигането на Банско, Добърско било икономически водещо селище на Разложката котловина. По хубавите му пасища се отглеждали големи стада добитък, слизали през зимата на юг в полетата на Серес и Драма, откъдето пък добърските търговци изнасяли памук за Босна, Сърбия, за Виена и Будапеща.

Но шедьовър над шедьоврите представлява една малка църквица, носеща рядко, ако не единствено име, на двама християнски войни, мъченици на вярата: Св. Теодор Тирон и св. Теодор Стратилат. Представлява необичайна за онова време трикорабна базилика от 17 век (по-точно 1614 г.), вкопана наполовина в земята с цел да не навлече гнева на османските поробители”.

Наполовина вкопана, защото до средата на 19 век в Османската империя властва неписано правило: християнският храм да не надвишава турчин на кон с вдигнат ятаган…

За пръв път документално

СЕЛО ДОБЪРСКО Е УПОМЕНАТО В ХРИСОВУЛА

(грамота) на цар Иван Шишман с дата 21 септември 1378 година.

Царят пише: „Поради това и моето царство, което владее по помазание от Бога и по ангелско предание престола на светопочиналите царе заради благочестиво християнство и топла обич към Бога и почитание към светите Негови църкви и към божествения Негов образ и към всичките Негови светии, но най-много за обновление, помен и милостиня на светопочиналите първопрестолни царе на българския престол – заради всичко това и моето царство… благоизволи царството ми да дарува това благообразно и всенастояще златопечатно слово на моето царство на манастира на царството ми на светия отец Иван Рилски, който се намира на мястото, наречено Рила, за всички негови села и за всички негови метоси, за всички негови владения и правдини, сиреч нови и стари.

А това са селата на светия отец Иван Рилски: селищата Варвара, Чрътов дол, Кръчино, Българино, Бъдино, Дриска и Гаган, което е планина; Орлица, манастирски метох до Бруждима, та на височината Бруждима, на височината Лохотица и низ Лохотица в Рила и през Рила въз планината на Марешица, та на Будурица, та на Каменица, и низ Каменица в Рила, и въз Рила у Бруждим. Освен това също и намиращите се отдясно на Царев вир, на Богородична църква, та на свети Прокопий на двата камъка, и низ Рила до Варвара, та на свети Илия, та на Габровец, и покрай брега, на свети Георги, и на свети Архангела, та на Дриска и до крепостта пак отново горе над Царев вир нивите и лозята са манастирски. Но, освен това, и Ломница, с Крушевица и Арменица, нивите, които са над село Пъстра [Пастра] въз Рила, и това всичко е все монастирско. Също така село Бъзово, село Дебър, Абланово, Пъстра, СЕЛО ГНИДОБРАДСКО и Разложките попове, село Лешко, село Селище, село Дренов дол, градище Церово, село Долене, село Градечница… Също и средната планина, откъдето изтича Рила, та на Злана, та на Лепшор, така също с река Илийна, догдето се слива с Рила, и от Лепшор, на Комаревски връх, та на Камен връх, та на Царев връх, та на Шипочен, на манастирския метох, и отдясно на града Стоб, в Рила, и низ Рила – в Струма и въз Струма до Гèрманщица, и въз Гèрманщица до Българино и въз Българино, та на Песи прескок, и на Агупови колиби, и на Шаак, и на Рибното езеро, и на Прекуковица, та пак на планина Рила. И над всички тези [земи] да има неотменима власт този пустиножител Иван Рилски при показа на това златопечатно слово на моето царство“.

Видният краевед Лазар Цинзов: „Добърско се явява крайно село. Над него са гората и планината, а там навътре в планината е Рилският манастир. Историческата съдба на Добърско е почти еднаква с тая на манастира. През отделни периоди селото е влизало във владенията на манастира. Връзките му с Рилския манастир допринасяли да е известно и на някои от Светогорските манастири – манастира Ватопед, Старият Русик-Панталеймон, Хилендар, Зограф и някои скитове.

