110 години Копривлен! Една невероятна история за бежанци, любов и сплотеност…

След Балканската и Междусъюзническата война много бежанци от егейска Македония са принудени да напуснат родните си места и да се насочат към свободните предели на България. Голяма част от се установяват в Гоцеделчевско – едно от селата заселено почти изцяло от преселници е Копривлен. Тук се установяват бежанци от около 20 населени места, които остават на територията на днешна Гърция. Ще ви разкажем за историята на селото, за по-големите бежански родове, както и за съхранените от тях традиции.

Първите заселвания на бежанци от Егейска Македония в Копривлен започват през 1913г.  Преди това в селото живеят турско население, след войните то се изселва.  Селището е предпочитано от българските преселници идващи отатък границата, тъй като има плодородна земя и се намира на основния път свързващ Неврокоп /днешният град Гоце Делчев/ с Драма. Родът на 87-годишният Иван Чорлев е от село Каракьой. Той е местен кравевъд, около 30 години е бил и председател на читалището в Копривлен.  По думите му първите заселници през 1913г. идват тук от село Елес.

-Първият човек, който се заселва тук е Ангел Недев. След туй вече идват другите по-късно. Той става и кмет на селото, той е най-начетения човек, защото е изпратен от черквата  в Истанбул. Завършва лицей оттатък границата, идва тук от най-близкото село, идват от Зърнево, което сега е Като Неврокоп. Идват от Елес, идват от Гереджик, от Ливадища, от Старчища. Това са български имена, а сега те носят други имена. Гръцките идват от Карлуково, сега е Микрополис идват от Плевня, от Просечен и така се сформира селото.

Семейството на Иван Чорлев пристига от Каракьой в България през 1925г.,обикаля по различни места и накрая се установява в Копривлен, където се ражда той. Каракьой е било известно още като Манастирище,селото три пъти е палено от турците.

До едно време са под турско робство, след Балканската война попадат под гръцко робство и знаете какво означава – никой не се отнася положително към хората, които са вече от другата вяра или от другата държава. Най-голямата ми сестра е родена там и като бебе е пренесена тук,и какво може да вземеш на едно айде пак са имали едно муле и един кон,какво може да товариш цяла къща може ли да се товари на един кон и на едно муле.

Най много бежански родове в Копривлен идват от село Долно Броди. Селото се намира на около 12 км.от границата на гръцка територия. Един от известните родове дошли тук от Долно Броди е Аврамовия род.

Моят род е от село Долно Броди ,Сярско в днешна Гърция. Дядо ми Георги Аврамов през Първата световна война , балканска, междусъюзническа е войник в гръцката армия. Преди да избяга ги карат в строя да викат ”да живее краля” и дядо ми праща поздрави на майката на краля,и съответно го донасят на началството. Лежи в ареста там,затворен, после  бяга от ареста, преминава фронтовата линия и идва , предава се на българската армия. В Благоевград е бил щаба на ревизията,от там го връщат на истинската страна на фронта, на вярната страна. По-късно го правят четник,  образува се чета т.нар „контра чети“ в тила на тогавашните врагове сърби и гърци, които се малдерствали българското население зад фронтовата линия. Той е бил ординарец в четата на Атанас Мурджев.

През 1919г.дядото на Петър превежда семейството си в България, когато се преселват в Копривлен. Баща му е бил малък.

Той помни бягането. През ноща е било, той на четири години, леля ми на няколко месеца, той е бил на раменете на дядо, а леля ми в цедилка. Знаете какво е цетилк,  на гърба на баба ми и река Мътница явно е била или някоя друга,преминават през реката и дядо им казва да мълчат, защото гръцките постове ще ги чуят.

-Трудно ли беше в началото?

– Естествено трудно и то много трудно. Живееш на колиба, една черга опънеш и с нея децата под колибата или някой изградил къща като тази отпред. Закачи чергата или каквото има,аз помня ей тези съседи ,ей тук до наща къща опънаха една черга от стената надолу, за да могат да се подслонят децата, а като беше по-студено идват при нас. Ние по-рано бяхме направили къща.

Една от първите задачи на местните хора била да имат свое училище и свой храм. За целта през 1921г. на едната стая на бившо турско кафене се пригодява за училище, а другата за молитвен дом.

Спомням си, аз съм ходил на черква там тогава ни караха. Построена черква след коледните постове и великденските да се комкаме, тази черква е сега седи.

-Традициите продължават от тогава, като са още идват тук, имат нужда от духовна потребност, молитвата събира хората, без партиите, те се менят, но вярата си е една и съща.

