Свещеникът, боксьор и поет Андон Шавулев – отец Дончо: Възприемам се като дете на Бога, една малка прашинка, която ми се иска да бъде полезна
-
- юни 27, 2023
Образът му провокира доверие и усещане за доброта, но от дедите си носи бунтовнически дух, който се проявява срещу несправедливостите, които среща по пътя си. А те не са малко. Само любовта, красотата, морето, свободата , светлината и върхове като Дженгала са способни да укротят неговия дух и да го превърнат в поезия. В стиховете му срещаме нежна душа, стремяща се към истина и към духовно развитие. Неслучайно преди години го удостоиха с националната награда „Дух на добродетелност” в рамките на конкурса „Личност на годината”. Популярен е като свещенник и като треньор по бокс, но малко хора го познават като поет. От разговора с него научавам, че неговите дарби си имат генетични корени.
По майчина линия в рода им е имало двама свещенници и един комита, който е действал в планината Алиботуш. Неговата майка Севда е от с.Враня, Санданска община. Братовчед му е казвал, че той най-много прилича на комитата, чието име отец Дончо не си спомня. Неговите баба и дядо по майчина линия са Катерина и Иван. Баба му Ката е от Катунци и е дошла снаха във Враня.
Баща му Георги Шавулев е от село Лозеница, Мелнишко. Дедите му идват от древното село Батъко, основано от трима братя бежанци от Воден през ХVI-ХVII век. Първата им работа през 1785 г. била да си построят черква, която нарекли „Св. пророк Илия”. Опожарена е през 1973 г. и след това възстановена с дарения на хората и осветена през 1989 г.При пожара са изчезнали ценни икони и сребърен полилей. Някогашният кмет на селото Аспарух Динчев му разказвал, че когато турците закриват селото, батаклии се преселили в няколко села, най-много в Хотово и Лозеница. Били будни хора. От там е известният комита Васил Черкезов, обесен от турците на една топола преди Мелник. Наричали са я Черкезовата топола.
”Бил е изключителен боец, четник на Яне Сандански”, разказва отец Дончо. „По-късно Гоце Делчев го привлича към ВМРО. Роден е в село Батъко. Той е от Динчевия род и е наш роднина. Назад във времето всички от Батъко сме били роднини. Оттам е минавал пътят за Неврокоп, Склаве за големия панаир и Черкеза и другите като него се препитавали, като взимали данък от преминаващите търговци. Те се оплакали и османлиите поставили войници да охраняват пътя на най-опасното място, където ги причаквали. Дядо Ванчо Ванчурката ми разказваше, че при поредната обсада от турците на старото село, Дере мислим, както наричали Лозеница, турският офицер, който ръководел обсадата, оглеждал рано сутринта с бинокъла местността. Една пушка гръмнала и го застреляла в главата. Станала суматоха. Черкеза го уцелил по отражението от бинокъла. Бил точен стрелец и успял да се измъкне по едно дере. Младият войник на поста попитал какво става, но старият, който бил по-мъдър и не искал да има неприятности, му казал: „Не се притеснявай, едно куче минава”, въпреки че видял Васил Черкезов. Били са борбен род. Дядо Илия, брат на дядо му Андон, е бил съсечен от турците на нивата и едва го спасяват. Децата дълго време се питали от какво са дълбоките рани на врата му.
Родителите на отец Дончо били земеделци в Лозеница. Разказва една случка с баща му Георги, който бил с леви убеждение. В казармата става ремсист. Като войник през 1943 година служил във военното летище край Пловдив. Било юли месец, почвала жътвата. Майка му Мария отишла при кмета с молба да пише писмо на командира да пусне Георги за жътвата, защото другите деца били по-малки, а съпругът й Андон се разболял и нямало кой да й помага. „Ке измреме от глад зимата!”, опитва се да говори с нейния диалект отец Дончо. Кметът пише писмо, тя си слага палеца, и командирът го пуска. Георги се прибира в Лозеница и жътвата го спасява от явна смърт. Заради отряда на Антон Иванов имало постоянни войски. Една вечер по време на жътвата нелегалните, с които е трябвало да бъде и Георги Шавулев, тръгват към партизаните в балкана. На явката ги хващат и ги избиват всичките. По-късно приятелят му Борис, който станал генерал, му казал: „Е, Георги, ние с теб отървахме куршума!”.
