Неврокопчанинът Сотир Лазаров за трагедията в Турция: Няма да забравя как майки рухваха до телата на децата си

Сотир Лазаров е един от българските пожарникари, които помагаха на местните власти в турския град Адана. Работи в системата на пожарната безопасност от 19 години. Роден е през 1981 г. в Гоце Делчев. В МВР е от 2004 г. Трето поколение пожарникар – след дядо му и баща му.

„Беше призрачно, представете си квартал като „Люлин“, как вечер минавате по улиците и нито един прозорец не свети. Няма да забравя как майки рухваха до телата на децата си”,споделя спасителят пред telegraph.bg.

– Инспектор Лазаров, когато кацнахте в Турция часове след унищожителното земетресение, какво видяхте, какво беше първото Ви лично впечатление?

– Ако кажа, че нямам спомени, ще бъде силно, но стресът беше голям. Първото ми впечатление беше от мястото, на което отидохме – ужасяващо. Хора стояха отвън, грееха се на огньове, а около тях имаше срутени сгради. Навсякъде имаше полиция, пищящи хора, търсещи близки и роднини. Униформени служители не допускаха хората до срутените сгради, за да не пострадат. Те нямат подготовка, действат инстинктивно, за да търсят близките си, и не оценяват риска от пропадания на конструкцията. Бяхме допуснати само ние, особено на първия обект.

– Българите са били първи на мястото?

– Българският беше първият международен екип, който пристигна в Турция. Това ни го каза още посланикът, като кацнахме. След нас започнаха да пристигат вътрешни екипи към Адана.

– Самите хора как ви посрещнаха?

– В първия момент нямахме контакт с местните хора, защото веднага започнахме работа. През нощта проверявахме сградата за звуци, за някакви признаци на живот, но за съжаление не открихме. Така беше и на следващия ден – отидохме пак на същата сграда. БЧК също дойдоха с кучета, но пак не открихме живи. Вече в дните натам усетих гостоприемството на този народ. Те не ни оставиха без вода и без храна.

– Виждахме как ви носят вода, чай, сандвичи. Така ли беше през цялото време?

– Няма да е пресилено да кажа, че на всеки 40-50 минути ни носеха вода или чай, сладки, храна. На обед имаше нещо подобно на полева кухня, на която готвеха. На някои обекти, които бяха по-малки, нямаше подобен род кухни, но на въпросната сграда, където работихме 3 дни, имаше. Именно там открихме и най-голям брой починали. В близост имаше и полеви лагер за настаняване на оцелелите. Беше призрачно. Представете си квартал като „Люлин“, как вечер минавате по улиците му и нито един прозорец не свети. Тези хора са настанени някъде, един от тези лагери беше при нас.

– Колко време бяхте в Адана?

– Бяхме 6 дни – от пристигането до заминаването ни. Така бяха преценили турските власти, които правеха организацията на екипите.

– Успяхте ли да намерите живи хора през тези 6 дни?

– За съжаление не. Бяха положени много усилия, каквото можахме, всичко направихме, но… Сградите бяха високи по 14-15 етажа и паднали, тип „палачинка“. Представете си как една върху друга са 15 палачинки.

– Защо по такъв начин?

– Не съм строителен инженер, не мога да кажа. Имаше сгради, които бяха паднали, а в съседство с тях други, по които не се виждаха никакви поражения. Местните власти ще установят каква е причината.

– Турските власти обявиха, че дори вече има арестувани за некачествено строителство. А видяхме и кадри в социалните мрежи как т.нар. бетон пада като пясък?

– Вероятно, нямам представа, ние не сме се интересували от този аспект. Не бяхме там по тази причина. Но наистина беше изненадващо как има срутена сграда, а до нея друга, която е непокътната и без външни поражения.

– Бедствието в Турция ли е най-страшното, което Вие като пожарникар сте виждали?

– Като мащаб на бедствието това не само за мен е първа такава гледка, но и за много колеги и спасители, които бяха в Турция. При тях не се случва рядко да има земетресения, но в такъв мащаб не е било от сто години, по техни думи.

