Най-младият духовник в Българската православна църква – йеромонах Максим от Дупница: От 7-годишен си изкарвам хляба сам, станах свещеник след пророчески сън, фен съм на фейсбук и криминалните романи
-
- октомври 16, 2014
Йеромонах Максим – Димитър Ивайлов Колев, е роден през 1990 г. в Дупница. Възпитаник е на ОУ „Евлоги Георгиев” – Дупница. През 2009 г. завършва Духовната семинария. В момента учи в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. От 2008 г. служи във Видинската митрополия. И днес помни в сърцето си учителите от ОУ „Евлоги Георгиев” – директорката Румяна Гиргинова, преподавателката по математика Мария Карабова, Живка Мантаркова – преподавател по религия, класната ръководителка Ели Пигова и преподавателя по хореография Воин Войнов.
– Йеромонах Максим, Вие сте роден и израсъл в Дупница. Разкажете за детството си?
– Детството ми премина, както на всеки един млад човек – бях непокорен, неизпълнителен, пълен с лудории и игри. Спомням си, че почти не минаваше ден, в който някой от родителите ми да не е в училището, или пък някой родител на дете да не е пред входната врата. Но слава Богу останаха големи спомени, от които съм се поучавал и все още го правя, а именно как да бъде държанието, отношението ми към всички, които ме заобикалят.
– Родителите Ви с какво са се занимавали?
– Родителите ми са моят пример за подражание. Благодаря на Бог, че ме отгледаха и ми дадоха и дават това, от което имам нужда. Научиха ме на търпение, на работа. Още от седемгодишен ходех на пазара да си изкарвам пари за училище с готовата реколта на моята баба, въпреки че ми даваха пари. Винаги съм получавал подкрепа от тях във всяко едно начинание, с което се захвана. Майка ми е готвачка по професия, баба ми – инкасаторка по тока, а дядо ми е дърводелец, вече пенсионери. Благодаря им за всичко и се моля Бог да им дава здраве в изобилие и духовни сили да отстояват изпитанията на живота.
– Възпитаник сте на ОУ „Евлоги Георгиев” – Дупница. Кои учители носите в сърцето си?
Да, завърших основното си образование като възпитаник на елитното ОУ „Евлоги Георгиев” – Дупница. Бях в хореографска паралелка, който впоследствие стана и мой любим предмет. До ден днешен без народна музика и без да гледам как играят пищни хора, не мога. А учителите, които съм запомнил, защото явно ги нося в сърцето си, тъй като са спомогнали да стана това, което съм в момента са: директорката на училището Румяна Гиргинова, Мария Карабова – преподавателка по математика, Живка Мантаркова – по религия, Ели Пигова, която ми беше класна ръководителка, и Воин Войнов, преподавател по хореография.
– Кога решихте да станете духовник?
– Няколко месеца преди да завърша основното си образование. Сънувах, че съм дълго време в една голяма сграда – жълта, прозорци със сводове и голям двор с храм. Споделих за това нещо с Живка Мантаркова, тогава тя ми каза, че това е семинарията и трябва да запиша да уча. Така и стана. Ето ме сега като най-младия духовник в Българската православна църква.
– Защо избрахте да станете монах и да се отдадете на Божието дело?
– Започвам с думите на спасителя: ”Не вие ме избрахте, а аз вас избрах”, което ще рече, че това не е професия, а е призвание. Преди да запиша духовната семинария, Бог поправи стъпките ми на младостта чрез помощта на Живка Мантаркова, уредник в музея на Рилския манастир, и така започнах да опознавам духовното, да разбирам защо аз съм в семинарията, какво е моето призвание и какво ще бъде моето бъдеще. Разбрах, че ще приема монашеския подвиг още от първата година в семинарията, когато именно се запознах с тогава архимандрит Поликарп – вече Белоградчишки епископ, мой духовен ръководител, баща. В разговорите с него споделих моите намерения, че искам да съм в помощ на обществото и всички, които ме заобикалят. И той ме прие, както приема всеки един, който се обърне към него, с любов и търпение. След двегодишно послушание във Видинската митрополия през 2010 г. по време на Великия пост с благословението на Видинския митрополит Дометиан и с разрешението, че съм готов да приема такава схима от епископ Поликарп, тогавашният викарий на митрополията епископ Сионий извърши чина в монашеско пострижение над мен. От този момент до ден днешен се старая да служа както на Светата ни православна църква, така и на всеки един, който иска да спаси душата си.
