Топ Преса представя! Старите чевермеджии на Родопите

Някога, когато все още нямаше Европейски съюз и субсидии Ахе-Челебийска или днешна Смолянска околия е била известна като околията на кехаите с хилядите си сюрии от овце и бюлюците по ливадите и баирите. Младите момчета още от малки пасели по десетина овце, а след навършване на 14-15-годишна възраст били изпращани при големите овчари кехаите – като ратаи или помагачи. Лятото овчарите прекарвали със сюриите по ливадите и баирите на Родопите. Подзиме или на касъм след Димитровден тръгвали към Беломорието. Най-често се установявали в Драма, Скеча, Гюмюрджина или Кавала.

Голямо нещо било завръщането на овчарите и кехаите от Беломорието. Завръщането на сюриите или стадата от Беломорието на Роженските поляни било съпроводено от пукот и рукут, хорà и чевермета.

От векове та до днес чевермето не е просто храна за Родопчани, а повод за голяма софра, повод да се събереш с родата, с приятели и познати около  трапезата, Родопчани казват: „Има ли чеверме, има и мохабед и гайда!“

Запознайте се с един от най-възрастните родопски чевермеджии бай Румен от Турян. Откриваме го на Роженския събор да се поти над шишовете и същевременно да предава майсторлъка си на по-млади мераклии.

Съгласява се на интервю, само ако внимаваме в картинката, тоест в цялостния процес на приготвяне на чевермето. Тая работа не ставала с бързане, а с търпение. Така се и хапвало – бавно и с блага дума.

Румен Луканов, чевермеджия:

– Това е шиле или по наше му агне, обаче минало 5-6 месеца и го казваме ний тука по родопски шиле. Шилето го взимаме готово. Връзваме му краката с месото и му слагаме сол между плешката и ребрата от двете страни. Хубаво разтъркваме вътре да поеме солта. Една чаена лъжичка сол слагаме вътре в самото шиле, наръсваме хубаво и шилето е готово вече за низане.

Аз съм от едно село Турян, на 10 км от Смолян, обаче от много време вече живея в Смолян. И така и си останахме в Смолян. На село имам една къщичка. Ходим от време на време. Имахме 20-тина бройки агънца. Колехме, печахме. Кога на чеверме, кога задушено в казан. И от там малко знам аз от занаята, което е останало за чевермеджията. От дядо ми, баща ми и прадядо ми. За прадядо ми се носи една легенда в Турян. Хората отишли да чистят пасището и секли хвойни, шипки. Казали му: „Лукане, да вземеш да свариш един коч. Ще дойдем на обяд да го изядем” и той им казал: „Добре!“ Свършили вече, изчистили пасищата и отишли да обядват, а прадядо ми им казал, че коча още не бил готов. „Как да не е готов, бе?! Какви са тия кокали тук?!“ А той да пробва, да пробва дали е готов и изял цял коч. Ама е бил голям човек. Той е бил 150-160 кг. Изял цял коч. Заколил друг след това и него чакали да се свари. Та оттам вече имам наследство, защото навремето ги събираха овцете от цялото село на едно. Стават  200-300 броя и се пасат. После в мандрата правехме кашкавал, сирене. Аз още от малък почнах да скачам и постоянно се въртях около него. Пипах му ножовете, взимах му ги, не ме беше жал, защото бях инструктиран, че ние го гледаме това животно, за да го заколим и изядем.

– А не си ли се привързвал като дете към някое агънце?

– Ами привързвал съм се. Бягал съм като го колят, гледах да ме няма  там. Недей! Не искам да говоря, разстройвам се.

– Касапин с нежно сърце.

– За онуй ме беше жал, жал ме беше, защото с него израснах.

След казармата съдбата среща Румен с известния бай Панайот Чолаков – чевермеджията, на когото хрумва за първи път въртяното агне на шиш да се предлага като деликатес на чужденците в курорта Пампорово. Днес в комплекса има издигнат паметник на бай Панайот, а Румен има честта и късмета да се учи от най-добрия в занаята.

– Аз по принцип бях сервитьор. Започнах да се въртя покрай чевермеджиите. Викам: „Искам аз днес да въртя, няма да работя сервитьор! Днес ще въртя чеверметата аз!“. Той ми отговори: „Няма проблем, щом искаш, върти!“

– Какво научи от бай Панайот?

– Много работи! Да бъдеш най-вече човек! Да се трудиш, да работиш, да си гледаш работата. До последния миг от живота му съм бил до него!

– Става ли от всеки човек чевермеджия?

– Стига да има желание! Малко е тежък занаят, обаче.

И мръсно?

– И мръсно. Дърва… Но има ли желание, ще стане.

– А има ли желаещи млади?

– Много малко! Много малко желаещи има, но все още се намират такива, които искат да се научат на занаята. Идвали са да ме питат как, какво правя и обяснявам как става цялата работа, какво е, що е.