Според едно предание по тези места

ПЪРВИ ЗАСЕЛНИЦИ СА ОСЛЕПЕНИТЕ САМУИЛОВИ ВОИНИ,

които тръгват да търсят спасение в Рилската света обител след поражението на българската войска в 1014 година при село Ключ. Византийският император Василий II Българоубиец на всеки сто е оставял по един със здраво око, за да води останалите. На път от Беласица планина към Рилския манастир воините се натъкват на изворче-аязмо и решават да пренощуват до него. Събуждат се затрупани от дълбок сняг и остават да презимуват на това място. Миейки си раните на прободените очи, много скоро болките им не само затихват, но някои от воините проглеждат.

Тази и други легенди най-пълно са записани от Лазар Цинзов във впечатляващ труд „Село Добърско. Връстник на България (Пловдив, 2004), където е записал спомените свои съселяни през 60-те и 70-те години на миналия век.

В 1977 г. записва разказ на 79-годишния Христо Кръстев Цинзов: „Като ослепили войниците, оставили на сто човека по един с едно око. Закъде били тия слепци? За никъде. Един такъв табор потеглил за Рилския манастир. Прочуло се било за лековитите мощи на Свети Иван Рилски. Пате (пътят) им бил през нашто село. Било е есенно време. Отседнали да пренощуват тука и утрето ке продълже. Ама не им било писано – осъмнале в снег. Къде ти планината сега да се премине и да се стигне до манастире. С таквиа думи селенето ги склонили да презимуват тука, та живот и здраве напролет, ако е рекъл бог, ке продълже. Така станало. Презимували в селото. Людето ги били приели по еден, по двамина, по троица в каща. Цала зима били заедно. Опознали се. Още през есента в околните села се било разчуло, ке тука са отседнали слепци. Мнозина идвали и като откриели свои момчета, прибирали си ги. Дошла пролетта. Ония, що са били зафанали с некаков занаят, останали в селото, другите на групички некъде се пръснали. Минало летото и есента некои се върнали тука като у дома си. Разбрало се, ке са скитали по просия и ке е било по-леко на ония, що са умеели да пеят. През зимата тука се учили на пеене и на свирене и пролетта пак се пръснали. Така било години наред и селото станало известно с името Просяшкото село…“.

Село Добърско, едва ли случайно, носи името Гнидодобърско. Още през ХІ век се очертава като

ЦЕНТЪР НА БОГОМИЛСТВОТО В ПИРИНСКА МАКЕДОНИЯ.

Лазар Цинзов: „Името Добърско стои в тясна връзка с християнските богомилски братства, в каквито било групирано голяма част от населението, особено  в западните краища на българската държава. Те съществували успоредно с официално признатите църкви и манастири. Богомилските братства били нежелани и плашели с идеите си устоите на Византия, която след битката при Беласица 1014 г. наскоро станала пълен господар и на тези западни земи… Упорито със съпротивата си се оказало едно от братствата в Разлога. Не приемало византийските наредби, не допускало в селото си чужди проповедници и държавни чиновници. Византийците дали на това братство прозвището „гнидаво“, в смисъл – братство, опасно с идеите си, трудно, непреклонно, нежелано. Това братство създавало грижи на новите си господари. Село Братско в Разлога по думата конида („гнида“) звучало Киндобрат. С подобно звучене влязло в историята… Писарят на цар Иван-Шишмановата грамота, дадена на Рилския манастир, е записал името на селото с превода на български – Гнидобрадско… С течение на времето отпаднал звукът „г“ от първата част и името, добило формата Нидобрацко.  Така го произнасят някои от околните села… В документи от 19-20 век се срещат различни записвания: село Добруска, Нидобрацко, Недобърско, Небрацко, Добрецко… Името на село Братско в Разлога от 10 век с царски указ от 1913 г. става село Добърско, Разложко“.

Като учение богомилството в социален план бил активен контрапункт на отшелничеството, което е ядро и смисъл на Божествената мисия на Св. Йоан Рилски. То се ражда в Македония, която по времето на Македонската династия (867-1056) се нарича България. През византийското владичество по тези планински земи са се установили богомилски братства, проповядващи равенство между мъжа и жената. Може би затова древният добърски храм държи своеобразен рекорд на Балканите с най-много изографисани жени светци – над 30. За сравнение и в най-големите православни храмове те са не повече от 5-6“.

