Валери Петров: В самия себе си човек трябва да влиза въоръжен до зъби!

На днешната дата преди 7 години от този свят си отиде поетът, драматургът, сценаристът и преводачът
Валери Петров – титан на перото и мисълта. Отиде си доброто, отиде си талантът, скрити там някъде,
зад кръглите очила, отидоха си и онези търсещи и искрящи очи. Творецът, който е от еврейски произход,
бе известен със страхотните си стихове и брилянтните си преводи на Уилям Шекспир на български език.
Академик Валери Петров е роден на 22 април 1920 г. с името Валери Нисим Меворах, а Валери Петров
е неговият литературен псевдоним.
На 15 години издава първата си самостоятелна книжка – поемата „Птици към север“, стихове печата
през 1936 г. в сп. „Ученически подем“, а през 1938 г. излиза от печат първата му книга „Птици към север“
с псевдоним Асен Раковски. През 1944 г. завършва медицина в Софийски университет, като известно
време работи като лекар. През есента и зимата на 1944 г. е част от екипа на Радио София, после
участва във втората фаза на войната срещу нацистка Германия като военен писател в редакцията на
вестник „Фронтовак“. След войната е един от основателите и заместник-главен редактор на вестник
„Стършел“ (1945-1962). Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир.
От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. През тези
години пътува до Америка, Швейцария, Франция като делегат на различни форуми. По-късно,
завръщайки се в България, е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“, редактор на издателство
„Български писател“ и Народен представител в Седмото ВНС (1990-1991). Валери Петров е академик
на БАН от 2003 година, вписан е в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради
„Пет приказки“, номиниран е за Нобелова награда.

Представяме ви едно от многобройните му стихотворения:

Сбогуване с морето

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом, мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те: нейде встрани,
не летовищно – диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз –
аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години – какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре,
чезнат зависти, страсти и слава.

И защо ни са те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоят пясък, море, все по-бързо тече
от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми – вечно подвижно – нелюшкащсе под,
върху който да стъпя спокойно!

ilindenpres.bg