Димитър Димов обича 3 жени, пише 3 романа и 3 пиеси

Тотьо Димов – младеж от Габрово, и Веса Харизанова от преселническо семейство в Кресна, се женят през 1908 г. и полагат основите на нов български род. Неговият най-известен представител е писателят Димитър Димов.

Фамилията на майката е по-богатата с интресени и значими за историята на България личности. Веса е дъщеря на Спас Харизанов, който се мести от Мелнишко в с. Влахи, Кресненско. Завършва юридически науки в Русия и дълги години адвокатства в Дупница. Неговата сестра Милка е майка на Яне Сандански.

Иван – един от синовете на Спас Харизанов, известен журналист и влиятелен политик в годините между двете световни войни, е женен за Екатерина Ненчева, една от първите български поетеси. Пише стихове от 14-годишна. Двамата оказват съществено културно влияние върху развитието на племенника си Димитър.

Разбира се, заедно с майка му Веса, която е завършила гимназия и има големи интереси към литературата и книгите. Тя иска синът й да стане писател или художник, но неговото влечение е повече към естествените науки. В живота си той ще постигне впечатляващи успехи и в белетристиката, и във ветеринарията.

Тотю Димов Димов завършва военно училище. Намира смъртта си като капитан на фронта на 9 юли 1913 г. в боевете край връх Китка в Междусъюзническата война. Само след 9 дни, на 18 юли, войната е прекратена.

Синът на Тотьо и Веса – Димитър, се ражда на 25 юни 1909 г. в Ловеч, но детството му минава в бащината къща в Дупница. Расте като тихо и затворено в себе си дете. Интересува се от физика и химия. Чете много книги, рисува карикатури на учителите си. През целия си живот Димитър

Димов остава

интроверт и “чудак”,

както го наричат съучениците

Момчето е само на 4, когато загива баща му. През 1918 г. майка му се омъжва за Руси Генев, също е офицер – артилерист, завършил в Санкт Петербург и има три образования – военно, юридическо и икономическо. Той се оказва добър съпруг и баща – грижи се много за доведения си син. С Веса раждат дъщеря Людмила.

Руси Генев мести семейството в София. Димитър учи в училище “Васил Априлов” и през 1928 г. се дипломира в Първа мъжка гимназия. През последните класове младежът изоставя химията и се увлича по философията, чете книгите на Анри Бергсон, Зигмунд Фройд, Ницше, Октав Мирбо и др.

Руси Генев се пенсионира с чин майор и започва работа като тютюнев експерт. Покрай него Димитър Димов наблюдава живота на работниците, труда им в тютюневите складове, стачките, финансовите гешефти. Всичко това ще му бъде особено полезно, когато пише романа на живота си “Тютюн”.

През 1928 г. Димов започва да учи във Ветеринарномедицинския факултет на СУ. След един семестър Руси Генев го убеждава да се прехвърли в Юридическия факултет. Младежът се съгласява, но не след дълго се отказва и се връща при ветеринарната медицина. Започва да учи испански.

Завършва през 1934 г. и постъпва на работа в Софийския централен бактериологичен институт. До 1939 г. е участъков ветеринарен лекар в с. Ваксево, Софийско, и в Кнежа.

Димов дебютира

в литературата

направо с роман

– през 1939 г. излиза “Поручик Бенц”. Авторът започва да го пише през 1933 г., завършва го през 1938 г.

Издателят Добромир Чилингиров успява да подготви и пусне на пазара книгата в последните дни на годината, но авторът настоява на корицата да бъде отбелязна новата 1939 г. “Поручик Бенц” показва, че в българската литература се е появил нов тип писател с интерес към сложните психологически конфликти и към свръхчувствителните и дори болезнените взаимоотношения между героите.

От 1939 г. е асистент по анатомия във Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет. А от 1942 г. младият учен започва да сътрудничи с разкази, пътеписи, откъси от романи и драми във вестниците “Литературен глас”, “Мир” и др. Те отново показват авторовото влечение към необикновеното, драматичното, съдбовното.

