74-годишният самоук скулптор Георги Караджов-Джоко от Кресна: Пенсионер съм, но в живота ми няма мира, няма спира – ръцете ми все нещо трябва да правят, а нозете ми да шават
-
- март 11, 2022
Животът на Георги Караджов преминава в Кресна, но корените на рода му са в Клетище, някогашна махала към село Влахи. Завършил е Строителния техникум в Благоевград, където придобива квалификация по зидария, мазилки заварки… В трудовото си битие обаче е бил и шофьор, и автокранист. Създава смейство със Светлана Караджова, която е била лелка в детските ясли в Кресна. Имат две дъщери: Вера, която някога като ученичка е печелила първи места като състезателка по спортна стрелба, а сега работи към социалните структури в Кресна, и Гергана, филоложка от ЮЗУ „Неофит Рилски” – Благоевград, а сега семейна в САЩ и преподавателка по психология в град Боулинг. Голямата радост на Джоко са внучетата му Иван, Христо и Емили. Георги е родственик с футболния вратар и национал Иван Караджов.
- Георги, наричат те Джоко, откъде ти дойде този прякор?
- Да, Джоко ми е прякор, „кръстиха” ме някъде през ученическите години и има връзка с големия артист, звезда в театъра и киното Джоко Росич. На мен лично сцената ми е непознато нещо, не съм и стъпвал на това място. Дори не помня откъде дойде закачката с Джоко Росич, сигурно нещо ще да е ставало разговор за него и някой съученик ми е станал втори кръстник. Както и да е, факт е, че от онези години досега съм по-известен сред приятелите си като Джоко, отколкото като Георги.
- А родовата фамилия Караджов с какво се свързва?
- Опитвал съм се да си го изясня, но нямам успех. Не ми помогна и един голям речник с чуждите думи в българския език, тъй като там нещо като Караджов или Караджа няма. Знае се, че частта от името „кара” означава черно и се прилепва към много имена, но друго е да речем Карастоянов, Караиманов, но Караджов… не знам. Иначе Караджов е широко разпространено като фамилно име в нашия край. Чувал съм, че може да идва и нещо от сърна и може да е имало и ловец някъде из родовата ни история.
- Заравял ли си се по на дълбоко в миналото на рода си?
- Опитвал съм се, но доста е трудно, защото няма много архив за използване, а от времето на турското робство пък изобщо липсва. Като оставим този Караджа (Караджов), откривам като мой прапрадядо някой си Солун и от него към мене идват прадядо ми Иван, дядо ми Атанас и баща ми Кирил. Общо си правим редичка от шест имена. Ако приемем, че всеки е създавал своя син при 25-годишна възраст и прибавим към тях моите 74 години, ще стигнем до корените си във времето към началото на 19 век.
- Къде са родовите ти корени?
- Известно ми е, че прапрадядо ми Солун е живял във Влахи, което по негово време е било най-личното село в Мелнишка околия. Във Влахи създава семейство и прадядо ми Иван. Когато пламва Кресненско-Разложкото въстание 1878 година, Влахи се превръща в негов център и там се настанява и щабът му. Идват обаче дни на жестоки сражения и турски войски и башибозук превземат селото, опожаряват църквата, училището и много къщи. Много от жителите на селото оцелели, като предварително били се скрили високо из Пирин планина. Прадядо ми Иван и други бегълци създали ново поселение, което приело по-късно името Клетище. Там и моите праотци си вдигнали къща, разработили ниви, отглеждали домашни животни и си създали поминък за живеене.
- И що за махала е била Клетище?
- Добре, ще я представя накратко, тъй като вече е в пълна забрава. Клетище се намира на над 1000 метра надморска височина в Северен Пирин. Сега са гори и пасища, но малко след Кресненско-Разложкото въстание вече си е било като селце с петдесетина къщи и над 200 души население. Раждали се много деца и се наложило да се открие и начално училище, в което вземат първите си уроци впоследствие много достойни люде, сред които е и професор Йордан Костадинов, ветеринарен лекар на страната за 2006 година. По различни причини от 70-те години на миналия век от къща дим не е излизал, плуг в нива не е влизал и сега всичко е в руини и е завладяно от треви, храсти и гора.