– Как минава едни ден на духовник като Вас?
– Бих казал – нелеко. Сутрин, като стана, отивам на богослужение до 10.30 ч. След това седя в канцеларията през целия ден, за да може всеки, който желае да пита нещо или да запише някоя треба, да го направи. После има вечерно богослужение, срещам се с приятели. Разходка край Дунава и се прибирам в манастира за отдих.
– Откога служите във Видинската митрополия?
– През 2008 г. отидох за първи път във Видин. Оттогава започнах всяка ваканция, до завършването ми – 2009 г., да посещавам Видинската света митрополия и да бъда в помощ, доколкото позволяват силите ми, в служението на църквата. Хареса ми градът, обстановката, милите хора, духовниците и реших да се оттам изцяло в служба на Бога, именно там, при моя духовен наставник епископ Поликарп.
– Разкажете повече за Видинската митрополия?
– Една от най-богатите на социална дейност епархия в България е Видинската. Откакто във Видин има млади духовници, тоест от 2008 г., градът придобива съвсем различен духовен и социален вид с помощта и неуморимия труд на епископ Сионий, сега игумен на Троянския манастир, и Белоградчишки епископ Поликарп, викарий на Видинския митрополит. Разбира се, и на духовниците около тях с благословението на митрополит Дометиан. Ето и някои от дейностите: отвори се социална кухня към катедралния храм на Видин и манастира край Видин за всички бедни. Отвори врати и Дом на дарението, откъдето всеки нуждаещ се може да вземе облекло за себе си. Духовен просветен център, където в дните от седмицата има прожекции на духовни и поучителни филми, беседи и др. Обикаля се из цялата епархия по селата и градовете, именно този поучителни филми да достигнат до повече хора, като се прожектират в храмовете. Работа с наркозависими и ромите в епархията, което е и мое задължение и послушание. Работа с деца от детски градини, училища. Дори в централния храм на Видин в лявата страна има детски кът, в който децата, като идват с родителите си на богослужение, да могат да играят, а майката и бащата да се молят спокойно. Излъчване на предаване по телевизията „Духовно огледало”, издаване на енорийски вестник и др.
– Българската църква има ли нужда от реформи?
– Да, най-голямата реформа, която ни трябва, е в образованието. Защото бъдещето на нацията зависи от това как ще бъдат възпитани децата ни.
– Духовни ли са българските политици?
– Всяка светска власт произхожда от Бога. Бог в момента не даде властта никому. Тя е у него, както е у него по принцип. И той ще си я прибере в мига, в който прецени, че се налага. Надявам се чувствате красотата и силата на императивното послание, което Бог отправя към нашите политици: „Или се споразумейте в името на народното добро, или ако разделените части тръгнат една против друга, това царство не може устоя”. Моля Всеподателя Бога управниците ни да напъти, да разберат, че когато няма православие в една държава, няма я самата държава”.
– По време на Възраждането българските духовници заедно с учителите са били едни от най-големите будители. Така ли е днес?
