Цанко Серафимов: „В дома на прабаба ми Цвята са нощували Гоце Делчев и Яворов…“

Читателите познават Цанко Серафимов като поет и като публицист, чиято основна тема е Македония. А сега пред нас е неговият разтърстващ роман – „Баничанската Света Богородица”. И пак за Македония.

Много мъка и печал носи в душата си главната героиня Цвята. Животът й е низ от драматични събития, срещи със смъртта, но и осъзнат стремеж към големия смисъл да се живее. Опора за житейския си оптимизъм тя намира във вярата в Бога. Мерило за нравственост и на другите герои македонски българи е отдадеността в борбата за опазване на българското чрез извоюване на църковна независимост и отхвърляне на османската тирания.

– Как се „добра” до този сюжет?

– В стаята, в която съм засукал първо мляко, осемнадесет години преди това е издъхнала на 93 лета Цвята, моята пра-прабаба. В детството си аз не съм слушал приказки за Хензел и Гретел или за Бременските музиканти, а живи разкази за барутни времена, за страшни комити и върли народни изедници, за борбите за свобода и народност. Къщата на баба Цвята е била тайно убежище на революционерите, дебелите й каменни стени помнеха гласовете на герои, които днес са наша национална гордост – Гоце Делчев, Яворов, много легендарни войводи.

– Цвята е родена в Егейска Македония в днешното село Кали Вриси, тогава Горенци… А съдбата я отвява Неврокопско?

– Да. Тя се ражда в обикновено българско семейство. Баща й е каменар и варджия. Притежават и земя в плодородното Драмско поле. В ранното й детство в Горенци изграждат църква. В техния дом се настанява зографът Атанас Христов от с. Крушево, който рисува иконостасните икони на църквата „Св. Николай”. Тя става свидетел на създаването на образите на християнските светци, а художникът с увлекателните си разкази на техните жития неусетно събужда любовта й към Бога.

Но през 1848 година в Източна Македония  и  Западна Тракия избухва епидемия от холера, която поразява цели селища. А незасегнатите още от „чумата”, както наричат болестта тукашните хора, натоварват на каруци част от покъщнината, подкарват и по няколко кози и овце и бягат – едни хващат към планината на запад, друти тръгват към Сярското поле, за да се доберат до десния пряг на река Струма. Хората вярвали, че „чумата” не може да премине през голяма вода… От семейството на Марко Варджията от Горенци по чудо оцелява само осемгодишната Цвята. Тя е осиновена от един дюлгерин от неврокопското село Даг чифлик (дн. Добротино), който строи църкви и къщи в Беломорието. В семейството му тя получава човешка топлина и сигурност, но нейното страдание за родителите и починалите братчета е неутешимо. И търси упование в Бо. Бог наистина й помага – когато дъщерята на осиновителя й се жени за млад търговец, арменец, я взима да живее в новото семейство в село Баничан.

– А как е попаднал младият арменец в това закътано в полите на Пирин селце?

– При едно от поредните кланета на турците над арменците в североизточната част на Османската империя семейството на Ованес Газян е избито, къщата им обрана и запалена. Ованес и сестра му Рипсимия успяват да се спасят, като опазили и част от семейното съкровище – доста голямо количество  златни монети.

Предрешени като турчин и туркиня, с два коня, се прикрепили към керван, който пренася стока за Македония. Сближили се с един керванджия от Неврокоп, който ги посъветвал да потърсят убежище в чисто християнското село Баничан. Местните хора ги приели с разбиране и съчувствие. Построили си къща и Ованес започнал търговия с кожи, пастърма, масло, сирене, лой… Понеже в Баничан не могли да свикнат с трудните за произнасяне арменски имена, прекръстили ги – Ованес станал Юван, а Рипсимия – Бисера; фамилията – от Газян става Стойкови.

– В романа разказваш как Юван построява голяма църква в Баничан. Какво го подтиква към това богоугодно дело във време, когато българите нямали църковна самостоятелност?

– При толкова страдания и духовен гнет в кого да потърсят опора? В Бог, разбира се. Бисера страда от неизлечима болест. Нейно съновидение е причината Юван да вземе това решение: в селото да построи църква, в която хората от три села колкото Баничан да се поберат в нея. Надеждата била Бог да се смили над болната, тя да оздравее… А е било време, когато гръцкият духовен гнет става непоносим…

– Време е също, когато се заражда и революционно движение из цяло българско. Ти си успял да предадеш чрез събитията в Източна Македония започващия кипеж на Възраждането…

– Априлското въстание разклаща силно монотонния самодоволен унес на поробителите. Това велико събитие засяга пряко българите-християни в Неврокопско, защото палачите на Ахмед Барутинлията, които извършват кланетата в Батак и в цялото Чепинско корито, са помаци от близките села в областта Чеч в Западните Родопи. След въстанието накървилите се разбойници продължават да тормозят християните от двата бряга на река Места. И българите трябвало да дадат отпор, да се защитят. Създават се наказателни чети, които респектират изедниците, толелирани от властта. Баничан, като чисто християнско селище, става сигурна база за комитите. В къщата на баба Цвята те намират подслон по всяко време – да спят, да се нахранят, да им се изперат дрехите…

