Димитър Талев: Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът

Димитър Талев е един от най-бележитите български писатели на миналия век. Той се ражда на днешната дата през 1898 година в Прилеп, когато градът е в Османската империя. И до днес неговата тетралогия, състояща се от романите „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“, заема видно място сред произведенията, с които България може да се похвали в литературно отношение. Те са сред най-добрите летописи на страната и народа ни.

За пръв път Димитър Талев проявява таланта си на писател през 1917 година, когато във в-к „Родина“ е отпечатан разказът му „Родина“, написан по подражание на един от големите му кумири Иван Вазов. В началото на 40-те години на XX век Димитър Талев пише и първия си роман – „Железният светилник“, който поставя начало на великолепната му тетралогия, обхващаща подготовката, зенита и епилога на Илинденско-преображенското въстание. Димитър Талев умира на 20 октомври 1966 година в София на 68-годишна възраст.

Ето цитати от Димитър Талев, който се помнят:

Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси.

Никога ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли – редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?

Човек не бива и не може да живее само за себе си.

Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!

Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.

Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.

Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня.

Трудно е да се разделя човек с това, което до днес, до тоя час е било негов живот. Нещо се къса, нещо се разкъсва в човека…

Нашата нищета и всички наши грижи ние сами ще си ги знаем и ще ги понасяме.

Такова е човешкото сърце – пълно с противни една на друга сили. Но човек трябва да се бори и със сърцето си. Човек не бива да се оставя на тия враждуващи сили.

Никога не ги карай да те обичат, дете мое… Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински…

Да се научим най-напред да милейме един за друг, да се жалим, та да се хванем сички ръка за ръка…

Няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие.

Народът в тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава… Това знайме ние за робство и тегло. Сега, виж ти… Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го.