Георги и Борис останали до края на живота си приятели. През 1944 година, когато България се включва във втората фаза на войната, вдигат въздушния полк в Егейска Македония. Те обслужвали самолетите. Но по-късно, когато германците ги изтласкват от бойното поле, полкът става ненужен и ги пускат. Баща му се връща в Лозеница. Започва да се занимава със земеделие. „Беше като професор в тази област”, казва отец Дончо. С него са създали две от лозята в родното землище.
Андон Шавулев е роден в Лозеница на 2 ноември 1951 година и е най-голямото дете на Георги и Севда. Имал е сестра Юлия, която загива като ученичка в София при автомобилна катастрофа. На нея по-късно отец Дончо кръщава дъщеря си. Имал е и брат, който също починал на 57 години. Живеел е в с. Баня, където сега е семейството му.
От малък Дончо обичал да чете книги и имал голям мерак да стане моряк. След казармата с неговия приятел Андон Георгиев заминават за Варна. Проф. Славчо Вълчанов по-късно им казвал на шега братя Шавулеви. В казармата се увлякъл и по бокса. Първата му работа във Варна била да намери боксов курс и да се запише. Единственото място, където можели да си изкарват прехраната, било варненското пристанище, където отиват да работят като докери. Дончо се записва в 37 докерска бригада и работил на три смени, но това не му пречило да ходи на тренировки по бокс. Бригадирът Ричи му казал: „Маке, ти ще си шеф на младежката бригада”. „Бяхме сплотена група и много си помагахме, и до ден-днешен се тачим. Всички бяхме много близки. Един от тях – Кадир, по време на възродителния процес си замина принудително и в Турция умря от мъка. Беше велико момче. Много се обичахме”. Командирът на школата дал надежда на Дончо, че ще остане в бригадата, и трябвало да се снима за моряшки паспорт. За снимката Дончо взима сакото и вратовръзката от боцмана, а от приятеля си взел ризата. На приятеля си Андон казва братовчеда, защото по-късно вземат за жени две братовчедки. От друг филм пък го кръстил Оливър, а на Дончо казвали Омбре, пак герой от любим филм.
„С удоволствие ходехме на работа. В един момент боцманът идва при мене и плаче: „Маке, некой лошо те е топил от вашия край, че не ставаш за моряк!”. Отец Дончо каза, че до ден-днешен не иска да прочете тази характеристика, написана от комсомолски секретар в Общинския комитет в Мелник, но не желае да споменава името му. Раздялата с морето била предопределена и от тежка контузия на ръката му. Според правилата в бригадата, който закъснее, отивал на работа в по-долен клас. Случило се и на Андон Шавулев. Заедно с няколко общи работници трябвало да пренесе тежък железен шкаф от високите етажи на управлението до мазето. Дончо поема най-голямата тежест на шкафа и на последната площадка усеща как ръката му изпращяла. Къса се сноп мускулни влакна и ябълката на ръката тръгнала да се изважда. Въпреки всичко, свършили работа. Лекарят му предложил да остане в болницата, защото ръката му била много зле. Той отказва, почивал една седмица, но при първото натоварване ръката му увисвала и не можел нищо да прави с нея. Трябвало да се раздели и с бокса.Тогава взима решение да напусне варненското пристанище. И заедно с приятеля му записват Духовната академия, която още в гимназията били избрали, но се колебаели по кой път да поемат. Попитали стария игумен на Роженския манастир как да се подготвят и той им помогнал. На изпита по пеене, музика и четене бил Симеон Димитров, днешният патриарх на България дядо Неофит. „Слънчев, усмихнат човек, добряк, какъвто е и сега, ни накара да изпеем песен от нашия край”. Запяли в дует, защото другият Дончо бил по-добър певец. Тогава дядо Неофит много им се зарадвал и станали студенти в семинарията. И там, като навсякъде, имало доносници. Дончо разбал за един от тях, скочил и го ударил. „Постъпих малко първосигнално, исках да го накажа, да знае, че не може безнаказано да се топи друг човек. И на други раздавах правосъдие, но лошото беше, че имаше и преподаватели доносници. Приятел от Академията ми изпрати вестник да прочета какво пише за мен един доносник, който сега е професор, и сам се предложил да донася, за да пътува по цял свят. Но Господ ме е запазил досега” . Разказва още една случка за друг приятел – Графа, който вече не е между живите. Били легло до легло. „Той стана дякон, ожени се, но загина при трагични обстоятелства, защото бяхме открито срещу тогавашния режим. Беше по време на една от войните на Израел с арабите и целият площад „Света Неделя” кънтеше от високоговорители срещу ционистите, а ние с Графа отвисоко с всичка сила викаме: „Израел, Израел…”.
