Трета неделя на великия пост – Кръстопоклонна

Смирението и саможертвата нямат постоянна форма, а само конкретни проявления в различните случаи

Кръстът е инструмент за съкрушаване на сатаната

“Спаси, Господи, Твоите люде и благослови Твоето наследие,
като ни даряваш победа над противниците и ни запазваш с Твоя Кръст”.

(Тропар на Кръстовден)

Веднъж в Света гора, в нашия манастир “Зограф”, мой приятел беше донесъл златно кръстче, защото щеше да става кръстник. Разглеждахме магазина, когато той попита някакви хора – не монаси, а миряни като нас – как да освети кръстчето: дали да го остави в олтара на католикона през нощта на бдението (беше Богоявление по стар стил) или да изчака освещаването на водата на следващия ден. Направо му се изсмяха. “Кръстът не се нуждае от освещаване – казаха, – защото самият той освещава. Ей сега да начертаем с пирон кръст на стената, – казаха още, – той пак ще освещава!”. Е, знаем, че в нашите църкви освещават кръстчетата с кръщелната вода, но тази гледна точка на атонските поклонници ме впечатли. Защото не Бог има нужда от нас, а ние от Него; не ние освещаваме Кръста, а Кръстът нас освещава. Той е нашето оръжие в последната и славна битка, той е дървото на живота, сянка и упора по тесния път към спасението.

Богомилите – наша национална “гордост”, знаков елемент от българската идентичност – мразят кръста, обяснявайки омразата си с логика, непоклатима като логиката на древните езически философи – виртуози на плътското мъдруване. Богомилите казват: “Как да обичаме инструмента, с който бе изтезаван и убит любимият ни Иисус! Как да не го мразим!”. Всъщност според тяхното учение Бог има двама сина, като “любимият Иисус” е по-малкият, второстепенният. По-големият, първостепенният, е сатаната и именно той е творецът на света. Така учат богомилите, пред които се тръшка не малка част от гордата ни прогресивна интелигенция. Кръстът не е инструментът, който уби Христос, защото Христос не може да бъде убит. Кръстът е стъпалото към Неговото Възкресение. Но Кръстът е и нещо друго. Да, той е инструмент за убийство, но за убийството на греха и смъртта в този свят; Кръстът е инструмент за съкрушаване на сатаната. Как няма сатаната да мрази този инструмент! Как няма да го мразят богомили и сатанисти!

Евсевий Кесарийски (265-339) разказва как преди битката на Константин с Максенций при Сакса Рубра (Милвийския мост), на небето, точно над слънцето, светлина, по-ярка от самото слънце, нарисувала кръст. Константин не знаел какво означава видението и заради това през същата нощ Христос дошъл при него, казал му: Eν τούτω νίκα (In hoc signo vinces) – с този знак ще победиш – и му наредил на другия ден за изработи лабарум с хризма, която да изобрази и на щитовете на войниците. Победата на Константин над Максенций била съкрушителна. Константин сложил край на тетрархията и станал едноличен император, а християнството получило своята легитимност, за да се установи в края на същия IV век и като официална държавна религия при Теодосий Велики. Християнството (слава Богу!) става официална религия и за България, макар и преди това голяма част от населението, а и немалко монарси са били християни. Бесовете се надигат. Когато разбунтувалите се езичници на Расате обсаждат Плиска, княз Борис-Михаил излиза пред тях с Кръста и те отстъпват. Кръстът с иконата на Иверската Богородица (Портаитиса) е върху Самарското знаме. Той е върху бойните знамена на българската армия, които църквата освещава всяка година на Богоявление. Но “С кръста ще победиш!” не е обещание само към Константин и не се отнася само до битката при Милвийския мост, нито до всички войни след него. С този знак човекът побеждава не само враговете си – земни и поднебесни, – но също греха и смъртта в себе си. С този знак човек се завръща в първоначалното си богоподобно състояние – IN HOC SIGNO VINCES. Св. Иоан Златоуст сравнява Кръста със знаме, под което всеки от нас печели най-важните си победи.

