За един забравен български герой от Гайтаниново…

Коста Сарафов

Мечтата на бащата Вълчо е да даде на децата си колкото се може по-високо образование. Затова около 1852 г. отвежда в Сяр двамата си синове Коста, на 12 г., и Петър, на 10 г., настанява ги в гръцко семейство, за да изучат езика и малко по-късно ги записва в гръцката гимназия, която завършват успешно.

Пребиваването им след това в родното Гайтаниново съвпада с идването тук на прочутия учител Георги Ив. Зимбилев от с. Либяхово, който заменя  килийния метод на обучение и поставя началото на новобългарско светско образование.

На 6 декември 1869 г. се организира голям народен събор в с. Гайтаниново с участието на най-изявените дейци на църковно-националната борба от Неврокопско, Драмско и Серско. Взема се историческото решение да се отхвърли гръцкия език от училищата и църквите и всички православни българи да се откажат от гръцката патриаршия. Като един от домакините, Вълчо Сарафов е сред най-активните организатори на събора.

На 28 февруари 1870 г. османското правителство издава ферман за учредяване на Българската екзархия. В  Цариград започват заседанията на Първия църковно-народен събор за изработването на Екзархийския устав. В работата на събора, който продължава от 29 февруари до 24 юли 1871 г. като представител на българите от Неврокопско и Драмско участва Коста Сарафов. На едно от заседанията той прочита послание на Неврокопската община за учредяване на българска епархия в региона и за изпращането на български владика в Неврокоп.

С писмо на Екзархията в Цариград до Неврокопската община на 3 септември 1871 г. им се съобщава, че техният представител на събора Коста Сарафов работи всеотдайно за признаването на Неврокопската българска епархия по силата на чл.10 от Фермана.

 През есента на 1872 г. от Екзархията поискали кандидати за български владика в Неврокоп. Веднага за Цариград заминал Коста Сарафов като представител по църковния въпрос на новоопределената Неврокопско-Драмско-Серско-Мелнишка епархия. През ноември се завърнал с пет имена за кандидати за владика в Неврокоп, които му били дадени от Светия синод.

Свикал се нов казалийски събор в Неврокоп, на който след продължителни разисквания се избира кандидатурата на известния отец Харитон от с. Либяхово, дотогавашен председател на Централната българска община в Неврокоп. Общината заверява съставените протоколи и веднага Коста Сарафов ги занася в Цариград.

През пролетта на 1873 г. и отец Харитон заминава за Цариград за ръкополагането му за Неврокопски владика, тържествено изпратен от населението на града и казата. По редица причини обаче се забавя ръкополагането му, поради което се налагало Коста Сарафов няколко пъти да отива до Цариград. Той е пълномощник в Цариград и на образуваното през август 1873 г. Серско-Мелнишко-Драмско-Неврокопско учителско дружество „Просвещение“, за което той пише подробно в дописка до в. „Век“ по това време. Споделя, че учителското дружество е съставено като противовес н„а гръцкия силогос в Сяр, който пропагандирал гръцкото духовно влияние в епархиите във вреда на българското образователно развитие.

В Цариград Коста Сарафов е привлечен в освободителното дело от Тодор Каблешков, който го запознава със задачите по подготовка на въоръжено въстание.

 При няколкогодишното му пребиваване в Цариград Коста Сарафов се самоиздържа и често изпада в сериозна финансова криза.

 Като авторитетна личност, след сключването на Санстефанския договор от февруари 1878 г. той е изпратен от Неврокопската община в Горна Джумая „за да узнае от русите ще ли скоро да слязат в Македония“ и се премахне и тук вековната османска тирания.

Възмутен и разочарован от непрестанните интриги и своеволия  на гръцките владици и от потисничеството на османските власти, Коста Сарафов е принуден да напусне родния си край и към средата на 1878 г. се преселва със семейството си в София.

През есента на 1878 г. участва активно в Кресненско-Разложкото въстание като член на софийския комитет „Единство“. След въстанието се установява и работи около 10 години като мирови съдия в гр. Дупница. Той е един от инициаторите за обединяване на македонските дружества в освободените части на България в единна организация.

Жизненият му път завършва през 1911 г. в с. Кошарево, Софийско.

Атанас ПАНЧЕЛИЕВ