Комикът Димитър Туджаров-Шкумбата: Изберем ли клоуни,политиката става цирк

Българският майтапчия №1 Димитър Туджаров-Шкумбата по професия е инженер. Роден е на 6 октомври 1954 г. в Петрич. Има магистратура и по реторика от философския факултет на СУ. През 1995 г. излиза първата му аудиокасета „Първо частно-честно нелегално радио“. Имал е рубрики в много тв предавания. Автор е и на моноспектакли, които прави по целия свят – от Русия до САЩ. Играе на френски, руски, английски и немски език.

– Шкумба, как започна денят ви след тези политически катаклизми?

– С виц. В Елин Пелин чух следния разговор: „Вуте, какво според теб е изтичане на мозъци“. Вуте рекъл: „Геле, при тебе това е хрема“. (Смях.)

– Ако тръгнем оттук, предстои ли изтичане на мозъци от България след политическия колапс, в който се намираме в момента?

– Започна изтичане на черепи миналата година, сега може би ще дойде време и на скелети да изтичат. Но сега сериозно. Не знам дали ни остана мозък да мислим вече. Такъв цирк не е имало никога. Когато попаднат клоуни в парламента, той се превръща в цирк, резонно е, като говорим за политици. Каквото сме си посяли, това ще си жънем ние, избирателите. Това е и тест за нас самите колко струваме ние като хора, след като правим тези избори за бъдещето си. Не е ли така?

– Надежда имате ли, че ще оцелеете след „и това ще мине“?

– Ха-ха, е, как да няма надежда. То стана клише, че само с това живеем напоследък. Надежда ми е, че хората с големите капитали, които диктуват политиката, говоря в глобален мащаб, като мине някоя и друга година, ще се споразумеят – коя територия и кои полезни изкопаеми на кои ще се паднат, и ние да почнем да живеем спокойно в крайна сметка. Тогава ще спре и войната, след като се направи новото преразпределение на всякакви структури по света. Е, които оцелеем, сигурно ще продължим да си работим. Защото въпросът сега е до оцеляване на обикновените хора, дотам опряхме. Нас ни броят само на избори, като им трябваме – пред урните или като цифра, участвала в протестите. Но българите си имаме една поговорка за това: „Всяко чудо за три дни“. Няма никъде подобно нещо. При нас е така – за три месеца, може и за година, но ще отмине всичко. Важното е хората сега да не униват, да не се потискат, все някога ще се оправим. Е, ще си платим и за това, разбира се.

– Като инженер имате ли акъл как да се променят нещата?

– Не знам дали знаете, има едно електронно табло в центъра, което показва официално външния ни дълг, който оня ден като минах, беше над 41 млрд., а отдолу дългът на всяко семейство петцифрен също. Това е ужасът, но е ясно, че хората с големите пари правят това. Така е било, откакто свят светува. Но и при това преразпределение политиците смятат, че човешкият живот нищо не струва. Затова сме на това дередже всички. То глобално става, в Испания, в Италия, във Франция, имам приятели навсякъде. Сякаш някой е решил да затрие човечеството.

– Т.е. вас ви тормози, че политиците не уважават човека, който произвежда благата?

– Точно така, не само политиците, то е повсеместно. Като погледнете IT технологиите, вече отдавна искат да смачкат човека, те напреднаха повече от човешките отношения. И големите капиталисти трупат ли, трупат. Обезверихме се нормалните хора и май светът върви натам да останат само IT специалистите, които да усъвършенстват техниката за подаване на информации, да се създадат роботи, които да изместят нормалните хора, които произвеждат, и от човечеството да остане само обслужващ персонал и инкасатори, които да следят големият капитал накъде отива. Светът върви към финал, колкото и да е тъжно да го кажем. Светлина имаме, но вече надеждата като че ли не ни крепи.

– В телевизията на Слави Трифонов работите. Ако бяхте в неговата политическа ситуация, как бихте реагирали?

– Щях да реагирам по-рязко, ако бях на мястото на Слави Трифонов. И аз щях да напусна парламента, но и държавата. Само цифрата външен дълг, която виждаме ежедневно, нямаше да ме задържи и минута повече. Говорят за благото ни, че ще се борят, ще направят, но аз нищо не съм видял от това да се случва.

– А това, че се откъснахме от руската газова зависимост, не е ли факт според вас?

– Но всъщност това се случи, защото има война. Ако не беше тя и целият свят да е срещу Путин, едва ли щяха да са така нещата. Всичко, което се прави, пак е с интерес някой да спечели. Ние все сме заложници на хората с големите капитали. Ние сме шахматната дъска, върху която те си движат пионките. Не съм икономист, инженер съм и гледам по този начин нещата.

– Компроматите вълнуват ли ви?

– На такова нещо не обръщам внимание аз, човек си отговаря за личния живот. Той си е негов, харем да имат политиците, не ме вълнува и не го коментирам. Защо? Защото има по-важни неща в тая държава.

– Важен ли ни е въпросът с Македония?

– Разбира се. Все пак аз не мога да говоря от името на Слави Трифонов, аз не съм партиен човек. Но и там хората са много сърцати като у нас. Но са по-смели. Смеят се и на сегашните управници, и на предишните. Докато тук само ехидни усмивчици под мустак.

– Какви закони ни липсват, Шкумба?

– Законите си съществуват и те са перфектни. Не трябва да има поправки към тях. Има едно римско право, нали? Законите трябва да важат за всички, без значение на политически цвят. И докато няма един политик в затвора, няма да се оправим. Ето, в Румъния има, а у нас само се говори, както се казва: „Да живее словото“. Ето, аз съм вече на 68 години. Никога не съм вярвал, че на тия години ще продължавам да работя, да си изкарвам прехраната, вместо да гледам внучето, да си взимам нормалната пенсия и да се радвам на живота. Денонощно, където и да спра и да играя, се говори за цените, за политиците и техните лъжи. Докога така?

– А вас какво ви разсмива днес?

– Както казах, вече нищо. Парадокс – в днешно време има толкова много материал за смях, но от друга страна, медиите всеки ден ни заливат с толкова негативна информация, че убиват у нас всякакво желание за смях. Обикновено когато пътувам и се срещам с нови хора, се зареждам някак си. Но да завършим с виц, вас поне да разсмея. Обади ми се приятел в чужбина, пита ме как сме. Викам: „Как да сме, 500 години бяхме чокгюзел, 30 години бяхме зергут, 45 години очен хорашо, сега 32 години сме „ок“. Като станем добре, ще ти се обадя“.