- Как са живели някога?
- Как? Всеки се е грижил за себе си, за дома и семейството. Земеделие и домашна стока. Сеело се жито, садили се картофи, боб, царевица, нямало къща без памук, за да има с какво жените да правят ризи и гащи, от вълна и козина се правили връхните дрехи и черги, сусам се е отглеждал, за да се добие олио. Било натурално стопанство, дори да имаш пари, не е имало там магазин къде да се купува. И ние сме били така с над 50 декара обработваема земя, 50-60 овце и кози, 2-3 крави, още толкова волове за оран, кон, кокошки, прасета…
- Кога сте напуснали Клетище?
- Лично от този клон, към който е и баща ми, това се случва 1949 година. Преселваме се в Кресна (тогава още е село с име Гара Пирин). Аз по това време съм на две години. Високо в планината е ставало все по-трудно да се живее и дядо ми и баща ми преценили, че край Струма, където се разраствало като селище Гара Пирин, е по-добре, а и оживен път минава през него, железница, има здравни институции, магазини.
- От рода ти има ли някой, който в онези смутни времена е хванал оръжието?
- Знам, че прапрадядо ми Солун и брат му Георги са били убити из планината Беласица, но как, за какво, при какви събития, не съм установил, но все ще да е свързано с нещо против турците. Дядо ми Атанас пък е бил мобилизиран и през Втората световна война е стигнал до Унгария. Баща ми Кирил пък е служил войник в Кюстендил и е редил колове при установяване на държавната граница.
- От 1949 година си постоянно в Кресна?
- Да. В Кресна съм от двегодишен и тук вече 72 години живея. Благословила ме е съдбата. Съпругата ми е отлична домакиня, а трудовия си стаж посъбра в детската ясла в града. Отгледахме си две щерки. Верка е специалист по екология и работи към социалните служби в Кресна. Гергана пък е в град Боулинг, САЩ, от много време вече. В САЩ отиде със зелена карта. Там продължи образованието си и сега е преподавателка по психология. Вече има дом и семейство. Боулинг е град, намиращ се на 100 километра от Детройт, в щата Охайо. Намериха ми двете ми щерки добри съпрузи. Николай Янев на Верка работи към Спешна медицинска помощ в Кресна, а на Гергана Христо Велков пък се занимава с производство на пластмаси в САЩ.
- Ходил ли си на гости на Гергана в Боулинг?
- Не.
- И защо?
- Ходи ми се, иска ми се да видя голям свят, но има една също голяма причина и тя не е липса на пари, а по-скоро е от това, че изпитвам някакъв страх да се кача на самолет, а друга възможност да се хващат дълги пътища няма. Но и Боулинг, и САЩ не са ми чужди зрително, пък и това се отнася и до други земи из света, че сега телевизията всичко дава, стига да има очи да гледат. Пък и дъщерята и зетят не пропускат да ни се обаждат по телефона, а и на видео, вече има сега всякаква техника.
- Как ти протече трудовата биография?
- След като завърших образованието си в Благоевград станах строител, по онова време правехме най-високата сграда в Кресна – Дома на народната армия (ДНА). Обектът се ръководеше от КЕЧ – Дупница. Заплати даваха супер, а работата ми бе по сърце.
След като поработих някоя година като майстор по разни обекти, дойде и шофьорлъкът. Качих се на ИФА. Карах сено, грозде, домати извозвах от блокове и ниви към жп гара Кресна и други места. Път хващах и до Гара Яна, за фуражни смески.
– Защо се отказа?
– Ами след 1989 година на някои „умни” глави им дойде акъл да ликвидират кооперативите… Можеше поне да се допитат до хората и те да преценяват кое ще е най-доброто за тях.
