Фолклорна съкровищница! Историкът-изследовател Тодор Узунов от Сатовча: Вписаното от ЮНЕСКО като световно наследство Доленско пеене е при нас от 1200 г., оцеляло е заради високопланинския терен на родопските села, в полето не би било възможно опазването му

Наскоро ЮНЕСКО обяви за световно, културно и нематериално наследство един известен у нас автентичен фолклор от Югозападните Родопи, наричан „Пеене на високо“. Десет години преди това събитие българският учен Тодор Узунов направи сериозен опит за исторически и културен анализ на този фолклорен феномен, проследявайки всички възможни факти около неговия генезис, поява на Балканите и по-късно дооформяне. Изследването в популярен вид е публикувано за първи път в сборника „Песни на високо“ на Лъчезар Селяшки, издаден през 2012 г. , а през 2019 в редактиран вариант излиза на английски език в academia.edu.

Доленското пеене „На високо“ е и тема на разговора ни с неговия изследовател, историка Тодор Узунов, който е от Сатовча.

• Господин Узунов, какво свързва един историк с подобна тема, каквато е „Доленското пеене на високо“? Опити за нейното определяне все пак са правени неведнъж от български етнолози и музиколози.
• Може би малко колеги знаят, но аз, освен заниманията ми с антична история и история на изкуството, съм и музикант. Дори по-голямата част от приятелите ми са музиканти, историците и художниците са малцинство. Но основната причина е не просто интересът ми към световни фолклори, колкото факта, че аз съм роден с това пеене. Казвам това в буквалния смисъл. Сатовча е мое родно място.

КАТО ДЕТЕ СЕДЯХ НА СТЪЛБИТЕ НА БАЩИНАТА МИ КЪЩА, А ОТ ОТСРЕЩНАТА СЕ НОСЕХА ПЕСНИ, КОИТО ТОГАВА ПРИЕМАХ ЗА ЕДИНСТВЕНИ.

Пееше Злата Начева, наричана от майка ми уйчиная (вуйна на местния говор), която, както по-късно разбрах, била от първите певици в сформираната  група за това пеене. Днес дъщерите й Мария и Веска, заедно със съседката ни от долната улица Снежа Джалова са основният стълб в последната група. Така, израствайки, се оказах част от общия интерес към фолклора, какъвто носеше всеки от нас, защото то не бе просто пеене, а белег за идентичност и културна принадлежност. То е свидно за хората там, защото всеки пеещ или непеещ се смяташе за негов продължител и помагаше с каквото може, за да оцелее това пеене и да просъществува. Всяко разбиване на групата поради тежката икономическа криза или занижаване качеството на пеене се изживяваше трудно и коментираше с всеобщ страх от хората на Сатовча. Затова сега, когато номинацията и вписването на ЮНЕСКО са факт, то се приема като награда за всички. Разбира се, всички свеждат глава пред делото на един велик радетел, композитор и музикант, без чиято всеотдайност и грижа може би това пеене нямаше да го има. Илия Терзиев! Той отдаде безкористно живота си за това пеене, с цялата си дарба и разбиране за неговата значимост и стойност. Негов ученик имах щастието да бъда и аз!

• Как се прави едно изследване като Вашето? Как е възможно да се определи принадлежността на даден фолклор към някого или към конкретно време?
• Пътеките към върха са много и всеки следва своята пътека, която се обуславя от неговите широки или тесни познания върху някаква тема. Най-често се случва историкът да не разбира от музика, а музиковедът – от история. Ако имаш и двете, е гаранция, че ще успееш да прогледнеш много по-надалеч и дълбоко в определената тема. Неразбирайки фолклорите или определяйки ги за неизбежен културен белег, ние не си даваме сметка колко устойчив репер са те за определяне етническата принадлежност на един или друг народ.

ПРИ СВОЯТА МИГРАЦИЯ, В НОВИТЕ ГЕОГРАФСКИ ШИРИНИ, ХОРАТА ПРОМЕНЯТ КЕРАМИКАТА, ОБЛЕКЛОТО, ВЪОРЪЖЕНИЕТО СИ, ДОРИ ЕЗИКА СИ, НО НИКОГА НЕ ИМ МИНАВА ПРЕЗ УМ ДА ПРОМЕНЯТ МУЗИКАТА СИ.

Това е тяхната най-сигурна визитна картичка – предмет на гордост и самоопределяне. Причина за това е и силно абстрактният характер на музиката като изкуство. Различните народи боравят с различни ритми, тактове и ладове. Последните често са свързани с музикалните им инструменти или самите инструменти са конструирани и настройвани към съответните ладове, като ги поставя в ролята на канон. Проследявайки тези особености, можем да разграничим музиката на едни народи от тази на други. Тези методи са в огромен конфликт с дребното патриотарство, което определя една музика за „българска народна“, „сръбска народна“ или пък „турска народна“. Това са модерни понятия, станали възможни с модерната държава и нейните граници на влияние. У нас,  а и навсякъде, съществуват научно определени етнографски фолклорни зони, които най-често са плод на големи миграционни групи, настанили се на Балканите в хилядолетията и запазили доколкото е възможно своята музика като културен отпечатък. Най-често не откриваме тези хора като език, който се е размил заради нуждата от държавна литература, образование и търговия, но като музика те се оказват представени. В този смисъл, едно от качествата на това изследване е определяне етническата принадлежност на този фолклор, което е особена рядкост и предмет на гордост.

