Една история на едно момиче от Гоце Делчев! Глоба 20 или акт за 100

Всички се възмущават от младежите? Аз съм на 18 години и се възмущавам не само от своите връстни­ци, но от схемите, които се осъществяват по линията шофьор-контрольор в сто­личния градски транспорт. Никога не съм имала про­блем с превоза в училищния автобус – купуваш си карта и се придвижваш сред до болка познати улици, виж­даш еднакви лица и едни и същи хора, и никой не те глобява. Но когато си сам, току що навлизащ в живота, който те приклещва в косма­тите си лапи на неизвест­ност и необятност, нещата започват да стават съвсем различни.

Столичният градски транс­порт е като градският транс­порт в нашия град – служи, за да те предвижи от едно място на друго. Но с една съ­ществена разлика – разсто­янията са далеч по-мащаб­ни, а хората, които срещаш, са просто бездушни лица.

И тук се появявам аз, тогава все още ненавършила пълнолетие, взела решението да се отксубна за момент от пределите на познатия мил и роден град, за да се слее с пулсациите на столичния живот. Когато нямаш възможност сам да изкарваш прехраната си, си зависим. Когато отиваш на гости далеч от дома – също. Очакванията, разбира се, се различават от действи­телността. В щрихите, които въображението ти рисува, нещата протичат така – качваш се съвсем спокойно на автобус с номер 111, проправяш си път сред навалицата от пътници – я някой с билетче, я друг без, и отиваш да си купиш свой билет. Взимаш си билет от шофьора и отново си проправяш път, за да го перфорираш. До тук добре. Но в реалността нещата протичат по-различно. В реалността шофьорът, от когото си закупуваш билетче, е шофьор-измамник. Градът, който очакваш да ти предостави възможност да изпълниш всяка една своя мечта, е град-хищник. Автобусът, в който се надяваш да се запознаеш с интригуващи хора, е претъпкан като кошер, в който среща си дават различни представители на средностатисти­ческата класа и спорят помежду си за последното останало свободно място. А кон­трольорът, който трябва да следи за злоупотреби и да глобява само виновните, пълни джобовете си с парите на невин­ните и честни про­винциалисти. И тогава възниква въпросът: някой интересува ли се от твоите права, докато накърня­ва достойнството ти, граби без при­чина последни­те ти пари, които дори сам не си изкарал? И питам ви – вие бихте ли се притекли на помощ на едно невинно дете, станало жертва на не­справедливост и изумител­на грубост, която дори един възрастен не би понесъл? Или бихте подминали с без­различие сълзите в очите на едно младо момиче, кое­то не е направило никаква грешка, освен грешката да се качи в градския транс­порт и да заплати 20 пъти по-висока цена от стойност­та на билета? С адвокат под ръка ли вече трябва да вли­заме в градския транспорт, а и навсякъде по България, след като всеки се отнася с теб като с престъпник? Можем ли да сме спокойни? Да, наистина има безсъвестни граждани, които не плащат дори самата стойност на билета, но защо трябва да се глобяват съвестните? Така ли се гради морал и назидание? И за да не се изгуби напълно магията и да се убият и вашите представи за живота, така като бяха стъпкани моите, ще ви опиша по-поетично как бях поставена пред драматичният въпрос: Глоба 20 или акт за 100?

Започва се – проплака мислено момичето. – И какво от това, че съм от провинцията и съм на гости тук? Бързо привиквам към обстоятелствата, а хората в градския транспорт не може да са чак толкова непривет­ливи, недружелюбни и апатични, колкото брат ми ме предупреди. Не успя да ме наплаши – аз съм оптимист и вярвам, че всяка работа, с която се захванеш, винаги има положителен аспект. Затова реших да следвам съветите му и да си купувам билетче във всеки автобус, в който се возя – все пак така е редно и възпи­танието на всеки, формиращ себе си като отговорен и честен гражданин, го изисква. И така, въпреки легендар­ните истории, които мои приятели са ми разказвали за това как са се измъквали от контролата и как „винаги са минавали между капките“, аз си проправих път през тълпата от пътници и си купих билет от шофьора. След което се насочих към машината за перфориране в края на автобуса. И в този едноминутен отрязък от време се случи неизбежното – един закръглен и намусен човек в униформа, около врата на който като че да подсили ефекта на „правосъди­ето“ висеше идентифика­ционен бадж с неговото име, се насочи към мен. Аз обаче бях спокойна, защото си имах билетче, и продължих към машината за перфориране. Но тогава усетих как нечия груба ръка хвана моята. Смразяващ глас се извиси над останалите шумове: „Проверка!“ – започна да апелира кон­трольорът. И, разбира се, по законите на Мърфи, същият този униформен реши да провери точно мен. Не подозирах за последвалата грубост на контрольора:

– Дайте си билетите или картите за проверка! – повтори униформеният и усили хватката си.

– Господине, моля ви, пуснете ме! Че защо ме държите, аз трябва да перфорирам билетчето, което си купих току що от шофьора, попитайте го ако искате! Попитайте и този господин, който влезе заедно с мен, те ще потвърдят – казах аз, като се стараех да говоря максимално сдържано и цивили­зовано.

– Вие, госпожице, не сте купили този билет от тук, защото не е перфориран! А сега ми дайте 20 лева. Дайте ми веднага глоба от 20 лева или ще ви напиша акт за 100. – вече крещеше непознатият, а баджът с името му се люшкаше свободно. – Да не би да сте от село, че да ми пробутвате стари билети? – продължи да надига тон държавният служител. Той явно предварително беше решил, че аз съм от онези, които обикалят цялата столица с един билет.

Какво да правя сега аз? Купила съм си билет, отивам да го перфорирам, а не ми дават възможност да го продупча? Обяснявам на няколко пъти как стоят нещата, а не искат да ме изслушат. Шофьорът мълчи и се подсмихва, без да каже, че току що ми е продал билет. С крайчеца на окото си забелязвам как няколко пътници се изнизват от автобуса, преди шофьорът да залости вратите и да поеме към следващата спирка, сякаш в автобуса не се случва нищо нередно. Всеки от пътниците стои мирно, никой не надига глас да каже истината. Всеки гледа как несправедливостта възтър­жествува и вместо желание за съпричастност, изпитва вътрешно тържество, че са унижили невинния, а те са се спасили безнаказано. И безплатно. Отново.

Някъде от края на автобуса чух тих, ехиден и злорад­стващ смях. |