През 1978 година Дончо завършва Духовната академия, но една година по-рано се жени за Славка, с която са от едно село и ги свързва ученическа любов. „С брат й бяхме от малки приятели. Тя ми е първата любов. Беше студентка в София и до края на кариерата си беше учителка по математика”. След завършване Дончо започва работа в един комбинат в Сандански, а Славка работи като учителка в Селскостопанския техникум, после става зам. директор на основното училище в Сандански. И когато трите им деца порастват, тя му предлага да се преместят в Благоевград, за да предложат по-добро образование на децата си. „Тя е добър математик, но никога не е била партиен член и не я приеха за асистент в Югозападния университет. Започна работа като инспектор по математика в Регионалния инспекторат”.
Наемат си квартира, след това дядо Пимен им предложил да живеят във Владишкия дом, докато си намерят свой дом. По инициатива на съпругата Славка продават апартамента в Сандански и купуват жилище близо до Владишкия дом, където живеят и до днес.
Баба му Мария първа го въвежда във вярата. Постоянно бил с нея по черквите, водела го с каруцата или с магарето на празници. „Като малък питах баба кой е Исус Христос. За мен тя беше учител по богословие и по живот!”.
Дядо му Андон е бил голям мераклия и на всяка шестица му давал по един лев още от първи клас.
„С един лев навремето можеше да купиш килограм срене и 20 стотинки да ти останат!”, си спомня отецът. Леля му, когато била ученичка в санданската гимназия, го научила да чете още на пет години, защото обичал много приказките. Всеки понеделник дядо му го качвал на коня и го водел на пазара в Сандански. От десния бряг на реката имало място, където да оставят добитъка. Връзвал коня там, слагал му зоб и първата работа била да купи книжка с приказки на детето и чак след това да седне да се види с приятелите. Наричали го Бебо Дончо, или батко.
„В първи клас бях изчел много приказки.Дядо четеше постоянно Библията, предимно стария завет, и когато учих в гимназията, се опитвах да чета от нея. Дядо беше човек с особени убеждения, но не съм се сетил тогава да разпитвам за подробностите. Имаше той още преди девети септември приятели с леви убеждения. След като есента изорат нивите и засеят, разпрягаха воловете за паша и приказката беше: „Айде да отпрегнем воловете! ”. С разпрягането на воловете свършваше мъжката работа. Обичаха да се събират при нас в зимника. Бях малък, но помня колко много си приказваха и пиеха вино от широка мелнишка лоза. Не се съобразяваха много с останалите.
Баба ми е разказвала за убийствата в нашия край, и то само с хладно оръжие, да не се чува шум. Крилото на михайловистите са избивали всички, които не са мислили като тях. Първо тоягите, ако продължи да се инати – смърт. Помня, защото израснах при баба и дядо.
„Майката на дядо и мойта баба носеха името Мария. И преди прабаба пак е имало друга Мария. И там някъде се крие разковничето за рода, но така и не го научих какво е. Били са заможно семейство. Баба се ядосваше, че като делили златото, на двете снахи дала по два гердана, а на другите две по един”.
Дончо започва да пише още в прогимназията предимно малки разкази, после в гимназията пише стихове. Тетрадката от тези години изчезнала, после продължава да пише в казармата.Обичал и да рисува. Негови приятели художници от София – близнаците Жан и Жаниел от художествената гимназия, им идвали на гости и го наблюдавали как рисува. „Показваха ми, но ме оставяха да изразя с молив и акварел това, което искам. Ядосах се, когато разбрах, че майка ми използвала моите рисунки, за да запали огнището и да изварява бурканите, но така им било писано”. Сега тази му дарба продължава неговата дъщеря Юлия, която му направи корицата на поетичната книга „Акварел” и го изненада, като издаде тази книга без негово знание, с помощта на писателя Румен Леонидов. Юлия доста време се занимавала с бизнес в София и сега иска да си промени работата, защото вече не й се пътува толкова често по Европа. Тя има дъщеря Мила, която ще е втори клас.