– Сега има ли животни?

– Много малко, намаляха много животните. Тук на тази ливада по-напред имаше 5-6 стада. Сега не мога да видя едно стадо. И то все хубави големи стада имаше по 300-400 брава, а сега отидоха, загубиха се.

– Изчезва ли овчарлъка?

– Изчезва, няма мераклии за овчари, няма мераклии, не искат.

– Защо?

– Ами, не знам защо така. Подлъга ги много и чужбината, много избягаха в чужбина.

– Сега много хора повече се снимат с чевермето, отколкото си купуват. Защо стана атракция?

– Атракция е, защото рядко се вижда. На такива по-големи събори се виждат такива чевермета, такива пирамиди  с много бройки.

– Поизчезва чевермето май?

– Поизчезва, не поизчезва, а изчезна здраво!

– А пълнее ли се от чевермето мазно е, а пък ти си слабичък?

– Не се пълнее, защото аз по-принцип обичам  мазното, от лойта си взимам, соля си и си хапвам и въобще не ме притеснява тази работа. Пълнее се от застоял живот. Т ой го е ударил на ядене и пиене само, от легло на легло, от стол на стол! Ей го, аз не мога да вървя, но съм дошъл да работя. От това се пълнее, не от ядене.

– Има много хора, които отричат месото, вегетарианци са, било вредно месото, жал ги е за животните?

– То е вредно, защото няма, защото го няма месото! Казват: „Като няма месо, ще ядем лук!“ Това е цялата истина. Това са глупости!

Освен труден чевермеджийството, според Румен, се оказва и доста опасен занаят. Опасен за живота в буквалния смисъл на думата затова все по-често машините заменят ръчното въртене на шишовете.

– Ръчно въртяхме обаче много от хората ни пострадаха, колабираха от самата жега, Слънцето го напича, огънят го напича и той изнемогва, не малко хора влезнаха в болница.

– Значи е опасно?

– Да, опасно е и не до там, защото това самите чевермеджии си го правят. Казвам им: „Пийте вода!“ „Аз ще пия една ракия!“, ми отговаря. Там е работата – от ракията е, не е от това, че е въртял на жегата.

Как се издържа на 30 градуса в жегата?

– Въобще не ме бърка мен тази работа. Въртях си го на ръка, няма проблем! Тогава нямаше машини, сега ги измислиха машините. Въртях си го на ръка, слагах си му дърва, поддържах си огъня и това е положението. Само това да си малко по-далече от огъня, защото сега вече народа се изнежи, сега поколението е нежно поколение, той вика: „Аз няма да въртя, аз искам чадър!“ Ама ти може да искаш и влак! По същия начин правих пирамида, голяма, с 20 бройки. Двама-трима човека да въртят на ръка, сменяхме се, но сега вече измислиха машина и машината замести малко човешкия труд. Защото не всеки може да издържа на жегата.

– Защо казват, че студеното чеверме е по-добре от топлото?

– Защото, когато е студено чевермето се яде повече, топлото засища. Навремето като работихме с бай Панайот той казваше: „Сега едно студено чеверме с мед и една мастика и сме готови!“ Родопчани обичат много, много обичат и си правят често чевермета. Имат си вилички, ходят си там в събота и неделя, правят си чевермето, въртят си го. Много ме питат: „Ще дойдеш ли да ни помогнеш да го сложим на кола, ние ще си го въртим, ние ще си го оправяме”, и съм ходил да им помогна.

Събираме се много, около 20 човека със семействата, с децата, взимаме едно по-голямо шиле, изпичаме го, хапваме, другите пийват. Аз по принцип не пия.

– Реално чевермето върви с блага дума и приятели?

– Точно така. С хубава компания!

– Прави ми впечатление, че много, предимно възрастни хора, идват, гледат, слюнките им текат, обаче не могат да си купят.

– Не могат да си позволят. Толкова им са парите, пенсиите. Взимат 320-350 лв. пенсия. Как да си купи?

– Килограмът колко е?

– Килограмът е 50 лв. Обезкостено. Как да си купи той с тази пенсия един килограм чеверме, например, със семейството да си хапне?! Дожалява ми.

– До кога ще въртиш чевермета?

– Докато съм жив, докато мога, защото, както върви сега, този европейски съюз… Забрана за животните, забрана за туй, забрана за онуй… Значи ние не трябва да ядем вече. Традиция е! Трябва да я забравим!

– Ядосват ли те такива неща?

– Не ги харесвам, не ми харесват, но няма кой да ме чуе мен!

– Без мерак става ли?

– Не, въобще! Няма смисъл да се пробваш. Нямаш ли мерак и интерес към това нещо, недей се пробва!

Можем да ви кажем наздраве и добър апетит!