През януари 1943 г. заминава на специализация по хистология на нервната система в Мадридския институт “Рамон-и-Кахал”. През март 1944 г. се връща в България и е мобилизиран в Беломорието до септември същата година.

От 1946 г. е в Агрономическия факултет в Пловдив, 1949-1952 г. е доцент в Селскостопанската академия в София. От 1953 г. е професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във ВССИ “Георги Димитров” в София.

Престоят на Димитър Димов в Испания се оказва полезен не само за професионалните му научни занимания, но и за творческите му амбиции.

В Мадрид се запознава с човек от Йезуитския орден в Испания и дори му гостува в Толедо, където е резиденцията на ордена.

След тази среща се засилва интересът на писателя към католицизма и се ражда идеята за “Осъдени души”. Димов започва да пише книгата още в Мадрид, завършва я след военните месеци, прекарани в Беломорието. Романът излиза през 1945 г. и дори получава държавна награда.

Димитър Димов се жени последователно за три хубави жени. И “сваля” всяка от тях по интересен начин.

Първата съпруга се

казва Нели Доспевска

Родена е на 5 септември 1915 г. в София. Баща й Станислав Доспевски е агроном и загива само няколко седмици след раждането й с брата близнак Димитър в боевете край Криволак по време на Първата световна война. Нели е правнучка на художника Станислав Доспевски и родственица на Захари Зограф.

На 8 септември 1944 г. в Дупница Димов кани Нели да се видят пред черквата. И там неочаквано й прави предложение за брак. Тя го приема с чувство за хумор, а може би и защото вече е на 29 години.

През 1947 г. се ражда дъщеря им Сибила.

Тя е на 12-13 години, когато двамата се развеждат. Не го преживява тежко, защото те от години живят в отделни домове. Димов държи да живее сам и никой да не му пречи на писането.

След раздялата им Сибила редовно се вижда с баща си. Втората съпруга на писателя – Лена Левчева, се отнася много добре с момичето. Сибила разбира, че баща й е голям писател, когато в гимназията изчита всичките му книги по реда на издаването им. Гледа и трите му пиеси.

“Баща ми беше интровертен и строг. Не ми разрешаваше да имам домашни любимци, но

това не му попречи

да излекува от

пневмония

една моя котка

Предписа й тетрациклин и ми показа как да стискам нослето й, за да си отвори устата и да поеме лекарството”, спомня си дъщерята.

Сибила Димова завършва испанска филология и цял живот е журналист в международния отдел на в. “Работническо дело”. Отговаря за Испания, Португалия и Латинска Америка. Посещава и пише за целия испаноговорящ свят.

Три години е кореспондент на вестника в Куба. Когато става главен редактор Стефан Продев, я мести в културния отдел.

Жени се за своя съученик от английската гимназия Павел Главусанов, който завършва право в СУ, но става журналист във в. “Труд”. След 9 години брак се развеждат.

През юли 1982 г. Главусанов заминава в Германия и започва работа в радио “Свободна Европа”. Връща се през март 1989 г. и се разбира, че е бил там като агент на българските служби под прикритие. Сега е женен за трети път и живее в Котел, където превежда книги от английски. Негов е преводът на романа “Денят на чакала”.

От брака си двамата имат дъщеря Огняна и син Димитър. Огняна работи в българско-американска фирма, която се занимава с качеството на храните, централният й офис е в Брюксел.

Била е омъжена за Добри Джалев, имат двама синове – Павел, на 19, и Никола, на 14 г. Павел е завършил Американския колеж и заминава да овладява компютърни науки в Москва. Никола учи в Испанската гимназия. Сега Огняна живее с Трендафил Меретев, който е психолог.