Васко е вторият син на Дончо и Славка и работи в Саутхемптън в Южна Англия, на брега на Атлантическия океан. Неговата съпруга и дъщеря му Андрейка, която е първа година в Езиковата гимназия, са в Благоевград и живеят при отец Дончо и Славка.
Георги е най-големият им син, който избира да тръгне по стъпките на баща си. Завършва Софийската духовна академия, специализира в Московската духовна академия, а след това учи магистратура в Италия. В момента продължава своето развитие във Философския факулет на Югозападния университет, където разработва тема за египетския философ Филон Александрийски, Филон юдеина.
Децата му избират свой път в живота, но успява да запали и двамата си синове по бокса. Отец Дончо се гордее с много приятели в своята треньорска дейност и с много успели боксьори. Показа ми снимка на Таня Илиева от Дома за деца, лишени от родителски грижи, на която е треньор и която става европейски вицешампион за девойки. Треньор по бокс е на Симеон Кюркчиев от Сандански, шампион на Англия по карате, трети на световната купа по карате киокушин, собственик на най-добрия карате клуб в Англия. Показа ми снимка с олимпийския вицешампион Ангел Ангелов, един от най-добрите треньори в света на олимпийския бокс. Приятел е и с Фикрет Зюлкяров, многократен шампион на България, трети на световната купа по бокс и бивш старши треньор на турския национален отбор по бокс. Като мисия отец Дончо приема своето желание да помага на децата да успяват чрез бокса, чрез спорта да възпитава у тях дисциплина, отговорност и стремеж да преодоляват трудностите.
Отец Дончо споделя, че обича да чете всякаква литература, но много обичал и руската поезия. Бил впечатлен от Александър Блок и неговата поема за Куликовско поле, където се бият с татарите, и четиристишието от него е използвал за мото на своето стихотворение за живота – „И вечний бой, покой нам толька снится…”. И написва:
Животът е един ринг свободен,
Обречен бой!
И рунд след рунд,
безкрайни рундове,
и гонг последен,
и покой!…
Пише за докерите, за морето, за Салвадор Дали, за върховете в планината, защото емоциите и различните преживявания превръща в поезия. Обичал планината на младини, познава Пирин и все още са силни спомените, преживени там. Вдъхновява го всичко в природата и в отношенията между хората. Неговият приятел Румен Леонидов пише в предговора на поетичната му книга „Акварел”: „Появата на този скромен по обем сборник има една-единствена цел – всеки, който обича чистотата на духовна хигиена, да проследи движението на обичания от нас Андон Шавулев към билото на зрелостта, откъдето той тръгва по отвесната вис към светостта, смирението и светлината – с извисението от себе си към Тях, и с опрощението от Тях към него”.
„Най-глупавото на предишния строй беше атеизмът”, споделя отец Дончо. „Много съм си мислил как искаш да направиш добър за всички строй, като загърбиш основното и отричаш Бога. Не може да не дойде краят на такъв строй. Той е предопределен от божията сила”.
Говорим си, че всеки по различен начин стига до Бога. И той казва: „Аз се възприемам като дете на Бога, една малка прашинка, но искам да съм полезна прашинка! Всеки по различен начин възприема Бога и по различен начин изразява своята вяра. Но важно е да знаем, че Бог съществува и в основата на своите божествени закони е заложил правилото, че ако правиш добро, получаваш добро, и обратно. Богословите го наричат закон за възмездието, а Хегел го нарича основен нравствен закон,който съществува от създаването на света. На базата на тази философия са създадени и десетте божи заповеди. Никой от нас не е безгрешен, но като се стремиш да спазваш основния закон, ти си в пътя към Бога”.
На въпроса дали е усещал божието чудо в живота си, той казва, че винаги можеш да го усетиш. „Странното при мен е, че това, за което съм мечтал и съм пожелавал, Господ ми го е давал! Не съм търсил неосъществими неща, а чисто човешки. Запазвал ме е много пъти от беди”.
„Като студент имах приятел от казармата – Серги Трайков.Той е племенник на Йордан Радичков, но заради известността на това име променя фамилията си на Трайков. По време на една от срещите ни идва едно младо момче с черна коса като Елвис Пресли и Серги ме запознава с Иван Гранитски. Паснахме си на приказка и го гледам отворен човек, но прилича на голямо дете. Тогава живеех във Владишкия дом и го поканих на гости. Беше есента на 1997 година, току-що се бях върнал от Америка и почерпих с уиски. Започнахме да си казваме братко, братко и решихме да се побратимим. Оттогава сме побратими. Навлязъл е в дълбоки води и ми харесва. Радвам се за него!”.
