Разкази зад кадър: Пиринските жени – силни, смели, достойни
-
- септември 9, 2023
Село Беслен е последното село преди границата на България с Гърция. Пътят до там е вълнуващ заради поглъщащата красота на Пирин. Докато пътувахме, за момент се почувствахме напълно потънали в прегръдките на планината. Човек се влюбва – в свежия дъх от зелените вълни на красивите горски масиви, в щипещите слънчеви лъчи, в песента на виещите се реки. Дори прашните завои са красиви. Романтичното докосване, което човек получава с природата в тази част на България остава завинаги.
Екипът ни отдавна беше привлечен от мистичния сватбен ритуал „писана невяста“, който все още е жив и се изпълнява в село Рибново. Оказа се обаче, че Рибново не е единственото място в България, където тази традиция е добре позната. За нас беше предизвикателство да намерим нов път към разказа за ритуал, който вече много пъти е показван на зрителите от всички телевизии в страната, но и не само.
Попаднахме на снимки от село Беслен с танцуващи млади жени в пъстри дрехи и писани лица. Снимките бяха споделени в социалните мрежи от Зюлкера Арифора, за която сме разказвали в предишен репортаж. Движенията на танцуващите жени ни се сториха някак вълшебни. Всяко завъртане, всяка стъпка. Момичетата танцуваха едновременно с много финес и с много гордост. Всъщност първата изненада беше – колко много млади, усмихнати жени има в селото.
Зюлкера ни свързва с Мехмед Синанов – 24-годишно момче от село Беслен, влюбено в традиционните за този район дрехи. През последните няколко години той събира старите носии, накити и разкази на възрастните жени от селото, за да запази историята на родното си място.
„Всичко започна преди 13 години. Бях все още малко дете, което твърде много се интересуваше от изкуството. Много често, след като нанижехме тютюна, се качвах на тавана и разглеждахме старите албуми, старите книги на моя дядо. Дядо ми някога е бил учител в селското училище и си пазеше и до ден днешен всички тези книги, от тогава. Когато разгледах старите снимки на моя род, забелязах нещо много различно в носията на жените. Те въпреки, че си носят носията сега, някога е била малко по-различна.“ – така Мехмед започна разказа си за село Беслен и традицията „писана невяста“.
Мехмед разказваше за селото, обичаите и носиите с такъв плам, че и ние започнахме да ставаме все по-нетърпеливи да посетим Беслен.
„Лично за мен като започнем от цветовете, защото в нашата носия цветовете са малко по-тъмни и когато видиш една жена сложила черната мантия в жегата… Това показва една сила, един дух, а когато се забрадят по определен начин, тогава лицето на жената започва да изпъква, да свети по определен начин. В същото време тя запазва тайнствеността си. Това за мен показва, че жената е горда носителка на нещо много свещено. Много често питах моята баба как са изработвали тези дрехи. Тя ми разказваше, че е било много трудно. Липсвали са платове. Всичко са изтъкавали на станове. За една жена е било много трудно да си събере пари за басма. По цял ден жънели, за да изкарат пари за едно парче басма. Това са били много силни жени„, сподели ни още той.
След дълги разговори с него за семейството му, родните му, възрастните жени на селото, всъщност осъзнахме, че по-магични от самата традиция са жените, които са я изпълнявали. С гордите им осанки, с дълбоките им очи, със загрубелите им ръце.
Беслен е село, което е преминало през много трудни години. Населението е помашко. Няколко пъти е било изселвано в Северна България. Поради тази причина някои семейства са останали разделени. Голяма част от възрастните, които в момента живеят в селото, имат по две имена. По лична карта те са с български имена, но помежду си общуват с мюсюлманските си имена. Тази част от историята е направила хората много силни.
„Най-силните истории, останали в мен са от времето на Комунизма – как сменят името на една жена, как сменят цялото й облекло. Тя ляга една, събужда се друга. Това много от хората не го разказват. Опитват се да го забравят този период. Те били принудени, шалварите да ги слагат под дебелите поли, но въпреки това ги носели. Били са някак други хората. Държали са на себе си“ – част от разказа на Мехмед за най-трудните времена в селото
Ден 1: Срещата с възрастните жени
Утрото на съботния ден ни посрещна в двора на Джамиле Синанова. Тя е баба на Мехмед. Типично за хората от този край, вече се беше подготвила за нашето идване. От дома ѝ се носеше аромат на топъл вкусен хляб и масло. Всъщност тя беше разточила тесто за клин (подобно на баница). Няма да забравим вкуса на топъл клин и свеж айрян от дома на Джамиле.
Направи ни силно впечатление колко голям е този клин – с него можеше да нахрани няколко семейства. Неслучайно… От разказите й, по-късно разбрахме, че родът, в който тя е приета за снаха, бил много голям. Всеки ден е трябвало да приготвя трапеза за 12 души. Понякога, докато успее да се погрижи за нуждите на всички, оставала гладна, защото храната свършвала.