– Помните ли какво си помислихте, след като стресът от първия ден в Адана спадна малко?

– Наистина с течение на времето стресът намалява. В началото пристигаш и си в неизвестност, не знаеш какво те очаква, но се свиква след първия-втория ден. Установяваш контакти с местните власти, нещата тръгват по каналния ред. Но това, което няма да забравя никога, е израз на турски: „Някой чува ли ме?“. Слушах го постоянно, повече от 200 пъти извикан през дните, в които бяхме там. Ние молихме турците да говорят, за да може да уловим вибрации, звукове, изобщо някакви признаци на живот под руините. Това, което ме разочарова и остана в мен, е, че не чухме отговор обратно на този въпрос. Това демотивира малко или много, защото всеки се надява да открием оцелели, а в същото време не чуваш нищо, не виждаш нищо отсреща. Нас не ни интересуваше какъв ще бъде отговорът или на какъв език, а да го има изобщо. Ние търсихме да чуем дори почукване, защото след толкова часове под отломките хората са изтощени, не могат да говорят, но е достатъчно да потропат. Това остави разочарование в мен, макар да направихме всичко, което ни беше по силите.

– Какво друго няма да забравите никога?

– На обекта, на който работихме най-дълго, дойде една жена и поиска да остане. По принцип турските власти не пускаха роднини, но тя не знам как беше успяла да дойде до нас. Беше загубила фамилията си и искаше да говори, за да бъде сигурна, че някой ще разпознае гласа й и ще отговори. Очакваше близките й да бъдат в горната част на етажите. Стоя с нас 2 дни и едва на третия ден, в петък, й казаха, че са намерили труповете на близките й. Тогава тя рухна. До петък не видях да отрони и сълза, явно го преживяваше вътрешно, държеше се. Беше винаги с нас, питаше ни имаме ли нужда от нещо, грижеше се за нас, но в последния момент, като й казаха, че семейството й е мъртво, тя просто рухна. Няма да забравя никога и майката, която още на първата сграда, до която стигнахме през нощта, си търсеше двете деца и родителите. Нали си представяте, че в такъв момент тя не се интересуваше дали сградата може да падне. Тя е загубила всичко.

– Какво направихте, след като се прибрахте вкъщи?

– След като се прибрах вкъщи, прегърнах детето си. Оттогава досега винаги, когато го прегърна, си мисля, че другите няма да могат да направят това.

– Всички мислим само едно – че ако прегърнем вечер децата си и близките си, като се събудим, може да ги няма.

– Точно така. Трябва да ценим това, което имаме. Но знаете, че го оценяваме, когато го загубим, а не бива да е така. Затова трябва да се радваме на малките неща всеки ден. Знаете ли, не са ме питали, но ще ви споделя нещо. Открихме човек, който е бил затиснат при пропадането от първия етаж, на нивото на земята. Ние го намерихме на входната врата на блока. Пропаднал е и е загинал. На него му е трябвало да направи четири или пет крачки, за да се спаси. Не са му достигнали 2-3 секунди, за да оцелее, представяте ли си?! Това няма как да не създаде в теб чувства на тъга.

– След толкова много сълзи, тъга, отчаяние при тези размери на бедствието имате ли нужда от психолог? Властите у нас казаха, че екипите ще бъдат пращани заради случаите, на които сте станали свидетели.

– Лично за себе си мога да кажа, че съм добре, но може би не осъзнавам още, че имам нужда от такова нещо. Чувствам се нормално, но вероятно все още не усещам шока. В 9 ч. ми се обадиха, че имам среща с психолог. Аз го преживявам така, но явно трябва да го споделим, да кажем какво е било, защото ако не го направим, после може да бъде късно.

– За жалост при вашия екип нямаше добри новини, както при други български групи, които откриваха оцелели. Може би това също е причина да ви изпращат на психолог?

– Да, за жалост ние се натъквахме само на умрели хора.

– Ако има друга такава мисия, не дай си боже, ще заминете ли пак?

– Да не се налага никога подобно нещо, но ако с нещо мога да помогна – разбира се. Не бих се замислил дори дали да се включа.