ЖИТЕЙСКИ ИЗБОР! Напускат Стокхолм, за да следват мечтата си в Гоце Делчев! Тя – многократна шампионка на България по карате,той – национален състезател по киокушин на България и Швеция, спортът ги свързва в семейство

Да напуснеш уредената и социална Швеция, за да последваш мечтата си в Гоце Делчев, за мнозина може би звучи ексцентрично, но точно това са направили двама млади българи. Става дума за Стефан Червенков и неговата половинка Виолета Литовска. Срещат се покрай спорта – той е най-успелият възпитаник на гоцеделчевския киокушин карате клуб „Ронин“, състезавал се за националните отбори на България като юноша и на Швеция като младеж, и в мъжката селекция. Тя – многократна шампионка на България в каратето, национална състезателка. Вече са семейство и са избрали да свият гнездо в родния град на Стефан Гоце Делчев.

• Представете се на читателите на „Топ Преса ”!

В.: Преди 27 години съм родена в Севлиево, завършила съм НСА. Дългогодишен състезател съм на родния ми град, а след това няколко години на Несебър. 4 пъти европейска шампионка по киокушин карате, вицесветовна, многократна шампионка на България и носител на златни медали от различни състезания. Стефан ще каже повече за това от кога е познанството между нас. Може би това е добре като начало…

С.: На същите години съм и аз, роден съм в Гоце Делчев. Започнах да се занимавам с киокушин на 9-годишна възраст. След това на 16 години заминах за Швеция по стечение на обстоятелствата. Там завърших средното и висшето си образование, състезавах се за шведския национален отбор и така допреди няколко месеца, когато отново се върнахме в България. Не знам как ще прозвучи, може и да е нескромно, но аз съм единственият състезател на клуб „Ронин“ с медал от европейско първенство. През 2010 година станах втори на юношеското първенство на континента. С Виолета се познаваме отдавна от съвсем малки и именно спортът ни свърза.

– Защо решихте да смените Швеция, известна със своя висок жизнен стандарт? Кой надделя в това решение?

В.: Това е взаимно решение. Това, което мислим да правим, е подходящо за нашата страна. Затова решихме да опитаме най-напред тук.

С.: Аз имах такива планове, да се върна тук и да правя това, от което разбирам. Друг е въпросът, че когато се събрахме двамата, вече имах по-силна мотивация да го направя. Както каза Виолета, надяваме се да реализираме своите планове тук, в България, и дано допринесем за тях по този начин. Защо не да бъдем и от хората, които да покажат, че да се завърнеш в родината не е толкова страшно, може да не е лесно тук, но пък може да се окаже, че имаме повече възможности.

– А защо не предпочетохте големите градове – София, Пловдив, Варна…

В.: Може да е изненада, но това е нашият избор и смятаме, че е правилен. Не е ли по-добре младите хора да се завръщат и по малките градове.Това може да се окаже мотивация и за други.

С.: Със сигурност някой може да се изненада, но според нас не само София, Пловдив, Варна или другите големи градове се нуждаят от развитие. В по-малките градове трябва също да се инвестират сили и внимание. Защо да не се прави спорт и в тях например? Къде ще спортуват младите хора от по-малките населени места, ако всичко е съсредоточено в по-големите градове?

– Говорите за вашите планове, но все още не споменавате какви са те.

В.: Допреди 2 години бях активна състезателка. Сега се отдавам на треньорството и имам желанието да се занимавам с това. Имам амбицията да помогна със силите си да развием спортен клуб и той да бъде утвърден като един от центровете в нашия спорт на национално ниво.

С.: Специално за киокушин карате – това е моят любим спорт, с който започнах да се занимавам от ранна детска възраст. Моите интереси в областта на спорта се разшириха. Сега сериозно внимание отделям на бразилското джиу-джицу, което може да развива клубът, след като разполагаме с една по-добра база от преди. Тя позволява да се водят далеч по-пълноценни и разнообразни тренировки.

– Състезавал си се за мъжкия национален отбор на Швеция, за юношеската формация на България, би ли се състезавал отново за родината?

С.: Бих се състезавал за националния отбор. За момента обаче съм се насочил към треньорска дейност, но не и да се състезавам активно.

– Как спортното ви познанство прерасна във връзка и след това в семейство?

В.: Както споменах, ние се познаваме от 2007 г. Тогава се познавахме като приятели, като деца. Ходили сме заедно по лагери и състезания.

С.: Пак преди няколко години подновихме контакт, отново около спорта. След това нещата неусетно прераснаха в нещо повече от едно обикновено приятелство, което е и до ден-днешен.