Местните жители решават първо да изградят ново училище и след това нова черква,така през 1928г.започват строителството на нова училищна сграда, тя отваря врати през 1931г. Църквата обаче си остава в старата сграда до 1995г. Причината е, че по времето на комунизма три пъти е правена първа копка за нова църковна сграда, но строеж така и не започва заради нежеланието на тогавашната власт. Идвайки от различни населени места постепенно местните хора се обединяват и започват да изграждат заедно своето ново населено място.

1953г.в селото има много младежи с голям ентусиазъм,  образуван ансамбъла за песни, младежите няма къде нито да репетират, нито сцена, няма кино салон, библиотеката. Даже аз я помня се помещаваше в една стая в Тунчевата къща и 1953г.решават да се направи киносалон и нещо като читалище да се спретне. Баща ми по това време си е подготвял материал за строеж на нова къща. В случая на тази къща тук и дава целия си материал по 20хил.тухли и 15кб.дървен материал за построяване на новото читалище. Разбира се, всички от селото дават по нещо. Кой торба цимент, кой нещо друго, който каквото може и аз като го питах казах ”защо, това е много където си го дал, трябваше и аз нещо да дам”. Ангел Недев даде мястото.

През 2013г.в Копривлен отбелязват 100 години от създаването на новото село. По този повод в читалището е подреден кът в който са показани предмети, които местните жители са изпозвали някога в ежедневитето си. Стари снимки, както и народни носии. Разликите в облеклото се срещат в женските престилки или както ги наричат тук скутовете, както и поясите от различните села.

Сбирката, която виждате са неща, които успях да намеря и хора дариха от селото във връзка с честването на 100 години село Копривлен в 2013г., което беше чествано. Беше доста добър юбилей за селото. Нещата, които тук виждате са изцяло от бита и облеклото на бежанците, които са се населили през 1913г.в село Копривлен. Колкото и еднакви да са били облеклата на българката някога, толкова в това което тук се вижда като вие казахте престилки, а те са скутове. Всяко едно село има характерни шефици, които е втъкавало при изработването на тези скутове. Накитите са характерни отново за всяко едно населено място и най-вече се е разпознавало по пафтите, кой бил по-заможния род,също са имали самите ковани неща, които са по пафтите отново показват от кое населено място е самата девойка, която носи накита. Това е носия заедно с люлката, която е от Долно Броди. Скута, който виждате тук е характерен за селата Долно и Горно Броди. Накитите са от село Каракьой като пафтите са били подарени от свекърва на снаха, а вече снахата е придобила следващия накит, което се казва копче, а тук имаме и кована китка тя е от село Старо Ловча и е прибавена към носията, тъй като в този вид се придобива представа за една богата мома, която има всичко и така са излизали навън да се веселят по отборищата и хората.

Когато е създадено читалището през 1926г.се събират да могат да опазят традициите и обичайте въпреки, че са от различни населени места да не бъде забравено българското. Събират се най-напред като театрален състав с фолклорни по-скоро изяви и успяват да се сплотяват в това да покажат и да разнообразяват културният живот тогава.

Фолклорният състав и сега съхранява голяма част от песните пренесени някога от бежанците избрали Копривлен за свой нов дом. Групата е създадена през 1947г. като ансамбъл за народни песни и танци. Дълги години художествен ръководител е Петър Аврамов.

Всички тези преселници от съответните села тук от Северна Гърция носят със себе си своя отлик, отличителна черта най –вече във фолклора, мелодии, звуци, ритми, шевици, етнография всичко бит и на тази база се съставя и програмата на ансамбала тогава, изключително от бежанския фолклор.

Село Калапод е известно със своите много колоритни песни. Те са измислили песни за всеки повод и се говори също. От Горно до Долно Броди има много песни. Зърнево, Старчища и така всички преселници носят по нещо тук. Чак съществена отлика няма , но селото което е на 50км.от Бяло море пее песен за Черно море и другото за река Дунав, което ми говори,че макар и през турско идва да рече, че държавността все още е била жива,  не все още, а направо си е била жива.

От майка знам песен да настръхнеш. Песента се казваше „Байльо ле Иване карай да караме накрай да излезем”, те с труда си са възпявали мъките. Детето плаче ,те са дошли голи, бедни повечето са и са възпявали мъките си и майка ми пееше и баща ми,дядо ми свиреше на кавал. От нашето семейство всички пеехме, две сестри, двама братя сме.

