Топ Преса: Старата слава на Неврокоп! Майсторлък в шапкарството

Четиридесетте години на 19. век са към края си. В центъра на Неврокоп, точ­но между двете черкви, на мястото на стара къща се вдига нова. Неин стопанин е майсторът шапкар Димитър Ташев. На първия етаж са работилницата и магазинът му. Гражданите се разхождат по „Търговска“ и току поглеждат към пъстрата витрина на магазина, отрупана с шапки. Тук има какви ли не – военни, ученически, дамски, скиорски, жокейски, каскети, гугли … В петъчен ден пред витрината се спи­рат и хора от околните села. Но най-много клиенти има по Великден. Далеч преди празника майсторът с два­мата си чираци и калфата работи от тъмно до тъмно. Така е и при големи поръчки било за военни фуражки, било за ученически барети. Едва смогва и когато набли­жи панаирът. А и за пазара в Гърция приготвя стока. Неговите шапки се търсят в Драма, Ка­вала.

По цял ден майстор Ди­митър снове между работил­ницата и магазина. Трябва да покаже на помощниците си какво да правят, а най-сложното сам да свърши. Ту е приведен над голя­мата маса за кроене, ту шие на някоя от трите машини или опъва готовите вече шапки върху калъпите. Работи с желание, старание и търпе­ние. Съобразява се с всичко с платовете, кожите и другите материали, с модните тенденции, но най-вече -с изискванията на клиентите. Иска да задоволи всеки вкус, та хората да останат доволни.

В дните, когато има най-много работа, майсторът вика на помощ и децата си. Двете момиче­та гладят и пики­рат хас­тарите, а синът Никола, с вързан на пръста си напръст­ник, шие. Но това е само при изпълнение на спешни поръчки. Иначе майсто­рът дър­жи децата му да учат и не иска постоянно да ги анга­жира в работилницата.Така е, когато Димитър Ташев е вече всепризнат майстор. Но лесно ли се постига това? Пътят до майсторлъка е труден, понякога дори мъчителен.

Всичко започва със зами­наването му за София, когато е 12-13-годишен. Останал сирак, той напуска родното село Долен и тръгва към столицата да си изкарва прехраната. Най-напред е прислужник, после чирак, учи се да шие ризи. Но обстоятелствата го принуждават да си намери друг майстор. Така започ­ва да усвоя­ва шапкарството. Мина­ват го­дини и, вече мла­деж, Дими­тър Та­шев се връща в род­ното гнездо. Тук се ожен­ва за съселянката си Гита Дервишева. Малко по-къс­но става платен войник, но мечтата му е да си купи шевна машина и да отвори шапкарска работилница. Жена му се старае да бъде полезна с каквото може и тъче кепета за продан. Така след войниклъка Ди­митър се снабдява с всичко необходимо и отваря малка работилничка в града. Тя пред­ставлява тясно коридорче, над което нако­вава греди и дюшеме. Денем ра­боти в него, нощем спи над него. А в това вре­ме жена му отглеж­да в Долен родените вече техни две момичета – Кап­ка и Елена. И така, докато той се утвърди в за­наята. Тогава майстор Дими­тър прибира семейството си. Тук през 1937г. се ражда синът му Никола. Няколко години по-късно майсторът купува стара къща в центъра на града и работилница­та му вече е по-голяма. Поръчки идват чак от София, защото от Неврокоп до столицата няма по-добър майстор на униформени шапки от него.

Освен на признание за майсторлъка си, Димитър Ташев се радва и на уважение като честен, принципен и дружелюбен човек. Не случайно известно време участва в управата на града. Избран е и за член на така наречената Популярна банка.

След смяната на властта и образу­ването на Шивашка кооперация „Труд“ майстор Димитър влиза в нея като отговорник на Шапкарския отдел. Тук продължава да работи съзнателно и да държи на доброто качество. На прага на своите 60 години Д. Ташев има всички основания да направи добра равносметка на живота си. Някогашното сираче от мал­кото селце Долен е станало признат майстор и авторите­тен гражданин. Децата му са се изучили – всички са завършили за учители. Има и внуче от жене­ната си дъщеря. Но както често става в живота, точно когато трябва да се радва на всичко постигнато, той се разболява и не след дълго умира.

Няколко годи­ни след смър­тта на майстор Димитър не­говия занаят продължават братовчедите Костадин и Ге­орги Карамфи­лови, които той лично е обучил. По-късно обаче те решават да си намерят ра­бота другаде и Шапкарският отдел на кооперацията е закрит. Така се слага край на още един занаят, радвал неврокопчани десетилетия наред.

Юлия Баймакова