– Кой беше по-активният?

В.: Със сигурност Стефан бе по-активният. Не защото не съм имала желание, а заради това, че се бях отдала само на спорта, бях се фокусирала върху състезанията. Той бе по-настъпателният, дали бе стратегия, той ще каже, но определено му се получи.

С.: Сега вече мога да кажа, че всяко едно усилие, всичко, което съм направил в това отношение, си е струвало и съм благодарен на съдбата.

– Как ъв е животът в Швеция през погледа на млади спортисти като вас?

В.: Пътувала съм много и съм била на много места. Имах възможността да опозная Швеция, която е различна не само като географско положение. Тя е държава, в която, никого няма да изненадам, хората са далеч по-сдържани, те са дистанцирани, много-много не разговарят със съседа, освен ако не им е нужно, ако няма някакъв важен въпрос. Та дори и във фамилията. Това не е нещо, което е типично за нас – южняците. При нас има повече топлина, повече близост в отношенията, ние търсим да се събираме, да сме заедно, докато там те не държат толкова много на това. Те по-скоро се ограждат от останалите и трудно позволяват някой да влезе в пространството им.

С.: Отначало не изпитах толкова голям културен шок, тъй като бях тийнейджър, който приема всичко ново с отворени обятия. Да речем, не съм имал някакви изградени представи за живота, за да правя някаква съществена разлика, и съм приемал различното с особено любопитство и интерес. Адаптирах се бързо… Когато си в една среда, ти се напасваш към нея, а не тя към теб. Виждах ествествено кое е по-различното от България, но не ми е правело някакво кой знае какво впечатление.

– Шведската сдържаност или балканският темперамент ви допадат?

В.: Шведите са едни спокойни хора. Предпочитам българското. Не че не харесвам шведите, просто не ми допада животът в чужбина. България е моето място.

С.: Определено повече ми харесва шведската сдържаност пред балканския темперамент. Това е моето виждане. Смея да кажа, че ние, българите, сме най-сдържаните не само като балканци, но и представители на южни народи спрямо това, което съм видял.

– На един южняк сигурно едно от най-трудните за свикване неща е климатът в Швеция?

В.: Няма да открия топлата вода, ако кажа, че нашият климат е по-добър. Заради географското положение в Швеция времето е по-мрачно, повече време е тъмно, но това е природата, ако не ти харесва, се местиш…

С.: Вярно е, че има доста мрачни места, моменти от годината, зимата е потискаща и студена. Мракът тогава преобладава в денонощието, но пък лятото е изключително красиво в Швеция. В България е далеч по-топло, по-различно. По-важното според мен е какво има в душата на човек. Може да живееш на най-слънчевото и красиво място, но да не можеш да го видиш със сърцето си. Ако говорим в чисто метеорологичен план, в нашата родина сме късметлии, защото имаме топло, светло, слънчево време дори и през зимата. Дори и да е студено в България – излизаш навън, слънцето огрява и ти си подобрява настроението.

– Има ли нещо, което да ви е шокирало там?

В.: Не бих казала, че нещо ме е шокирало. Виждала съм различни манталитети, където и да съм пътувала. По-скоро различното е дистанцирането и хладината в общуването. По-затворени са. Прекомерно делово. Повтарям се, но това е. Отиваш на тренировка в България и те посрещат топло, хората говорят с теб, а в Швеция влизаш, тренираш, минаваш и си излизаш, като през това време може никой да не ти продума.

С.: В Швеция може да те стресне умереността. Тя присъства навсякъде. Това е във всяко начинание. Нито по-малко, нито повече.

– Носят се различни легенди за образованието на скандинавските държави. Има ли нещо много специфично, различно от нашите стандарти?

С.: Може би малко по-различно е, че имаше по-малко зубрене и повече практическа насоченост. Работи се повече по проекти, в екип, може би това е най-голямата разлика. Иначе си е учене като учене – лекции, изпити и т.н. екстри. Можем да кажем още, че няма как да вземеш изпит, ако само механично си го заучил. Поставя ти се проблем, казус, който трябва да решиш. Няма начин, ако си зазубрил някаква материя само, без да си я разбрал, да си вземеш изпита.

– Стефан позволява ли си да готви шведски ястия?

В.: Не харесвам шведската кухня. Това не е моето. Иначе Стефан ми готви някои неща. Добър домакин е. Откакто сме си в България обаче, не е толкова често в кухнята.