В „бедната градина“ от безлични еднокорабни църкви през османското владичество от 15 до 18 век, изведнъж, по думите на Елена Флорова, автор на труд за старата трикорабна църква в Добърско, се натъкваме на „неочакваните съчетания на архаични древни модели с по-свободни хрумвания… Многосложният и величествен интериор на Добърската псевдобазилика, макар и неособено голям по размер, е едно от най-значителните постижения на българското строително изкуство през цялото  невзрачно, османско време. Известно  е, че  базиликата като архитектурен тип се е прилагала по-рядко през развитото Средновековие…“.

Слизаме със страхопочитание по изтърканите от времето и многобройните богомолци стъпала и се озоваваме в самата църква. Трудно е за човек духовен да опише гледката, която се разкрива пред него. Малката църквица с уникалните си стенописи,

БУДИ ИСТИНСКО ПИРШЕСТВО ЗА ОЧИТЕ.

И само това? Редом с уникалните фрески, още артефакти, своеобразен духовно-естетически компендиум на епохата в началните векове на османското иго по българските земи.

Добър довод в подкрепа средновековната теория предложи покойният проф. Божидар Димитров. „Според него през 17 век обичайно по нашите земи се строят еднокорабни църкви. Храмът „Св.св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“, макар и малък, е изграден като трикорабна базилика, характерна за Първото българско царство (9-11 в.), каквато не се среща след 12 век. Това навежда на мисълта – изтъква Мариана Константинова – че през 17 век строителите са възстановили вече съществуваща на това място стара църква“.

„Много красиви стенописи покриват всеки сантиметър от стените и тавана. Ръката на неизвестния дебърски майстор е пресъздала библейски сцени, образите на много светци и светици, местни легенди. Вляво от вратата се намира „Ктиторският портрет” – тримата ктитори Богдан, Хасия и неговият син, както и тримата й майстори – Спас, Станко и Смилен“. Според стар разказ най-видният от тях ктитор – Хасия – е посетил Йерусалим и „други свети места”, пренасяйки свещена пръст от Божи гроб в този храм, така че хората, които не могат да стигнат до Божи гроб, посещавайки Старата църква, да получат божигробска благословия, духовно пречистване и благодат тук, на това свято място. В ръцете си те държат макет на храма“.

Кр. Младенов: „Иначе черквата не поразява с размерите си – вкопана почти метър в земята, тя е дълга 6.60 и широка близо 5 метра. Вътре обаче майсторите зографи са успели да създадат истинско празнично великолепие. Единодушно е мнението на всички учени, изследвали този паметник на българската култура с национално значение, че едно от най-значимите достижения на тогавашните зографи е колективният портрет на ктиторите – Богдан, Хасия, Богдан иерей, Смил, Спас и Станко“.

По всичко изглежда обаче, че храмът лежи върху основа на по-древен храм. Посветен посетител отбелязва: „Както вече споменах, официалната версия е, че храмът е построен през 1614 година и изографисан през 1672 г., но съдейки по надписа на плочата, вкопана в пода пред олтара, може да се предположи, че годината на строителство е 1122. Тук няма да повтарям с подробности разказа на жената. Ще ви кажа само, че когато отидете, трябва непременно да попитате за Мария Египетска, за чешмата и Самуиловите войни, за Свети Николай Нови, за Свети Георги и Свети Димитър, изрисувани само тук и в Атон в цял ръст, а не на кон, както сме свикнали да ги виждаме. Отдясно е Св. Георги, а отляво Св. Димитър“.

Но той не е прав, че храмът е построен в 1122 г. По-долу ще обясним.

Важно мнение: „Причините обаче за популярността на миниатюрния храм са много: двете уникални икони в древната църква „Св.св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“, показващи по странен начин Божието Преображение, а после и неговото Възкресение; лековитото аязмо, намиращо се непосредствено до южните основи на храма; достигналите до наши дни предания и легенди за оброчища и светилища, следи от които са останали още от времето на траките. Всеки, пристъпил прага на старата черква, усеща неведома и силна божествена енергия. Тя въздейства положително на всеки, било във физически или душевен план. Научно обяснение опита да даде радиестезистът Ивелин Иванов. Според неговото изследване и уреди старият храм е силен енергиен център“.

