Вяра: Роденият в Гоце Делчев ген.-лейтенант Атанас Самандов: Българската армия е огледало на нашето общество, във Варшавския договор решенията се взимаха по-бързо, имахме по-съвременна техника

Вместо историк станах военен, по време на първата ни мисия в Кербала липсваше реален опит, твърди вторият в йерархията на БА

В НАТО комуникациите са ни на голямо ниво, за разлика отпреди промените    

Генерал-лейтенант Атанас Самандов е роден на 17 септември 1955 г. в гр. Гоце Делчев. През 1973 г. завършва Политехническата гимназия „Яне Сандански” в родния си град, от 1973 до 1977 г. е курсант във ВНВУ „Васил Левски” – Велико Търново. През периода 1983-1985 и 1995-1996 г завършва Военна академия „Г.С. Раковски” и Генералщабна академия в Русия. Бил е командир на взвод, рота и батальон; заместник-командир и командир на полк; заместник-командир и командир на дивизия; командир на бригада. От 2001 до 2004 г. е командир на командване на силите за специални операции; 2004 – 2006 г. – командир на командване на оперативните сили; 2006 – 2008 г. – началник на щаба на Сухопътните войски; 2008 – 2009 г. – заместник-командващ на Сухопътните войски; 2009 – 2011 г. – командващ на Съвместното оперативно командване; 2011 г. – командващ на Съвместното командване на силите. Владее английски и руски език.

Георги Аргиров      

 – Как избрахте професията на военен?            

– Не знам дали ще ви бъде интересно, но първоначално бях решил да кандидатствам история в университета във Велико Търново. Дори бях отишъл да си подам документите. Там срещнах приятел, който ме посъветва да се пробвам и във военното училище. Не съжалявам за избора си на образование и професия – да обичаш и защитаваш родината! Ако мога отново да избирам, отново ще избера професията на военен. Военният едновременно създава история и е историк.

– Вие сте от Гоце Делчев, край на комити и родолюбци. Има ли в рода ви други военни или хора, които са участвали във войните за национално обединение?

– Както казахте, родът ми произлиза от Гоце Делчев. По линия на баща ми съм от село Горно Броди, което сега се намира в Гърция и се нарича Άνω Βροντού. То се намира на 35 километра от Серес в малка котловина между планините Шарлия (Бродската планина, на гръцки Врондос) от запад, Черна гора (Мавро Вуно) от североизток и Змийница (Меникио) от юг. Горно Броди е едно от най-южните села в историко-географската област Мървашко. През него тече Бродската (Златарева) река. През 1912 г. оттам излизат 600 комити и четници, които помагат на България през Балканските войни. Сред тях е и дядо ми Атанас, на когото съм кръстен. Той е роден през 1877 година. Така се е случило, че е бил сръбски, гръцки и турски пленник. През 1919 година българите го намират военнопленник на остров Крит. През 1922 година дядо ми се установява в Неврокоп, сега Гоце Делчев. Съпругата му – баба Мария, произхожда от богато семейство. Семейство Алексови са правили камбани, часовници, кантари, били са занаятчии.

– Къде започва вашата кариера на офицер от Българската армия?

– Държа да отбележа, че още като курсант бях човек със свои виждания и интереси. Започнах кариерата си не като лейтенант, а като младши лейтенант в 7-а дивизия в Ямбол, оттам препратен в 12-т мотострелкови полк в град Елхово. А патрон на полка беше другарката Цола Драгойчева! По-късно се преместих в поделението в Гоце Делчев, не без известна помощ на ген. Цветан Тотомиров, който по онова време беше майор Тотомиров. (б.а. – Цветан Тотомиров бе началник на Генералния щаб на Българската армия през 1997 година, по време на големите протести срещу управлението на Жан Виденов. Именно генерал Тотомиров не позволи използването на армията ни срещу протестиращи граждани на 10 януари 1997 година). По-късно продължих своята кариера в Благоевград и София.

– Къде ви завариха промените от 1989 година?

– В поделението в Гоце Делчев. В този период се модифицира Българската армия. В края на 70-те и началото на 80-те години навлязоха доста нови машини и въоръжение. По онова време българският сержант и офицер не мислеше за странични неща, а гледаше своята работа. Дори мога да твърдя, че по онова време ние бяхме 20-30 години напред във военното оборудване в сравнение с нашите сегашни приятели и съюзници в НАТО Гърция и Турция.

– Разкажете нещо за СИВ и Варшавския договор? По-младото поколение едва ли е чувало тези наименования и структури.

– От 1945 година до 1989 година България бе управлявана от Българската комунистическа партия. Освен при нас и други източноевропейски страни бяха управлявани по социалистически модел, т.нар. соцлагер. Та този лагер си създаде свой икономически и военен съюз, нещо като ЕС и НАТО. Икономическият съюз се наричаше СИВ – Съюз за икономическа взаимопомощ, а Варшавският договор бе военно обединение на социалистическите страни. Страните – членки на Варшавския договор, бяха много по-интегрирани. Това, което беше на въоръжение в БНА, това беше и в другите страни. Решенията се взимаха много по-бързо. Сега техниката е много по-модерна, но пък ние не я притежаваме. За сметка на това комуникациите в Българската армия са модерни и съвременни.