„Имаме още един приятел – Чавдар Павлов-Чаво, голям музикант беше, бас китарист, и навремето избяга в Швеция с певицата Лиана Антонова. Веднъж пътувам на състезание с боксьорите и му звъня. Той ни кани всички в дома си. Цяла вечер си приказвахме за поезия, за „Бийтълс”. Приличаше ми на Джордж Харисън. Беше зима, 5 януари, и аз носех топъл вълнен пуловер, който обличах за първи път. Беше ми подарък от калиманата. Сутринта, преди да си тръгнем, реших да му го подаря без да знам, че на другия ден заминава за Швеция, където е студено. Оттогава не сме се виждали, но ако е рекъл Господ, ще ни събере отново!”.
Отец Дончо с удоволствие отговори на въпросите ми, свързани с Неврокопския митрополит Пимен, когото политиците употребиха за така наречения разкол в църквата, но който хората помнят с неговата изключителна ерудиция, хубаво слово, осанка и интелект. „За мен той е мъдрец, който запази църквата в нашия край”, казва отец Дончо. Имаше неразумни хора по време на църковните борби, които го обвиняваха в предателство, а той беше пастир. Когато почина, имаше тенденция да се обединим и една от основните причини това да се случи, без да се хваля, бях аз. Моята кауза беше, че не може да продължава така. Когато Пимен почина, ни го докараха в колата на държавния екарисаж, където возеха умрелите животни. Някой просто искаше да ни разделя, но ние обединихме църквата. Дядо Натанил, дядо Серафим и Врачанският митрополит Григорий застанаха зад идеята за обединение и работата стана бързо и светкавично. Но после някои измислени герои се изказаха да не се споменава името на дядо Пимен в богослужението. Бях с дядо Натанаил в Митрополията и той не ми строши за нищо думата. Имаше проницателни очи, запомнящи се, и отдавна ме беше преценил що за човек съм. На една среща с него шофьорът му си позволи да говори за разколниците и тогава аз го изгоних. Казах: „Дядо, повече не искам да чувам думата разколници. С кой обединихте църквата? Дядо Натанил ме разбра, че не само аз, че всички искаме да споменаваме дядо Пимен в службите. Защото още никой не може да се похвали с неговите постижения! Той имаше влияние пред властимащите и въпреки всичко успя да запази авторитета на църквата. Дядо Натанаил беше умен и ме разбра. Дядо Серафим още повече ме подкрепи. През 1998 година дядо Пимен ме ръкоположи за предстоятел на храма „Въведение на Пресвета Богородица”, уж временно, но и досега е така. От него само мъдри думи съм чул”.
И в тази връзка го питам кога да очакваме храмът „Въведение на Пресвета Богородица” в Благовград да възстанови първоначалния си блясък. Кога ще започне реставрацията, която всички очакваме?
По предложение на дядо Серафим ще извадят свещопродаването отвън. Отдясно на храма в момента се изгражда свещопродавница в хубав стил, цялата от масивно дърво.Там ще бъдат поставени новите свещници от месинг с пясък, вода и въздухоотводи. И след като това бъде готово, има екип от реставратори с одобрена концепция, който ще работи в храма. Има много умни и заможни хора, които като видят, че нещата тръгват, биха дали веднага средства. Реставрацията е бавен процес, но има надежда да стане, без да се нарушава богослужението. „Предстои да започне строежът и на новата черква „Свети Мина” при пазара”, казва отец Дончо.”Имахме желание да направим в центъра на града хубава катедрала със златни кубета, но нямаше политическа воля за това. Тогава си позволих да кажа на високопоставен човек, че нашият храм е правен по турско време и е построен с даренията на горноджумайци, които тогава са били около 5 хиляди и всички са участвали кой с каквото може. Заможните хора са издействали разрешение от Цариград за половин година, а строежът е направен за 4 години. На народа днес много му е дотегнало, защото никога не е имало толкова разбойници в политиката, колкото сега, но доброто народът си пази и пак ще участва с каквото може за възстановяване на черквата”.
Андон Шавулев е широкоскроен човек и му се иска да помага на повече хора, които имат нужда от неговата подкрепа и в храма, и в бокса, и да се радва на стойностни и достойни хора в църковните дела и в обществото.
struma.bg
Be the first to leave a review.