Макар разположен само на скромните 160 кв.м, храмът има над 460 изображения, много от които не следват общоприетите норми. Според специалисти тук за първи път светите братя Кирил и Методий са нарисувани като светци. Любопитен е и броят на образите на жени светици, който надхвърля 30 и допълва причините, поради които малката църква е толкова удивителна“.

Този факт отбелязва още 1930 г. Андрей Протич в статия „Денационализиране  и възраждане на нашето изкуство от 1393 до 1879 г.“. И прави паралел: „Съответни на романтичния, чисто западния култ на жената в Ромъния, живопистта на Кремиковския монастир дава извънредно голям брой красиви жени-светици в медальони. А това господствува в нашата стенопис по Струма не само на цялото ХVІ, но и на ХVІІ столетие (в никоя наша църква няма изписани толкова светици в цяла фигура и в бюст, както в сравнително доста малката църква св. Теодор в с. Добърско – на 20 км от гр. Разлог“.

Посветени отбелязват: „Иконостасът на храма е дело на прочути майстори от Дебърската художествена школа. Иконите в иконостаса са уникални сами за себе си: образът на Богородица с Младенеца (вляво от царските двери) е един от най-красивите, а Исус Христос (вдясно от царските двери) е изобразен с коса, сплетена на плитка. За популяризирането на мястото огромен принос има Людмила Живкова, с чието съдействие е организирано показването на иконите по цял свят на всички континенти“.

В малката църква ни очаква друга изненада. Пред олтара на старата Добърска църква на сивия под виждаме

БЯЛА МРАМОРНА ПЛОЧА С ДВУГЛАВ ОРЕЛ,

алегоричен символ на династията на Палеолозите (1261-1453).

Още в края на по-миналия (19-и) век Васил Кънчов бил озадачен от неуютното съжителство на бяла мраморна плоча на пода редом с останалите сиви и грубо одялани късове. „Пред царските врата на пода стои мраморна плоча 1 кв.м. На нея има изрязан двуглав орел, вероятно византийски герб“. Около орела стои надпис, но не може никак да се чете, защото е изтъркан от 770-годишното стъпване по него“.

Румен Жерев: „Според запазения ктиторски надпис в църквата тя е построена през 1614 г. И днес ясно се виждат образите на дарителите Хасия, Богдан и Спас, които държат макет на храма, а от другата страна той е поддържан от строителите Станко, Смилен и Спас. Според някои изследователи това е годината на изографисването на църквата, а нейните основи са положени през 1122 г., като се позовават на голямата мраморна плоча, зазидана в пода точно пред олтара. На нея е изобразен коронован двуглав орел, символ на Вселенската патриаршия, ограден от почти изтрит надпис „Лето Господне 1122-ро“. В краката на гордата птица са издялани скиптър и жезъл, символи на светската и църковната власт. Според радиестезичните замервания точно около плочата е най-силно енергийното поле. Тогава вероятно храмът е бил византийски, а през XVII век българската църква в днешният й вид е надграждана върху основите на старата“.

Друг автор добавя: „Прието е, че е построена през 1614 година, но има много спорове, тъй като в центъра на пода има мраморна плоча, която изобразява двуглав орел с корона на главата (символ на Цариградската Вселенска патриаршия), и на нея има изсечена следната година 1122. Това е доказателство, както и че каменната трикорабна форма на храм се строи само в периода на IX-ХI век“.

Всъщност не е така. От Васил Кънчов насам ред автори прибързано разчитат цифрата 1122, заключавайки, че това е годината на градежа на църквата. Те обаче са изумили основна аксиома: през Средновековието до началото на Възраждането летоброенето се води не от Рождество Христово, а от Сътворението на света. А то е и отбелязано с букви до ктиторския портрет – 7122 година.

При Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282) Византия си възвръща от латинците Константинопол (Цариград). Тогава, през 1261 г., фамилният герб на Палеолозите става държавен за Империята. Двуглавият орел, коригиран и допълнен със символите на върховната светска и духовна (религиозна) власт – златното [земно] кълбо и царският скиптър, прикрепени към краката на орела, става герб на Византия.