• Според Вас то принадлежи на народи, дошли на Балканите в конкретно историческо време? Кои са те и кога се е случило всичко това?
• Искам да направя едно необходимо уточнение, че този резултат не е единствено моя заслуга. За него работиха фолклористи, етнолози и историци извън пределите на страната – специалисти и познавачи в своите области и страни. Такъв въпрос винаги е интердисциплинарен, на което аз много държа и в другите си работи. Като начало ми бе предоставен огромен материал за прослушване от всички области на Русия, Полша, Украйна и Молдова. Наистина огромен, защото прослушването му отне месеци. Така бяха отделени едва десетина примера от неофициални любителски записи, които бяха съсредоточени в един определен район на Русия, Украйна и Беларус. Те имаха близост като конструиране и маниер на изпяване с песни от Закарпатието и Източна Полша. Постепенно отсяхме случайната близост и заимстване между тях до няколко примера. Исторически там пеенето се свързва с народа на смолените. То не кореспондира с широко популярното мажорно, антифонно пеене, известно ни от руския фолклор и се приема по същия начин за трудно смилаемо и непопулярно. Наш приятел пътува до тях и успя да направи запис в актуален вид, което прави материалът достоверен. Пеенето не е организирано в някаква формация, а има характер на опазен, местен фолклор. То обаче съвсем не е местно.

В СРЕДАТА НА VI В. ПРИ НАШЕСТВИЕТО НА АВАРИТЕ ТАЗИ СМОЛЕНСКА ГРУПА – „СМОЛИНЦИ“ , Е ОБИТАВАЛА РАЙОНА НА ЗАКАРПАТИЕТО.

Разбита, тя се пръснала в три лъча, като единият тръгнал по Днепър, на север, до днешния Смоленски район, другият изминал дългия път до Елба, за което има сведения от IX век в „Баварски географ“ – описани под името smeldingen, а третата група се разделила с тях при Железни врата и поела пътя към Халкидики. Точно по тази миграционна пътека се откриват и примери за това пеене. Тяхната история в района на Филипи (район Драма днес) е достатъчно добре описана поради факта, че те образуват така наречената Смоленска тема. През 837 г. тези славяни вдигат въстание срещу Византия, на помощ на което идват войски на хан Пресиян, водени от външния му и военен министър кавхан Исбул. Това е времето, когато тези земи за пръв път влизат в пределите на България и районът на днешното, иначе вътрешно и укрепено Неврокопско поле, пада под тяхна власт. Това е засвидетелствано археологически с некропол на прабългари и славяни от с. Туховище, намиращо се на 15 км източно от Сатовча и Долен.

• Според Вас „Високо пеене“ е у нас от 1200 години? Възможно ли е един фолклор да се опази в автентичен вид за толкова дълъг период от време?
• Това е факт и слава Богу, че е така! Предпоставка за неговото оцеляване е особеното местоположение на селата, сгушени в полите на Родопите. Това не би било възможно в полето, където по-скъпо продадената стока е по-важна от съхранената духовност. Навсякъде в света подобни фолклори като феномен са високопланински.

НАГОНЪТ ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ НА ТОВА ПЕЕНЕ, ПО МОЕ ЛИЧНО МНЕНИЕ, Е БИЛ ПРОВОКИРАН ОТ СБЛЪСЪКА СИ С РОДОПСКАТА ПЕНТАТОНИКА, ДОСТАТЪЧНО ДОБРЕ    ПРЕДСТАВЕНА В ТОЗИ РАЙОН НА РОДОПИТЕ.

Във връзка с тези нови обстоятелства провикванията станали по-ясни и мелодични като форма и съществено се отдалечили от първообраза си в Смоленска Русия, където те са ладово нестабилни и все още много по-близки до речетатива. Тези провиквания там се наричат „опевание“. Музиката като цяло има обреден характер и била част от церемонии по посрещане на сезони, тачене на събития и герои. Затова централната партия се пада на глас, който говори в мелодична форма, а останалите имат за цел да създадат епичност и широта на представлението. То не е антифонно, както от непознаване се твърди, а застъпващо се. Употребявам думата „представление“, защото тази „музика“ е повече  театър, отколкото многогласно пеене. Тя носи в себе си една много древна представа за ролята на музиката като език за общуване с надчовешкото. Първите и най-ранни антропологични изследвания в Централна Африка откриват именно това – вождът е певец, съпровождан от свита подгласници! Същото представят и архаичните форми на това пеене в нашите ширини. Съществуват и опростени форми на този вид „пеене“, като самостоятелният мелодичен речетатив, което издава начина им на структуриране. У нас е оцеляла една единствена песен „Лесни се горо“, която се изпълнява солово, без многогласен съпровод, много близка до примери от „опеванията“ на днепърските смоляни. По мое мнение това е пример за оцеляла архаична стилистика и би трябвало да се приема за визитна картичка на този фолклор.

За съжаление, в битката за признание, много прекрасни сатовчански певици като Геза Карамитева, Иванка Карталова и Катерина Попова, доленките Яна Ланджева, Екатерина Денева и Елена Харизанова вече не са между живите, за да се радват на това признание, но те и не го правеха користно. Техният живот, и на онези, които не споменавам поименно, бе осмислен чрез пеенето и окъпан в безрезервна любов! Копринените им гласове ще са вечно мерило за следващите!

• Организацията на обединените нации ЮНЕСКО ли първа забелязва Високото пеене?

– Не, през 1988 г. пеенето бе отличено с наградата „Готфрид фон Хердер“ за автентичен фолклор! Днес е факт и вписването му от ЮНЕСКО като световно, нематериално културно наследство. Това е всеобща, шумна радост и тихо за мен събитие, защото със своя паспорт за историческа принадлежност, то добива оня особен вкус, за който благородно ще завиждат ценители и музиковеди. Това е и отговорност към продължителите на традицията, все по-непосилна, защото на техните плещи ще стои задачата да се опитат да съхранят това пеене колкото е възможно по-близо до неговия първообраз, маниер на изпяване и роля на вестител през вековете.