Винаги може да се иска още. Особено като се има предвид една институция като Българската православна църква, която беше в една парализа дълги години и все още е. Все още стоят в управителния орган хора, които са продукт на една крайно порочна система в църквата, когато управляваха външни сили и хора не християни. Това е удар в сърцето на църквата и в сърцето на апостолската и дейност. Защото огън се пали от огън, а вяра получаваме от хора, които имат вяра. Сам Христос е казал, че човек не може да служи на двама господари. И понеже навремето на старата и новата Държавна сигурност не можеше да не се служи. Тогава и се отказваше послушание от Христос, понеже е по-милостив и не наказва веднага, а Държавна сигурност ще ни накаже веднага. Така и човешкият страх предопределя, но това е много лошо, защото така се губи Божията благодат. И се подрива самата основа, върху която стои църквата. Тъй като нейната основа е Христос и когато ние се отречем от него уж в негово име, тогава проповядваме християнство без Христа. То е мъртвородено, един прост морализъм, протестантизъм или каквото искате, го наречете, но не е спасително за душите ни. В него я няма силата на благочестието, няма я Божията благодат и такова нещо е обречено да се срине и да загине. А църквата да се превърне в декларативно украшение, в музеен експонат. Нещо, което се показва по отношение на идентичността на българите, като нещо исторически характерно, но не като актуална реалност и духовен живот. Това е страшното, пред което е изправена църквата и с което трябва да се пребори. Трябва да се възстанови вярата в Христа и страхът Божи в църквата. Уважението към светите отци, към иконите, защото това е уважение към самия Бог, който ги е дал.
– Днес хората имат ли страх от Бога, както някога?
– Православието слава Богу се завръща след дългите години на безверие у нашите съграждани. В днешно време от това, което виждаме, че се случва в държавата ни, както и между нас самите, ставаме свидетели, че се изпълва всичко онова, което е казано от Спасителя. А именно, че ще дойде време брат брата да предава, майка дъщеря си, баща сина си. Поради тази причина вярата между хората слава Богу се завръща с малки, но спасителни стъпки. Защото осъзнаваме, че без нашия изкупител и избавител ние не представляваме нищо. Но да се помолим на Бог нас, вярващите християни, да помилва, да ни прости, когато и най-малко се отклоним от пътя на Спасителя.
– Вие сте монах, не Ви ли липсва светският живот?
– Да бъдеш апостол, проповедник, да се разпространява православието, не е никак леко между човеците. Аз като един млад човек, но в свещенически сан, намирам трудност в работата си с младото поколение, с моите връстници. Хора, които не ме познават, които са от друго населено място, чрез социалните мрежи, макар и непознати, искат достъп до човек, който поне може да ги упъти какво да направят. Дори има хора, които като се снимат с мен, аз им казвам – не я ли качиш във фейсбук, няма да се снимам. Там се появява въпросът: Ама отче, и ти ли имаш? Мисията на всеки един духовник, дали от бялото, или от черното духовенство, е преди всичко да бъде между хората. Да ги подкрепя в духовна степен да ги ръководи по пътя на спасението. Защото ние сме апостоли, апостоли, които в тези трудни времена с всички сили трябва да отстояваме истинната православна вяра. Да бъдем разпространители на Христовото спасително учение и да бъдем духовни водачи. Духовни пастири на всяка изгубена душа, на всеки човек, обърнал се към Бог чрез нас. Но да не забравяме, че Бог е милостив, дълготърпелив и изпълнен с благост към нас. И за това на всеки, който се обръща към него с усърдна молитва, той помага във всички беди и нужди.
– Какви литература обичате да четете през свободното си време?
– През свободното си време обичам да чета предимно духовни и криминални книги, но да си призная чета, не от книгите, а от нета.
– Коя е Божията дума, която поставяте над всичко?
– Думата, която най-често употребявам и подтиквам хората, е молитва. Чрез нея, когато е най-чиста, най-искрена, най-желана, Бог ни удостоява да получим всичко онова, от което имаме нужда. Защото и Христос е казал: „Всичко, каквото поискате в молитва, вярвайте, че ще получите и ще ви бъде дадено, и още искайте, и ще ви се даде“. /viaranews.com
Be the first to leave a review.