А отгадката на въпроса, защо плочата с византийския герб лежи на пода, а не е поставена вертикално, обяснението е етно-социално и психологическо. Гербът на последната византийска династия – Палеолозите (1261-1453) – неслучайно е поставен на пода пред олтара. Възмездителен морален начин на поругание държавният символ на Империята, обвинявана за злото, което е сторила на българите и тяхната държава. Изводът сам се налага:  при една от българо-византийски войни като плячка плочата е донесена от Егейска Македония.

На стената на добърската църква има нетрадиционни за християнски храм:

ЕЗИЧЕСКИ СИМВОЛИ – СВАСТИКА И КРЪСТ С ДВЕ ЗМИИ

Едва след обиколка около сградата посетителят ще открие (най-вероятно с чужда помощ) дискретно разположени върху външната стена символи: кръст и свастика.

Кръстът не е каноничен. „Над олтарния вход в основата на кръста са преплетени две змии. Дуалистичният знак е уникален (дуализмът в религиозните учения има много дълга традиция, част е от много християнски ереси и по принцип е трудно съвместим с единобожието). Змии има и на стенописите.

Загадките около добърската църква се допълват и от свастиката, вградена в една от външните й стени. Наистина необичайно място за подобен символ. Естествено, църквата няма никаква връзка с нацистите. Свастиката е древен символ на слънцето и благоденствието. Среща се на много места в Азия, особено в региони, където се изповядва хиндуизмът“.

В съзнанието на много от съвременниците свастиката е натоварена с негативната представа за човешкия геноцид на Третия райх, когато символът шества по света чрез окупираните от нацистите държави. Връзката между употребата на свастиката и разрухата, страданията и смъртта, които оставят след себе си, не е случайна. Свастиката има две разновидности с противоположно въздействие, които се разпознават според посоката, в която  биха се завъртели спрямо център.

Въртящата се наляво привлича деструктивни сили, а задвижващата се надясно –  градивни. Санскритските корени на названието „свастика“ ги диференцират: има „сувастика“ – „су“ („добро”) и „асти“ (езикова абстракция на корена „ас” – „да бъда”), което значи „да бъде добро”, и „свастика“, символизираща разрушението и прехода от едно състояние в друго.

Изображението с „бялата“ посока носи послания за благополучие, благоденствие и щастие. То е по-широко разпространеният вариант с дясно въртене, наречен „слънчев кръг”. „Този знак с „бялата“ посока (по посоката на часовниковата стрелка) е култът обожание към Слънцето и Светлината, но и към Разума на Вселената и мъдростта на живота”, пише Христо Танев – един от колосите на българската хералдика.

Именно слънчева, благотворна е свастиката върху стената на добърската църква.

Най-вълнуваща и значима загадка обаче ни очаква една икона. „Преображение Господне“ в старата църква в Добърско (1614 г.) ни представя образа на

ХРИСТОС КАТО АСТРОНАВТ В РАКЕТА,

която се приземява.

През лятото на 1968 г. един швейцарски чудак Ерих фон Деникен, след като прочита в съветския дайджест „Спутник“ статии на руския учен Вячеслав Зайцев („Космически кораб над Хималаите“ и „Ангели в космически кораби“), незабавно взема самолет за Москва и се среща с проф. Шкловски. Той е ръководител на радиоастрономическата секция на института „Щернберг“ към Руската академия на науките.

Но не това е началото. Още февруари 1968 г. излиза от печат книгата на Деникен „Спомени от бъдещето“. Авторът пише: „Боговете са оставили неизброими следи. Те са достъпни за нас едва днес, защото проблемът за пътуване в Космоса, който сега е реалност, не е съществувал за хората хилядолетия наред. Осмелявам се да твърдя, че в далечното минало нашите прадеди са приемали посетители от Космоса!“.

Книгата постига шеметен успех. Изданията на „Спомени от бъдещето“ само в немскоговорящите страни достигат тираж 2,1 млн. броя. Книгата е преведена на 28 езика, преиздадена в 36 страни. По нея правят документален филм (1970 г.), режисиран от Харалд Райнл. На английски – „Chariots of the Gods“ („Колесниците на боговете?“). В него се теоретизира, че извънземните са повлияли на ранния човешки живот и еволюция. „Чрез филма – казва Деникен – повдигнах дискутираната от мен тема „Били ли са  посещавани нашите прадеди от други цивилизации от Вселената“.

