Родопчанин носи 8 т камъни на гръб, за да изгради 6 параклиса покрай горска пътека

• Александър Караджов търси пречистване и изкупление, дейността му радва и християни, и мюсюлмани
• От 10 г. е доброволец в отряда за помощ при бедствия и аварии в Смолян, изкарал е курс за планински водачи, обича скалното катерене

“Вътрешният повик да строя параклиси, както и изборът на място са неща, които не мога да обясня. Изпитвам потребност да ги правя.” Това казва 37-годишният Александър Караджов, който е построил 6 малки параклисчета по пътека над Смолян, която води към местността Белият камък, а оттам към скалата Невястата и манастира “Св. Пантелеймон”.

Пътеката е много живописна, по нея минават стотици туристи. Хората се молят и палят свещи в тези малки параклисчета, които са по-скоро открити иконостасчета.

Александър е доброволец от 10 години в отряда за помощ при бедствия и аварии в Смолян. През 2015 г. бе обявен и за Доброволец на годината заради серия от акции в помощ на бедстващи хора в Смолян и околните села, изолирани заради падналия на места до три метра сняг. Не успява да вземе наградата си лично, защото ден по-рано се ражда дъщеря му Александра.

Първия параклис започнал през 2014 г. заедно с приятеля си Владимир Медов, но спрели заради настъпващата зима и падналите снегове. “Бяха ме застигнали поредица от премеждия в няколко последователни години. Вярвах, че закрилник ми е св. архангел Михаил, чрез градежа реших да изразя благодарност към светията”, разказва Александър пред „24 часа“.

До мястото не стига кола и носили пясък и цимент на гръб, а камъните събирали от района. Караджов казва, че дори и да има път, пак би ги носил на гръб, защото това е като пречистване и изкупление за него.

“Роден съм на 25 март, Благовещение. Оттам дойде идеята за построяването на втория храм. В деня на света Варвара пък – 4 декември, е родена дъщеря ми Александра, което стана повод за построяването на третия параклис. А “Рождество Богородично”, “Св. св. Кирил и Методий” и “Св. Мина” представляват един своеобразен ансамбъл от три параклиса, съградени заедно.

Три от параклисчетата – “Рождество Богородично”, “Св. св. Кирил и Методий” и “Св. Мина”, са съградени заедно. Снимка: Валентин Хаджиев

“Рождество Богородично” е наречено на жена ми Мария, “Св. св. Кирил и Методий” – на баща ми Кирил, а “Св. Мина” – за да помага на всички хора да се разминат с беди и изпитания”, обяснява Александър.

На всеки параклис е сложил икона на светеца. Александър ги поддържа сам, но нито един досега не се е саморазрушил или е станал обект на вандализъм.

Той избира здрави скали с ориентация изток-запад. След това внимателно разчиства нестабилните скални късове, докато достигне здрава основа, която дооформя с помощта на чук или кирка. После идва ред на основата, която гради от камък, вар и цимент. Понякога се налага да я иззида по-висока и стабилна, ако мястото е по-ниско от пътеката.

Едва тогава идва ред на същинския градеж. За него използва здрав камък – риолит.

“Най-големият майсторлък е в направата на арката.

Тя отнема и най-много време. После идва боядисването – използвам вар, за да добие параклисчето красив и завършен вид. Монтирането на кръста и подредбата на иконите са последният етап от строителството. Използвам естествени материали, които събирам от района. Купувам единствено цимент, а в последните две години се налага да нося и туби с вода, защото летата се оказаха доста сухи”, разкрива Александър. Градежът на един параклис му отнема от 30 до 40 дни. По груби изчисления само пренесените камъни за шестте параклиса са около осем тона.

“В строителството получавам помощ от баща ми, а няколко приятели се включват и с финансова подкрепа. Но най-ценна и зареждаща е благата дума от хората, които преминават по пътеката. Те се радват, когато видят, че се строи храм

Хубавото на хората в Родопите е, че не се делят по вероизповедания, а радостта и на християни, и на българомохамедани е еднаква и искрена”, изтъква Александър.

Той е известен със своите неспирни приключения – търси забравени места в крайните кътчета на България, описва премеждията си, прави фотографии и ги публикува в личен блог. Завършил е курс за професионални планински водачи, практикува скално и спортно катерене, колоездене, каньонинг, риболов.

Преди 10 години заедно с Вилиан Стефанов става автор на книга за забравени места в България от връх Вейката до Долината на стръвниците. В своите 12 истории разказват как са достигнали до призрачни села, в които човешкото присъствие бавно изчезва.

С много ентусиазъм споделя за пътуванията си в различни краища на България – от Белоградчишките скали и Трънското ждрело до река Велека, странджанските екопътеки и плажа Силистар. В “Пътеводител на забравената България 2” пък двамата описват легендарното ловно стопанство от времето на комунизма, в което са ловували Тодор Живков и Николае Чаушеску. Районът е умишлено обезлюден през 70-те години на миналия век, за да се ограничи достъпът на хора до ловните полета на управляващата върхушка. Александър разказва и как там срещу него изскочила мечка. Срещата, слава богу, завършила благополучно.