– Но баба Цвята не е само гостоприемна домакиня, тя се интересува от действията на комитите, понякога си позволява да ги кори дори…

– Тя слуша с възхита благата кротка реч на Гоце Делчев, радва се на Пейо Яворов. Но  любиимец й е Васил Пасков, роден в с. Осиково, учен човек, редактор на софийския вестник „Знаме”. На няколко пъти му се налага по-дълго време да се укрива в къщата на баба Цвята и двамата дълго беседват…

Веднъж тя разбира, че четата, която току-що е пристигнала, е извършила убийство на свой другар, защото не се подчинил на дисциплината. Това я разстроило много. А когато в една януарска мразовита утрин с малка чета пристига да преденува Яне Сандански, тя не може да се стърпи и му казва: „Защо се трепете един друг, бре? Свършиха ли турците и гърците, та българи избивате?” „Пиринският цар” е твърде затруднен да даде сносен отговор…

– Успял си да покажеш и колорита на българския бит, обичаите в оная епоха, фолклора…

– За това не се наложи да правя някакви специални проучвания, защото в детството ми все още битуваха тези обичаи, песните и хората, във всяка къща се тъчаха красиви престилки, плетяха се пуловери, жилетки, чорапи в различни разцветки, бродираха се шевици… И днес дори се пази тази традиция.

– Най-впечатляващ момент в живота на баба Цвята е Божието волежелание  и посочване чрез съновидение да открие малка икона на Света Богородица с Младенеца на един хълм, където е имало голям манастир, разрушен от османските нашественици, а тридесетте монаси избити…

– Това се е случило през 1902 г., на празника Малка Богородица. След като намира малката икона и отстранява с ръка пръстта от нея, при срещата с очите на Света Богородица тя получава заслепение. Не виждайки нищо пред себе си, притиснала иконата до гърдите си, едва успяла да слезе от високия хълм и се прибере у дома. Този шок постепенно отминава и тя възвръща зрението си. Върху мястото, където открила иконата, скоро селяните построяват малък дървен параклис. При освещаването му неврокопския митрополит Иларион казва: „Целият живот на нашата баба Цвята беше изпълнен със страдания и грижи; колко смърти на най-ближни хора е трябвало да преживее, но нито за миг не е престанала да вярва в Бога или да се усъмни в неговата справедливост… И понеже на Божия Промисъл бе угодно, на нашата баба Цвята бе възложено да го приведе в изпълнение – да й се посочи къде се намира иконата  с образа на нашата Пресвета Богородица с нейния Син. Този скромен Божи храм, който наричаме „Успение Богородично”, дължим на нашата скромна свята мъченица баба Цвята…”

– Много силен е епизодът с преместването на гроба на баба Цвята, заради строителството на напоителен канал…

– През 1943 г., десет години след смъртта й, по време на Втората световна война, българското правителство изпълнява специална икономическа програма в Македония – отводняват се блата, строят се напоителни системи и в Неврокопско. Налагало се каналът да пресече селското гробище в Баничан. Това засегнало гробовете на баба Цвята и дадо Серафим. При разкопаването на гроба на баба Цвята, оказало се, че тялото й не е разложено напълно, въпреки че са изминали цели десет години от погребването й. Пред стъписаните селяни свещеник Стефан Митев, като застанал над отворения гроб, прекръстил се и благоговейно възкликнал: „О, тези останки са  изпълнена с благодат светиня. Навярно и душата й е свята! Тези мощи ще творят чудеса в Баничан!” Тези думи потвърждават, че баба Цвята наистина е била в тайнствена връзка с Бога, че е живяла благодатно-добродетелен живот в Богочовешкото тяло на Христовата църква. Тя е била праведница в живота, което означава, че е свята и след смъртта…

– Във финала на романа казваш, че мощите на баба Цвята продължават да въздействат и да отварят място в душите на хората за божествената Любов, за Божествената благодат. Какво имаш предвид?

– Доказателство за това са боголюбивите деяния на баничанци, които след смъртта на святата баба Цвята изграждат нов храм на мястото на параклиса, камбанария, нартекс и стаи за поклонници в „нейния” манастир „Успение на Пресвета Богородица”, построиха върху оброчище от Средновековието храма „Св. Атанасий Велики”, големия храм „Св. св. Константин и Елена”, параклиса „Св. св. апостоли Паетър и Павел”, храма „Преподобна Параскева – Петка”, със средства на покойния ми брат и с моя помощ се изгради храма „Св. Паисий Хилендарски”, чието довършване и вътрешно обзавеждане предстои. А в селото живеят само 600 души.