– Вие сте започнали кариерата си преди 1989 г., достигнали сте до върховете на Българската армия след промените. Преди вие и държавата сте били срещу, а сега – за НАТО, Турция, Гърция. Има и друго, България от 10 години е пълноправен член на НАТО. Как бе в началото и как е сега? И още нещо любопитно, вие сте завършили Генералщабната академия в Москва, сега сте висш офицер на страна – членка на НАТО.

– Аз се гордея, че съм завършил в Москва. Напълно добросъвестно ни обясняваха какви са структурите на войските от Източна Европа, САЩ, Китай. Що се отнася до началото на членството ни в НАТО и сега, когато отбелязваме 10 г. от присъединяването ни към Пакта, зависи как ще го погледнем. Що се отнася до мисии зад граница, мисля, че натрупахме опит. За войниците и казармата мисля, че войникът трябва да бъде на една възраст до 35 години, с изключение на някои специфични длъжности. Организмът е така създаден, че след тази възраст чисто физически се издържа по-трудно. Наборните войници бяха на по 18-20 години, съгласете се, че тяхното възстановяване е значително по-бързо от човек, който е над 30-годишна възраст. А дали трябва да има наборна служба? И това бе политическо решение.

– Как ще коментирате твърдението, че в момента България няма армия?

– Като няма армия в България, кой гаси пожарите в страната, кой им ходи по наводненията, кой им построи оградата по границата? Нали искаме да имаме здравеопазване и образование? Вместо да правим по един учебник по предмет, ние правим по няколко. Ако един студент се яви на изпит при един преподавател, а не е учил от учебника на преподавателя, може и да не го вземе. Обществото, данъкоплатецът, политикът определят каква армия да има в България! Каквито средства задели за бюджет на армията, такава ще бъде и нейната ефикасност! Армията е огледало на обществото!

– Родният ви край е известен и с това, че освен християни там живеят и хора с друга вяра. Как сте живеели с тези българи като дете, юноша и офицер от БА?

– Имал съм много войници, които са българомохамедани, не съм имал проблеми с тях. Не помня да съм имал случай на неизпълнение на заповед от страна на хора от този етнос. Всеизвестен факт е, че основният поминък на тях е отглеждането на тютюн. Общо взето, те са трудолюбиви. Вижте, ние сме били част от огромна империя. Тук са живеели българи, турци, гърци. Нормално е да има някакво разбирателство. Май политиците се опитват да ги разделят, а не обикновените хора. Но мисля, че и това ще отмине, хората са достатъчно зрели.

– Политиците са направили възродителния процес през 80-те години…

– Бъркате, още по времето на Стефан Стамболов е имало такива възродителни процеси. Те продължават и през 50-те години на 20-и век. Тогава е било първото отваряне на българската граница към Турция. Личното ми мнение е, че кой каквото име иска да използва, нека да си го използва, дали арабско, или българско, е без значение.

– Част от промените са ви заварили в Благоевград. Имам предвид, че по ваше време дивизията в Благоевград се трансформира.

– Прав сте. На мен се падна задачата да се занимавам със съдбата на стотици военни от поделението в града и околностите, както и с военната техника, която по онова време се намираше във военните поделения. Не беше никак леко.

– Не мога да не подмина темата за загиналите български военни в Ирак. Можете ли да разкажете нещо повече за тези събития?

– Моя отговорност беше подготовката на 3-тия, 4-тия и 5-ия батальон за Ирак. Подготвяхме специалисти за Косово, Босна и Херцеговина, Афганистан. Първата трагедия в Кербала беше на 27 декември 2003 година. На 15 януари 2004 година бях на място в Кербала. Петима бяха загиналите, над 20 ранените. Това беше първото ни реално участие в мироопазваща мисия след Камбоджа. Както се казва, Бог да прости мъртвите колеги. Но в крайна сметка ние отиваме на война, не на нещо друго. Всеки колега е наясно с това.

– Минаха повече от 10 години от трагедията в Кербала. Къде според вас бяха грешките, които доведоха до смъртта на български войници в Ирак?

– Според мен тогава ни липсваше опит, реален опит, на всички – войници, офицери, висшето командване. Ние се готвихме за една класическа война – настъпление, отбрана. Направи се сериозна предварителна подготовка, но явно не е била достатъчна. И още нещо, подобни решения не се взиматот генералите и полковниците. Това са политически решения, а ние се нагърбваме с тяхното изпълнение.

– Бихте ли изразили мнение за това дали НРС и НСО трябва да бъдат военизирани или не? МВР го направи, но мнозина въздишат по военните чинове, които дълги години бяха част от вътрешното ведомство.

– Не мога да дам еднозначен отговор. Дълги години МВР имаше военни звания. От друга страна, през последните години преди девоенизацията в МВР много бързо офицери ставаха генерали, като преди това са били капитани или майори. В законите и нормативните документи, по които работят БА и въоръжените ни сили, много ясно е разписано кога се дава военно звание, колко време офицерът престоява в едно звание, кога и при какви случаи един офицер се издига в чин. Съвсем отделен е въпросът дали това е най-важното за службите.

– Д-р Ангел Антонов стана директор на НСО и получи военното звание „ген.-лейтенант”, но редица специалисти изразиха съмнения относно това дали  е получил правомерно този военен чин. Бихте ли се нагърбили с коментар по темата, още повече че и вие сте генерал-лейтенант.

– Не мога да коментирам този въпрос. НСО се ръководи съгласно ЗОВС на РБ и е военизирана структура.

Снимките:

1. Ген.-лейтенант Атанас Самандов
2. Цветан Тотомиров
3. Български войници на мисия в Ирак