Сбогом, бай Валентине…

След дълго и мъчително боледуване ни напусна Валентин Караманчев – журналист, писател, доайен в полиграфията, книгоиздаването и книгоразпространението у нас, войводата без чета, сладкодумецът – автор на творби, оставили следа в нашата литература и мемоаристика.
Бяхме съграждани, но лично не се познавахме. Едва в последните тревожни, болнави години съдбата ми направи безценен подарък – едно сравнително кратко, но откровено приятелство и дълги часове на ненатрапчиво взаимно опознаване, точно когато времето тревожно сякаш бе забавило своя ход и предсказуемост. Още в първите минути ме впечатли ерудицията му, търпимостта и уважението към събеседника, неговата собствена гледна точка спрямо обществените проблеми, ненакърняващи личните му убеждения. С всяка поредна среща продължавах да откривам богатия му писателски и творчески опит, научавах десетки любопитни истории за известни лица и събития. Ето една, която със сигурност, малцина знаят.

Когато е заместник-главен редактор ва вестник „Работническо дело“, след публикация в рубриката „Писма от читатели“, сриваща тотално несъмнения иначе авторитет на бригадир от мини „Бобов дол“, чиято снимка не слизала от алеята на славата, , последвали гневни реакции от негови колеги-миньори. Караманчев лично се заел с разнищване на случая. Но засегнатата личност била толкова шокирана и разгневена от нелепите обвинения в надменност, политическа незрялост, и, представете си!- категоричен отказ да ползва общата баня след работа, че се криел из галерите, избягвайки среща с пратеника на вестника.

Оказало се, че бригадирът страдал от псориазис и го притеснявали белезите, които болестта оставяла по тялото му. Знаейки че тази болест не е заразна, въпреки това, неговите хора, по своя инициатива, събрали пари и лично му спретнали специална кабинка. С обширен материал разследващият защитил достойнството на оклеветения, който по-късно става „Герой на социалистическия труд“. А така и не се разбрало кой е клеветникът – ползвал чуждо име.
Бях неволен свидетел как се роди последната книга със спомени на Караманчев, за която получи годишната награда на СБП за мемоаристика. Полусляп, с помощта на своята съпруга, той работеше денонощно, но не припряно, притеснявайки се дали провидението му е отпуснало достатъчно време, да я завърши. Редеше, преправяше фразите, а когато откъсът добиваше общото одобрение, идваше момента за намеса на „фината четчица“, както се изразяваше приживе.

Успях да прочета и руското издание на неговия „Мървашки песнивец“. Останах поразен – преводът беше съхранил особената поетичност на оригиналния авторов стил. Нещо повече – един откъс от разказа „Рождение“, който ме беше впечатлил в оригинала, не бе подминат и от автора на предговора – Егор Исаев: „Ночь была непроглядная. Крупные редкие звезди казались дырками в одеале, подвешенном за Пирин, Родопы и Боз-даг. Только над Али Ботушем синел прсвет. Месец медленно выплыл из-за его хребта и словно зеркальный щиток керосиновой лампы, направил свет на устанувший во мраке Мырвацкий мир.“ / „Рождение“, изд. „Радуга“, 1986. /

А самият Исаев – поет, преводач, публицист и общественик, не е случайна фигура в руската литература. Тогава е секретар на Съюза на писателите в СССР, депутат в Съвета на националностите и Герой на социалистическия труд, носител на два ордена „Ленин“, носител на Ленинска и Голямата лауреатска премия на Русия.

Ето откъси от неговия предговор:
„Четейки разказите на В.Караманчев, сякаш отново припознаваме съдбата на героите от „Донски разкази“ на Михаил Александрович Шолохов, отдалечени с десетилетия във времето…
В неговите разкази се усеща художествен и творчески опит, заимстван от руската и съветската класика, както и от съвременните съветски разказвачи – от Константин Паустовски до Юрий Казаков и Валентин Разпутин“.

Когато припомних на бай Валентин този предговор, той отвърна, че съгласно практиката от онова време, задължително е трябвало да бъде отразен в печатния орган на СБП. Но колкото и странно да изглежда, тогава се притеснявал, че съпоставянето на собствената му скромна личност с кохорта от най-видни руски майстори на словото, щяло да засегне самочувствието на тогавашни утвърдени наши класици. Трудно му се отдало да предотврати публикацията.
Мисля, че припомнянето на горните ласкави слова за Валентин Караманчев в този тъжен момент ще ни накара да почувстваме с какъв достоен съгражданин си вземаме последно сбогом.

Здравко Гаджев