Къде е тук връзката с нашата тема? Преди 55 години, през лятото на 1969 г., в подготовка на филма, екип на Ерих Деникен посещава ред манастири и църкви на Балканите. Посещава и село Добърско, където заснема знаменития стенопис с Христос в мандорла, подобна на ракета. В самия филм се говори подробно за българския Погановски манастир (Царибродско), сърбизиран, след като 1920 година Западните покрайнини са дадени на Югославия. В един момент от филма обаче следват кадри с подобни снимки на други балкански църкви (български, гръцки и румънски). Между тях и кадърът на църквата в Добърско.

Обаче песимизмът, пришпорван от невежеството, отрича посещение на извънземни на Земята. Анонимник твърди: „Съветвам хората, които посещават тази църква, много повече да мислят!!! Няма никакъв космически кораб – това е просто начин на рисуване на изображението на Христос. Обикновено трябва да има лъчи и нагоре, но в този случай там е оставено място за надписа. Космическите кораби са комунистически измишльотини. От десетина години по страниците на вестниците и списанията шества един мит – в църквата „Свети свети Теодор Тирон и Теодор Стратилат” в село Добърско  е изписано изображение на Исус Христос, който излита (или се приземява) с ракета (космически кораб). От там този мит се мултиплицира в интернет публикации и придоби все по-нарастваща популярност“.

Тук явно невежият автор бърка имена. Не споменава Деникен: „Според родните последователи на Дан Браун обаче това  е „единственият стенопис в света, на който е изобразен Исус, пристигащ на земята в космическа ракета“. Още един от стенописите от църквата в Добърско, изобразяващ „Възкресението“, също е обект на спекулации – в него любителите на евтини сензации съзират Исус в космическа капсула. В чия неука глава  се е родил този мит не мога да знам!…“.

В спор с агресивното невежество знанието винаги губи. Защото се касае за имплицитно (скрито) познание, алегорично поднесено чрез живописта. Всъщност става дума за форма, която е неизменна част от символиката в християнското изкуство. Нарича се МАНДОРЛА и се рисува като сияние в овал, издължен вертикално. В мандорла се поставят най-често образите на Христос и Богородица, но се срещат и други светци. По този начин се подчертава светостта на религиозния образ и точно това се наблюдава в с. Добърско. Мандорлата е израз още на божествената енергия, движеща се динамично отвътре навън, която преобразява и оживотворява всичко наоколо.

Въз основа на евангелските текстове в християнското изкуство започва да се изобразява тайнството на Преображението. На иконите, стенописите и миниатюрите в центъра на композицията се изобразява Исус Христос, стоящ на върха на планината, от двете му страни са пророците Илия и Мойсей, а в подножието на планината  – фигурите на неговите ученици. Спасителят е заобиколен  със сиянието на  славата – овална мандорла (от итал. mandorla  – особена форма на нимб, сияние с овална форма. В този смисъл изображението на Преображението от Добърско нито е уникално, нито е единствено, а напротив следва една езотерична художествена традиция.

Но да се обърнем за помощ към Изток. Как в Древна Индия и днес тълкуват това „чудо“. Богове или извънземни посещават Земята.

Точно това прави Деникен. Посещава Индия и в книгата „Нови спомени от бъдещето“ (1985 г.) привежда данни за посещение на извънземни, т.е. богове в индийската свещена книга „Ригведа“ и в древноиндийския епос „Махабхарата“ и „Рамаяна“. Привежда авторитетно мнение на известния индийски учен проф. д-р Дилееп Канджилал. На санскритски колесниците, на които летят боговете, се наричат „ратха“ или „вимана“.

„В „Ригведа“ – пише проф. Канджилал – има доста текстове, посветени на божествените близнаци Асвини, Рбхуси и други божества. Рбхусите конструирали летяща колесница за близнаците Асвини… Летящият апарат бил  голям, състоял се от три части и имал триъгълна форма [точно такъв е изобразен в добърската църква]… Според разказите на „Ригведа“ машините били изработвани от злато, сребро и желязо, но във ведическите текстове се споменавало най-често злато с чуден блясък. Машината била стегната от иглообразни и шишковидни  тъкани“.