От всичките 12 велики (Господски) празници, Кръстовден (14 септември) е единственият, който не е свързан със събития от евангелските времена. Освен на този празник, Църквата извършва поклонение пред светия Кръст също и през третата неделя на Великия пост (утре), на Велики (Разпети) петък и на 1 август – изнасяне на св. Кръст. Честването на Кръста е свързано не с едно, а с три събития: 1) явяването на Кръста на Константин преди битката при Сакса Рубра и последвалата победа (в чест на това събитие се пее тропарът “Спаси, Господи, твоите люде…”; 2) намирането на св. Кръст на Голгота от майката на Константин – св. Елена; 3) връщането на животворящия Кръст от персийски плен през 628 при Ираклий. Правило ли ви е впечатление, че в основата на разпятието над царските двери в храмовете има изобразен череп с кости. Често хората се питат какви са тези пиратски символи в църквата. Това е знак за гроба на Адам, който се намира под Голготския хълм, в основата на Кръста – новият Адам се роди на кръста върху гроба на ветхия Адам; роди се без неговия грях, очиствайки и нас – грешните му потомци. На същото това място, превърнато в мегдан с идолско капище, св. Елена през 326 откри заровения и забравен Кръст, с което се положи началото на честването на Въздвижение.

Кръстът, освен на тези четири празника, се чества също така всяка сряда и всеки петък през всяка една седмица. Малко са личностите и събитията, които се честват ежеседмично, и затова честта им е голяма: понеделник – ангелите; вторник – св. Иоан Предтеча; сряда – Кръстът; четвъртък – апостолите и св. Николай Мирликийски; петък – разпнатият Христос (отново Кръстът); събота – всички светии и починалите; неделя – Възкресението. Казват: “Кръстът е много стар символ, познат много преди Христос. Той е образ на човека и човечеството, ключът към отвъдното. Изобразявал го е още Моисей, че и по-рано”. Ами, разбира се! Какво чудно има? Светът е един, човекът е един, един е и техният Творец. Една е Истината. Просто след Христос, след като човекът е извървял вече дългият и божествено промислен път до Боговъплъщението, когато в лицето на Богородица е станал готов за раждането на Богочовека, откровението вече е друго, Истината е приела своята окончателна форма. Но през всички векове, а и в днешните дни, Истината е една, нищо че се мъчат да я назовават по най-различни и несъвършени (защото не са богооткровени като християнството) начини.

От любов към човеците Бог се смалява (κένωσις), смирява се до смърт и то до смърт кръстна. Подлъган в гордостта си от тленната форма на Иисус, след кръстната смърт сатаната се втурва в него, за да унищожи окончателно Сина човечески, да плени душата му и да я завлече в забравата на преизподнята. Обаче, подлъган в гордостта, вместо със Сина човечески, сатаната се сблъсква със Сина Божи и за него този сблъсък е фатален. Защото в Богочовека човешката и божествената природа, човешката и божествената воля се съчетават неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно. Сатаната е сразен, а смъртта е унищожена с най-страшното оръжие – саможертвата и смирението. Наскоро о. Николай Георгиев – председателят на митрополитския храм “Св. Неделя” – ми каза: “Единственото, което сатаната не може да победи, е саможертвата”. Смирението и саможертвата са единствените, които обезсилват злото, защото ако съм смирен и готов да се жертвам, то “на Бога се уповавам, не се боя; какво ще ми стори човек?” (Пс. 55:12).

Но смирението и саможертвата нямат постоянна форма, а само конкретни проявления в различните случаи. Каква тогава е формата на оръжието, с което ще сразим злото и ще стъпчем смъртта? Формата на това оръжие е кръст. Ако Великият пост, Четиридесетницата, е ежегодният ни пък към Христовото възкресение, което е извън историята и извън времето, то по средата на този път, в третия неделен ден, се извисява дървото на живота – Кръстът, – в чиято сянка да спрем, да поемем дъх и да помислим. Всеки си има кръст и си го носи. Едни го носят тихо и скромно, други мърморят под нос, трети пищят, че посягат на правото им на щастие. Нищо, неща пищят. Важното е да не оставят Кръста.

“И като повика народа с учениците Си, рече им: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?” (Марк. 8:34-36).