В Копривлен пазят и доста стари рецепти.

Ето какво ни разказва една жена от селото:

-Тази баница идва от Зърнево и се казва „обърната баница”, защото се пече на плочката на печката и се обръща и пак се пече,тя е от моя свекър. Покойния той беше от Зърнево, неговият род Белчевия род е от Зърнево и винаги, когато се колеше прасето на Коледа винаги се правеше тази баница. Баницата се прави с кисело зеле, месо от свинска варена глава и печени кори и ставаше баница дебела,вкусна и винаги я правеше свекървата с желание.

Аз съм калаподска снаха, свекърва ми готвеше много баница с картофи. В картофите задължително нарязваше един стрък праз лук и ставаше много вкусна,правеше я на печката отгоре.

Носталгията по родния край мъчи често преселниците през периода 1941-1943г. по време на Втората световна война. Границата се отваря и бежанците имат възможност да посетят родните си места.

Облекли най-хубавата си носия и още тук на шосето като излезнеха. Има едно място, казва се  „Кавака“,  който се вижда църна гора и вика”милата ми църна гора”и като отидоха още не сме влезнали познават се нивите. Като влезнехме в селото, като отидоха хората прегръщаха, целуваха стъпалата на къщата.

После през Втората световна 41-43г.се отваря за малко границата, отивали са до там и много хора са се върнали. Една мечта отново е била жива, отишли са до там, но за жалост само две три години и пак обратно. Носталгията по родното място винаги си е била в спомените, винаги се е говорело за Долно Броди с умиление.

Дълги години селото почита почти като свой химн песента „Дуйни ми дуйни тих ветрец,отвори пътя за Драма” свързан с една дългогодишна мечта на местните хора.През 2005г.тази мечта се превръща в реалност,тогава е открит новия граничен пункт  „Илинден- Ексохи”.

През годините Копривлен непрекъснато нарства,местните жители се занимават най-вече със земеделие, построени са обаче и много цехове, в които доста от живеещите в селото намират припитание. Освен от селище оставали на гръцка територия тук се заселват и хора от близкото село Илинден наричано в миналото Либяхово.В Копривлен и днес могат да се видят много стари къщи напомнящи за миналото.

Това е къща строена през 1913г.от рода Сърбакови. Сърбаковата къща е 105-106  години. Това е портичката през която са влизали животните. Къщата е на ъгъл, от другата страна се вижда и портата през която домакинството е влизало и излизало, за да ходи на работа да си върши нещата по нивата и т.н.

През 1995г.в центъра на Копривлен е построен новият храм Света Богородица. Инициативата за изграждането му потдема оттец Златев, чийто род е от Калапод. Дядо му също е бил свещенник. Отец Златев и селския кмет отиват да молят за пари за нова  камбана,тогавашния областен управител на Драма Коста Сефинаридис, чийто род е от село Възен сегашното Ексохи.

В Копривлен живеят няколко рода от Възен.

През деведесетте години на миналия век с общи усилия населението на село Копривлен изгражда освен новият храм, който се намира в центъра на селото и манастира „Свети Великомъченик Георги”, който е в местността манастирчето. От селото до тук пеша се стига за около тридесет минути,някога в тази местност е имало крепост и стар манастир.

Манастира също два пъти е горян. Бил е женски манастир, по предание и той е по- стар от всички храмове тук. Иконата която е Св.Георги Победоносец – оригиналната е в Хаджидимово, ние сме направили копие тук.

Според легенда при потурчването по тези места храмовата икона е избягала в село Горняни и се скрива на висок хълм. Копривленци я прибрали, но тя пак избягала, след като това се случило няколко пъти местните жители разбрали, че иконата не може да търпи чужда вяра и я оставили там. През 1864г.била открита случайно при изкопни работи за строежа на манастира в град Хаджидимово и станала негова храмова икона.През 2001г.се доказва, че това е храмовата икона на манастирчето край Копривлен. Направено е нейно копие и с летийно шествие тя отново е върната в едноименния манастир. Местните разказват и за още едно чудо в близост до манастирската сграда – в камък се появил лика на Света Богородица. Хората от селото открили камъка малко преди храмовият празник на манастира, който отбелязват на Гергьовден. Заселилите се в Копривлен бежанци се надявали, че скоро ще се върнат в своите села при изоставените си къщи и ниви, затова и гледали да са близо до границата.  Това обаче така и не се случва.Остава единствено носталгията, спомените и песните пропити с тъга по родните им места от другата страна на границата.