Вълшебните ръце на Марина изправят на крака стотици
-
- ноември 1, 2019
Има една жена в Благоевград, която притежава уникални умения – да изправя парализирани хора на крака, да дава шанс за нов живот на тежко увредени хора. И тя не е някаква шаманка, а истински специалист, рехабилитатор, който възстановява болни от 50 години. Марина Велкова сама реши и преди броени дни напусна МБАЛ-Благоевград – болницата, в която е минал целия и живот и трудов стаж от 49 години и няколко месеца. Това е един своеобразен рекорд, който няма аналог в региона. Но това не слага край на работата и с пациентите, напротив продължава докато може, както казва тя. Колегите и до толкова са свикнали с нея,че непрекъснато я питали, наистина ли си тръгваш, можеш още, остани. „Но всяко нещо има край и начало, за мен е важно, че си тръгвам удовлетворена”, казва Марина.
Когато човек пострада сериозно – получи инсулт, инфаркт, фрактури или нещо друго и оцелее съвсем естествено се радва, но след еуфорията разбира, че по една или друга причина е станал затворник на тялото си. Тогава настъпва трагедията, осъзнаваш, че не може да правиш елементарни човешки дейности. Драмата на такива болни е огромна, психичният срив е неизбежен. Е, точно когато е трудно, идва Марина.
Жената с вълшебните ръце, както казват пациентите и. За 50 години стаж рехабилитаторката е изправила стотици на крака, точна бройка на колко души е помогнала не води. Но когато тръгне по улиците и срещне някой нейн пациент, който вече ходи е доволна. А те я гледат като светица и викат – помниш ли ме Марина, ти ми даде нов живот. “Ето това ми стига, за да се радвам,че съм избрала тази професия”, казва Марина.
В далечната 1966 година, когато е завършила гимназията в Добрич, където е родена, е била на кръстопът за бъдещето си. Мечтата и била да бъде ветеринарен лекар. Сестра и обаче я напътствала да учи за рехабилитатор, казала й: „Това е страхотна професия за жена”. Марина кандидаствала и за двете. „Приеха ме и на двете места и дилемата стана още по-голяма, какво да избера – ученическата си мечта или другото. Тогава вуйчо ми от Варна ми каза: Мойто момиче ти като се гледаш така 20 кила как се виждаш посред нощ да те викат да израждаш крава, прасе, как се виждаш цял живот с гумени ботуши в оборите. Рехабилитацията е хуманна работа, помагаш на хора в беда, можеш да работиш където искаш в санаториуми, болници. И аз размислих, зарязах мечтата да ставам докторка на конете и магаретата и заминах за София да уча. Сега съм доволна от избора си и не съжалявам нито за миг”, казва Марина.
В училището в София среща и голяма си любов, съпругът и учел за фелдшер. Завършили, оженили се и дошла в Благоевград, градът на съпруга є. Била само на 20 години. „Беше трудно време, нямах работа, нито връзки, затова всеки ден ходех до главния лекар на болницата и след упорито настояване да ме вземе на работа, явно му омръзна да ме гледа или му дожаля и ме назначи. И така на 1 юни 1970 година започнах работа в отделението по физиотерапия в МБАЛ Благоевград до 31 август 2019 година”, разказва жената, която е живата история на местната болница. Марина работи като старши рехабилитатор 11 години след пенсионирането си и никой не е и помислял да се лиши от нея, докато тя сама не прави решителната крачка да си тръгне.
На 71 години тя обаче изглежда по-жизнена, действена и организирана от доста по-млади хора. Казва,че тайната на това е работата. Трудът съхранява и мозъка и уменията. Аз се чуствам добре, когато работя, казва Марина.
И до ден днешен тя има строг разчет по часове на дните си. Строго спазва правилата и никога не си позволява да закъснява. „Знам, че пациентите ме чакат с огромно нетърпение и надежда, така че никога не бих си позволила да ги разочаровам”, споделя рехабилитаторката.
Когато говорим за днешната здрава система, тя искрено казва, че много я боли за кривините и някои недоумици. И сравнява, когато е почнала работа по онова време не е имало клинични пътеки. “Но ако болен получи инсулт и се инвалидизира не се изписва от болницата, докато не го изправят на крака. Това беше закон божи, ако трябва лежи три месеца, но човека трябва да може на крака да излезе от отделението”, спомня си Марина за някогашната система. Сега Здравната каса плаща само 15 дни рехабилитация на осигурените пациенти, което е нищо за инсултно болните, които се рехабилитират дълго време. “И какво се получава, ако имаш пари да плащаш ще получиш шанс за оправяне, ако не-оставяш в инвалидния стол. Ето това не е спправедливо”, казва дългогодишната специалистка.
И си спомня първия случай – циганина Осман, три месеца го лекувала в болницата, но излязъл на крака. “И до ден днешен си ходи и като ме види уважително ме поздравява”, разказва Марина.
Дразни се когато някои хора казват, е какво толкова правите – малко гимнастика и айде. Ядосва се и на самозваните чакръкчии, които в повечето случаи осакатяват още повече хората.
Рехабилитацията не е проста работа и не е за всеки, който вземе диплома. Трябва и сърце. Защото в повечето случаи инвалидите имат нужда и от специален подход, да им дадеш вяра, надежда, да им дадеш мотивация да полагат усилия. “Пациентите ни често се депресират, изпадат в дупка. Така ставаш волю – неволю и психолог, говориш, даваш кураж, разказваш виц, трябва индивидуално да подхождаш към всеки човек”, казва Марина.
За половин век опит Марина е намерила пътя към сърцето и болката на десетки пациенти – малки и големи. Тя лекува хем душата, хем краката, така и казал един от многобройните и приятели – болни. А тя ги нарича с обич „моите хора”.
„Най-важното е да отидеш при един болен човек отворен, а не лицемерно, той го усеща веднага, трябва да му дадеш вяра, всеки ден трябва да е различен, днес не е като вчера, да вижда че има резултат. Хората трябва да знаят, че лошото идва за миг, а възстановяването е дълга и трудна работа”, казва Марина. И успява, защото тя има в актива си проходили и възстановили се напълно хора след тежки инсулти, облекчила е положението на деца с ДЦП, затова и тя е търсена там, където други са се провалили.
Наградата на жената с вълшебните ръце е да види усмивката на лицата на роднините и пациентите, да изтанцува един танц с човека, който до вчера е седял в инвалиден стол. Затова и често казва, че е щастлив човек и късметлийка, че работи това което обича.
Вестник “ Топ Преса „
Be the first to leave a review.