Джамиле е много мила жена. В началото много се притесняваше да говори с нас. Притесняваше се дали домът й е достатъчно добре изчистен, дали е хубаво подреден, дали дворчето й изглежда „представително“. Всичко в нейния дом беше прекрасно. Почувствахме се напълно като у дома си сред шума от пералнята, цвърчащото олио на печката, звука от дървата, които мъжът й подреждаше на двора.
Най-силно се развълнувахме от откровеността ѝ. Потънахме напълно в чувствата ѝ, докато разказваше за живота си. Джамиле отвори сърцето си, бръкна надълбоко в него и извади най-болезнените си спомени.
Жена, която е загубила две деца. Жена, чийто живот е преминал в това да живее за другите, да осигури всичко за другите. Жена, която се е срещала със смъртта и я е надвила. Жена, която и днес, въпреки всичко, облича най-хубавата си блуза, покрива лицето си с пъстра забрадка и слага перлен гердан.
В двора на Джамиле се запознахме с нейната сестра Ифаде. И тя имаше дълбоки, сини, но много топли очи – също като Джамиле. Тя ни показа как се шият пъстрите накъдрени шалвари, много характерни за селото.
Когато Ифаде докосна червеният плат, лицето ѝ се озари. Кожата ѝ засия. Сякаш шарките от дрехите затанцуваха по кожата ѝ. Видяхме я много щастлива. Повечето сватбени одежди на някогашните булки в селото са ушити от нея. С нея разговаряхме за тайните за красота на една жена.
Ифаде никога не е използвала крем за лице или ръце. Цял живот се е грижила за кожата си през емоциите, които се е научила много добре да владее в себе си. Да се смири, да бъде добра, да бъде съпричастна, да прояви разбиране. Тя казва, че това са украшенията, с които една жена може да се накити.
Ифаде ни отведе до дома на последната жена, с която имахме среща – Фериде. Тя е братовчедка на Ифаде и Джамиле. Фериде е с много весел характер. С много закачлив тон ни покани в дома си. Седнахме в малката ѝ стая, в която днес живее сама. Стаята беше много чиста, много подредена. Но със смеха, с който разказваше историите от живота си, не можеше да прикрие и тъгата, която изпитва.
Фериде ни разказваше за призванието на майката. Дълги години тя не е успяла да роди дете, докато най-накрая, както сама казва – Бог я дарява с три. В онези години бездетието и внезапната смърт на новородените са често срещани. Да не може да дариш дома, в който отиваш с дете е се смятало за срамо, а жената се е чувствала унизена. Фериде е живяла с този голям страх – да не посрами семейството си дълго време, преди да успее да роди първото си дете.
И трите жени пазят спомените за сватбата си все още много цветни, много живи.
Ден 2: Снимането на традицията
В селото традицията отдавна не се изпълнява. Местният самодеен състав на село Беслен ни помогна с организацията по пресъздаването на традицията. Цялото село оживя, докато бяхме там. Сякаш сватбата се случваше наистина.
Мехмед беше успял да увлече всички млади хора, останали да живеят в Беслен. Всички с такъв ентусиазъм и вдъхновение следваха думите му и изпълняваха стъпките от обичая.
За всичко беше ясно, че тази традиция никога повече няма да бъде жива в тази село. Мехмед казва, че един от уроците, които е получил от своята баба е как да се научи да приема и живее в сегашния свят. Според него това не означава да забравя миналото, а дори напротив. Затова идеята на младите е да възкресят обичая дори и само по време на празници. Това е техният начин да изкажат благодарност и уважение към по-възрастните и богатото нематериално наследство, което им е оставено от тях.
„Аз имах много амбиции, много мечти и ги сбъднах. Да ги събера носиите, да ги покажа, да обличам младите. Имах една странана мечта, много неосъществена мечта – някой ден да видя нашето село да ходи така, както някога, но моята баба ми даде много хубав акъл – всяко нещо с времето си. Не може да върнеш времето. И аз се примирих с това нещо, че не може да стане. Нито сватбите ще се възродят по този начин, нито носията ще се върне в ежедневието на жените. Гордея се, че успях да попия цялата информация. Да запиша и да заснема цялата информация. Хората не сме вечни. Ще дойде време както тези жени, така и ние да си отидем. Гордея се, че тази информация предадох на почти всички млади хора, в селото, в околията“ – Мехмед Синанов, ръководител на самодеен състав за автентичен фоклор – с. Беслен.
Самата традиция с писането/изрисуването на лицето на булката, представлява много красиво вричане в бъдещето и обет към себе си. Обещание, което невястата дава не толкова към семейството, в което отива, а към себе си – че ще остане вярна на принципите си, че ще уважава, ще бъде отговорна, ще бъде смирена и че ще се справи с нелеката задача за една жена – да бъде и съпруга, и майка, и жена. Пътят й до новия дом е със затворени очи, за да осъзнае отговорностите, които я очакват.
Това е само малка част от впечатленията и емоциите, които събрахме от село Беслен. Пъстро място, с чудни хора и богата история, което има какво да разкаже.
Филмът „Бесленските булки“ ще се излъчи утре в неделя (10.09.2023 г.) от 16:00ч. като част от документалната поредица на bTV – „bTV разказва“.
Be the first to leave a review.