С.: На Виолета шведската кухня със сигурност не успя да й пасне. За разлика от мен, който харесвам тамошните ястия и дори си имам любими такива. Рибните ястия, шведските кюфтета, както им казват, смесването на вкусовете сладко и солено да речем.

– Колко сладък и колко солен е вкусът ти от престоя в шведския национален отбор?

С.: Имам само положителни спомени. Определено това бе един положителен период за мен. От началото до края, до последното ми състезание – Световното първенство в Япония през 2019. Приеха ме от първия ден като равноправен човек и до последно всички са се отнасяли с уважение към мен. Никога не съм почувствал някакво пренебрежение.

– Все пак нямаше ли някаква нотка на шовинизъм спрямо теб?

В.: Не съм имала такова усещане. Може би не съм прекарала толкова дълго време в Швеция, но не мисля, че е имало подобно нещо. Напротив, хората са били винаги любезни към мен, склонни да бъдат полезни, ако им бъде потърсено съдействие.

С.: Може да съм късметлия, не знам, но нито за момент не съм усетил някакво подобно нещо. Напротив, всички се опитваха да ми помогнат, не само в спорта, а и в обществото, училището като цяло. Имаше и други чужденци около мен или заедно с мен, ако звучи по-добре, но никой не ми е показал нито за минута някакво подценяване или пренебрежение. Напротив, имаше приятелско отношение и към ден-днешен аз имам приятели, с които продължавам да общувам и поддържаме близки отношения.

– Кое е първото място, на което те заведе Стефан там?

В.: Имало е много места, където ме е водил. Може би особено запомнящо се място е залата, където тренираше Стефан. Там имах възможност не само и аз да тренирам, а и да се запозная с неговия треньор Браян Фиткин, който е едно от водещите имена в нашия спорт не само в Швеция, а и в света. Показал ми е забележителностите на Стокхолм и други места.

С.: Има различни места, които сме посещавали заедно, архитектурата в Швеция е прекрасна, природата чиста, въздухът прекрасен, но нямам някакъв специален сантимент. Със сигурност обаче наистина и на мен залата е любимото ми място. Браян Фиткин със сигурност е личност, с когото е чест, че съм се познавал и съм водил тренировки под негово ръководство. Той е една от живите легенди в нашия спорт, един от първите ученици на създателя на нашия спорт Масуттацу Ояма, един от първите състезатели и треньори. Един известен треньор, институция в киокушин каратето.

– Кое е мястото, което искате да посетите двамата?

В.: Говорили сме си за много такива места, но със сигурност най-напред ще е в България, където сме родени. Повечето българи не предполагаме какво притежава нашата родина. Защо не Седемте рилски езера? Крушунските водопади също са една отлична дестинация. Нещо, свързано с планината…

С.: Със сигурност има много. Най-напред ми се иска да продължим да се развиваме, да вървим напред в спорта и да предаваме опита си на по-младите състезатели. За мен бе особено любопитно, докато Виолета следваше, да посетя НСА. Това ми бе любопитна дестинация. Аз съм се занимавал със спорт, но никога не съм учил, както тя, в специализиран ВУЗ.

– Представяте ли си се отново да заживеете в чужбина?

В.: За момента това не е актуален въпрос. Може би бихме заминали, ако сме разочаровани от България, ако няма нещо, което да ни задържа тук.

С.: На този етап се радваме на решението, което сме взели. Дойдохме с реалната представа за обстановката тук. Стремим се да градим нещо и го правим ден след ден, минута след минута. Засега не мислим върху този казус. Единствено може някаква принуда да ни накара да напуснем.

– Все пак какво може да бъде разочароващо за вас?

В.: Аз никога не съм се разочаровала от България. Правила съм разликите с чужбина и от тази гледна точка винаги сравнението е било в полза на родината. Не искам да бягам от България. Искам да остана да се боря, да продължа да се стремя към реализирането на мечтите си. Ако ги следваш и даваш всичко от себе си, то те се реализират и тук.

С.: Единственото, което може да ме разочарова, е прекалено бавната промяна на манталитета и на света около себе си. Със сигурност в сравнение с предишни години промяната я има в огромна степен. Тя обаче идва бавно…

– Какво бихте казали на онези, които имат желание да се върнат в родината, но все още се колебаят?

В.: Бих казала, че трябва да се рискува. Да се пуснат в неизвестното и да не мислят, че тук – в България, няма да стане. Зад граница също не е толкова лесно.

С.: Аз бих ги посъветвал да помислят, да преценят нещата, да изградят своя стратегия и план, който да следват. Това е важно за всяко едно начинание. Човек трябва да има визия за бъдещето. Да мисли и да работи за реализирането му.