Петя Дубарова: И аз ще бъда жива, вечно жива, защото мойто слънце няма да залязва

Петя Дубарова е един огромен поетичен талант, който си отива от този свят преди да навърши 18 години.  Родена е на 25 април 1962 година в Бургас. Майка й, която е учителка, има голяма роля в изграждането на личността и вижданията ѝ, като в същото време я напътства в света на изкуството.

Петя Дубарова започва да пише стихове в най-ранна детска възраст, като нейните първи публикации са във вестници и списания. Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков.

Учи в Английската гимназия, което е нейна мечта. Петя споделя, че обожава английския език. Многократно изнася литературни четения на свои творби пред съучениците си. Независимо от ранната слава, която я определя като „най-младата сред големите творци на България“, Дубарова остава лоялна и добра приятелка, прилежна ученичка и палаво момиче. Тя е изключително общителна и лъчезарна и има много приятели, с които често излиза. Любимите ѝ места в родния Бургас са плажът, лунапаркът и морската градина, където свири на китара, пее и се забавлява заедно с връстниците си.

През 1978 г. участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров – „Трампа”. По време на снимките в град Самоков една вечер, докато се забавлява в дискотека в курорта Боровец, Петя среща Пер, швед, в когото се влюбва. Той остава първата ѝ и единствена любов. В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния“. Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да ѝ пише. Преживява го много тежко.

След едно бригадирско лято, когато свободолюбивата и отворена към света поетеса започва да се чувства все по-неразбрана от околните, и с наближаването на първия учебен ден записките на Петя стават все по-мрачни и тъжни.

Година преди да сложи край на живота си, Петя е обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството. Самоубива се в дома си на днешната дата 1979 година.

Прочетете едно нейно прекрасно стихотворение „Да съм слънчево момиче”:

В дланите ми каца слънцето червено –
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,
да казват „Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича.“

Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.