Слязох от ИФА-та и се качих на автокран. Поработих в предприятие „Енергоремонт”, в общинско предприятие БКС. Разтоварвахме различни материали от вагони, товарихме пък други, разнасяхме бетон по частни и обществени строежи. Поработих преди пенсионирането си малко и към ВЕЦ – Влахи. Пенсионирах се през 2006 година, но в живота ми няма мира, няма спира – ръцете ми все нещо трябва да правят, а нозете ми да шават. На глава и ръце сега са ми един декар лозе край пътя за Влахи, парцел пред къщата ми, а из него овошки, зеленчуци. Нещата ми са устроени и като малка домашна фабрика – правим бурканизация на зеленчуци, затваряме в бъчви вино, в дамаджани ракия. Все още сме си като хора от едно време. Аз съм поддръжник на пословицата „За лудо работи, за лудо не седи.” Ако не всеки ден, то през ден хващам пътя за Влахи. Край този път на река Влахинска имам имот с овошки, градина и ливада. Място отлично за работа, но и за сладка почивка и често преспивам във вилата си, успокояват ме шумът на реката и птичите песни.
-А когато си вкъщи?
– Домът ми е нещо като работилница. Разполагам с различни техники, които облекчават труда на ръцете ми. Всичко е свързано с оползотворяване на това, което се произвежда. Примерно за мелене на грозде ползвам гроздомелачка, но към нея съм си приспособил моторче. За мелене на фураж съм си направил фуражомелка, имам роначка на царевица, също механизирана.
Друго занимание са ми домашните любимци – няколко кози, кокошки…
- Знам, че ръцете ти, освен мистрия и автомобилно кормило, са държали и чук, и длето?
- Вярно е. Почитател съм на скулптурата. Не ми е по кръв. В рода ми праотците са държали чукове е чивии, но само камък да разтрошат, а не да направят нещо от него. Като гледах какво може да се прави от камък, от гипс, от цимент и желязо, тръпки ме побиваха и все ми се искаше и аз да опитам. Даже кандидатствах в едно училище във Враца. То е за каменоделство. Научава се много по занаята. Добре, ама властите, не знам защо, написали лоша характеристика и не ме приеха, та се насочих към Строителния техникум в Благоевград да продължа учението си.
- Какво твориш?
- Творя с труд и мерак. Нещата не са много и са си любителски. Аз съм самоук скулптор, никой не ми е показвал, никого не съм питал. Така от гледане, от четене, научих се да размесвам гипс, да махам, както казват скулпторите, от камъка ненужното, за да излезе това, което виждат и искат да „излезе” от него. Аз съм си един любител, на който все пак ръцете се чувстват по-добре в мраморен или гипсов прах. Работя бюстове, барелефи… Правя ги повече за себе си… Е, имам малко и навън. Без учение е трудно, пък и в селище като Кресна няма и как да се прави нещо значимо, трябват и средства…
- И все пак?
- И все пак мои са двата циментови оцветени образа на Свети Иван Рилски пред входа откъм международния път за Гърция на църквата „Св. Иван Рилски”. По мой проект е изграждана и чешмата, пак в двора на църквата. Превърнал съм гаража си в своеобразна скулптурна галерия. На рафтове стоят различни ангели, революционери, сред които са най-великите Гоце Делчев и Яне Сандански. Не съм пропуснал и светци, сред тях са Свети Георги, Света Богородица, Свети Иван Рилски и други.
- Преди много години щеше да правиш паметник на Яне Сандански, който да стои на Катранджиевия площад. Какво стана?
- Нищо не стана. Не намерих подкрепа от тогавашните власти. Мраморен блок осигурихме, пък се оказа с дамар. Да се издяла паметник от мрамор се иска много труд. Проект вече имах, но при липса на помощ нещата се затлачиха във времето.
- 2022 година се навършват 150 г. от рождението на Яне Сандански. Не мислиш ли, че нещо трябва да се направи трайно във времето и да се почете събитието?
- Това трябва да стане задължително.
- Как гледаш на политиката?
- От политика никой не може да избяга, защото самият живот е политика. Политика в дома, в селището, в страната, в света. От сегашната политика в България нямам повод да се радвам – много корупция, измами и народът беднее…
БОРИС САНДАНСКИ
Be the first to leave a review.
