Иво Папазов: Сърце, затиснато от омразата, няма как да се отвори за музиката

Той свири така сякаш кларинетът има душа. И омайва всички, които го слушат. Целунат от бог, големият музикант Иво Папазов-Ибряма носи славата на страната ни по целия свят. И така е повече от 30 години. Роденият на днешната дата през 1952 година в Кърджали изпълнител има в гените си своя музикален талант. Прадедите му били зурнаджии, затова и той се насочва към кларинета. Като дете харесвал и ударните инструменти.

Родителите му се опитали да го насочат към акордеона, но не успели. Иво се криел и тайно свирел на кларинета, докато не го счупил и тайната му била разкрита. Преди казармата свири по села и паланки, където е канен по всякакви поводи. Първия си оркестър формира през 1974 г., но известен става с оркестър „Тракия“, основан през 1978 г. Виртуозът на кларинета, магьосникът, който превръща традиционната местна сватбарска музика в джаз феномен, започва да покорява световните сцени след демократичните промени в България през 1989 година.

По това време успява да подпише договор с британския лейбъл Hannibal Records, с който издава два албума със смесица от джаз, тракийска народна, циганска и турска музика. Първият му албум е озаглавен „Пътуването на Орфей“. Компания на сцената често му правят едни от най-добрите джазмени от целия свят.  През ноември 2015 г. е награден в Годишните фолклорни награди за цялостен принос към българския фолклор и неговото популяризиране със статуетка.

Предлагаме ви някои негови мисли за музиката и живота: 

„Нищо чудно един ден да се спомина като последен бедняк. Няма да съм нито първият, нито последният. Да не изброявам имена, че сигурно ще пропусна някого“.

„За да те радва музиката трябва душата ти да е отворена за нея“.

„Музиката е навсякъде край нас, но трябва да имаш нагласата да я чуваш”. 

„В музиката никога не можеш да постигнеш всичко.“  „Израснал съм в много беден край, родителите ми се бъхтеха над тютюна, а аз, докато отивах на училище, обувките ми затъваха в калта…“.

„С нищо друго не съм си играл като дете освен с кларнет“. 

„С нищо на света не бих заменил тръпката да свиря на сватба! В сватбата е истината. Тя е цял университет. Тя се равнява на 10 концерта“.

„Никога не зная предварително какво ще свиря. Импровизирам“. 

„Имам ли някаква болка, хващам кларнета, свиря си и си изревавам мъката“. 

„Никога няма да напусна България, дори и да ме изпъдят“.

„Ние нито знаем да слушаме, нито да играем. Кючекът и пошли текстове от рода на „Искам го, стискам го” заглушават фолклора и възпитават младото поколение в безвкусица и простотия“.

„Няма малки и големи държави, има мислещи и немислещи управници“.

„И може би най-важното – да не спираш да работиш. Винаги има поне още едно стъпало, което можеш да изкачиш“.