Каква била субстанцията на боговете? Проф. д-р Дилееп Канджилал: „При тези древноиндийски предания възниква въпросът дали божествените същества, управлявали летателните апарати, са били от плът и кръв или не“.

Това поражда въпрос, на който Канджилал отговаря: „В стария научен спор дали боговете са от духовно или физическо естество авторът на „Нируките“ Яска заема компромисна позиция. Той защитава тезата, че и двете твърдения са верни. Боговете били както дух, така и материя. Изследванията на главните особености на ведическите божества потвърждават мнението, че боговете са материални същества, които преди много време са навлезли в нашата Слънчева система. „Махабхарата“, която се опира на по-стари източници, описва тези богове като телесни същества, които не се потели, техните очи не мигали, изглеждали вечно млади и техните „венци“ (имат се предвид вероятно излъчвателите около тялото) никога не увяхвали“.

Деникен тръгва и на Запад, в Америка. Метаисторията описва контакта на цивилизации от контрадикторен тип: сблъсъка между Европейската християнска и Предколумбовата езическа цивилизация.

В корабния дневник на откривателя на Америка Христофор Колумб (1451-1506) търси истината в следните думи: „Те ни приветстваха така, като че ли идваме от Небето“.

От изток, от Атлантика, отгдето изгрява слънцето, се явили каравелите на Колумб. Там, на хоризонта, дето Небето се  слива с морето, индианците виждат кораб. За тях той е слязъл от Небето, следователно това са богове.

Това очевидно недоразумение – пише Деникен – било използвано безсрамно от неговите испански наследници Хернандо Кортес (1485-1547 г.) и Франциско Пизаро (1478-1541 г.). Те били подпомогнати от вярата на ацтеките и инките, които мислели, че пристигането на завоевателите съвпада по време на завръщането на боговете Кецалкоатл (Пернатият змей) и Виракоча. Туземците от Хаити мислели, че английският мореплавател Джеймс Кук (1728-1618 г.) е техният завърнал се бог Ронго, който според легендата е напуснал острова им на „кораб от облаци“.

Относно наследството на село Добърско, на малцина е познат друг факт, свързан с Възраждането. През лятото на 1869 година от Тракия (Пазарджишко) през прохода Юндола, делящ Рила от Родопите, Апостола

ВАСИЛ ЛЕВСКИ ОСНОВАВА РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ,

втори в Македония след този в Мехомия (днес Разлог).

През 1963 г. на Методи Н. Джупанов разказва на краеведа Л. Цинзов: „През шейсетте години, след идването в Разлога на Левски, революционен комитет се създава и в Добърско… Тайното събрание се е провело в Солуновата къща. Цяла нощ мъжете  слушали словата на един рус момък. Сетне научили името му – казвал се Васил Левски“.

Къде е тук връзката? Лазар Цинзов: „От старинната фамилия Корунови е бил Лазар Костов, който като участник в една от легиите на Раковски (1862-1868) имал щастието да се снима в Белград редом с Васил Левски“. Т.е. Апостола, посещавайки за пръв път Македония, се опира на свои съратници от Легията, родом от Пиринска Македония.

Как Левски пристига в Добърско? През юни 1869 г. (при втората обиколка) от Пазарджик през Юндола за пръв път Левски влиза в Македония. В Мехомия (Разлог) основава революционен комитет. Този факт обърква биографите: две седмици след Пазарджик следите на Апостола се губят. До явяването чак в средата на юли в Сопот. Няма логика, нито данни, че се върнал обратно през Юндола. Къде тогава е бил! От Мехомия, след като основава комитета, той през село Добърско потегля по древната пътека за Рилския манастир. Какво и кого търси Левски в Рилския манастир?

Търси човек неслучаен. Там служи на Бога отец Кирил. Родом от Батак, през 1855 г. е пратен от Рилския манастир в Карлово в тамошния метох. Тогава Васил е послушник на вуйчо си. Отец Кирил става негов духовен наставник. От 1868 до 1870 година архимандрит Кирил е игумен на Светата Рилска обител. Защо Левски бил при своя духовен наставник? Да получи опрощение за „греха с раздечването“, както и благослов за родолюбивата мисия./струма.бг/