Димитър, синът на Сибила Димова и Павел Главусанов, фармацевт, умира през 2012-а от инфаркт на 38 години. От брака си с Юлияна, също фармацевт, има син – 23-годишния Александър, който работи и учи икономика, и дъщеря Райна на 19 г., завършила испанската гимназия.

Втора съпруга

на Димов е актрисата

Лена Левчева

Тя играе във варненския театър, но през есента на 1954 г. си идва в София, за да се види с майка си.

Един ден среща преподавателя си от ВИТИЗ проф. Любомир Тенев и поета Божидар Божилов. Тенев й казва, че Димитър Димов търси актриса за ролята на Ирина в бъдещия филм “Тютюн”. Договарят се да се видят на другия ден у дома на писателя.

Левчева отива с букет цветя, но проф. Тенев така и не идва. Когато Левчева си тръгва, Димов й дава сценария на филма – да го прочете, но да не казва на никого. Защото кандидатките за Ирина били много. Дори и Маргарита Дупаринова.

На другия ден пак у дома му той моли да я чуе като Ирина. Партнира й като Фон Гайер. После й чете свои разкази. Завалява силен дъжд и тя остава да спи при него – в спалнята, а той на диванчето.

На третия ден – 3 октомври вечерта, я посреща с подарък – изящни пантофки в охра, с помпони и токчета. Моли я да ги пробва. “Твърде интимно е това”, казва Лена. “Обичам те… Ще се омъжиш ли за мене?” – казва Димов. Тя му припомня, че още е женен, той обещава да се разведе. “И дори не ви интересува какво изпитвам аз към вас?”, пита Лена. “Обичаш ме. Личи ти. Как ти личи, миличка?” – и я прегръща.

Това е откъс от книгата на Лена Левчева “Срещи и несрещи”, на която имах честта да съм редактор. Димитър Димов е с 18 години по-голям от Левчева. Тя влиза в живота му малко след пировата победа на “Тютюн”.

Романът излиза през октомври 1952 г. в тираж 4000 броя и е посрещнат с огромен читателски интерес. На 8 февруари 1953 г. в СБП започва обсъждането му, което трае три дни. “Тютюн” е подложен на унищожителна критика и много препоръки за преработването му.

Ако в едно изречение обобщим основното във всички изказвания, то би звучало така: “Димитър Димов е талантлив автор, но романът му “Тютюн” е провал, защото авторът е повлиян от космополитизма, еротиката и други упадъчни черти на западната литература, а е загърбил метода на социалистическия реализъм и затова трябва да го пренапише, като се учи от съветските писатели Фадеев, Катаев и др.”

Но на 16 март 1952 г. в официоза “Работническо дело” е публикувана статията “За романа “Тютюн” и неговите злополучни критици”. Инициатор и автор на писмото е самият Червенков.

Писателят обаче е принуден да преработи романа според “мъдрите указания” на Червенков и председателя на СБП Христо Радевски. Оставен без изход, Димитър Димов написва допълнителни 250 страници. Този “ремонт” на романа струва много нерви и негативни емоции на писателя. Пред Лена Левчева признава: “Нямаше начин да не се подчиня. Направих го, за да спася единственото, което имах – писането”.

А пред мен Лена каза: “Не мога да забравя болката, с която го изрече. Като в библейска история ми е. Димитър Димов сам се качи на разпятието, за да живее детето му “Тютюн”. Умъртвяването му беше на косъм. Победата не му донесе творческо удовлетворение. Напротив – осъди го на двойствен живот…”

Може би изтерзан от битката за романа “Тютюн”, Димитър Димов се отдава на драматургията. През 1959 г. излиза пиесата му “Жени с минало”, през 1961 г. – “Виновният”, и през 1964 г. – “Почивка в Арко Ирис”.

Трета съпруга

на писателя е

Лиляна Бушева

– преподавателката по пиано в Хореографското училище. Тя е с 22 години по-млада от него.

Дъщеря им Теодора, днес известна писателка, се ражда през 1960 г. Завършва 114-а английска гимназия и английска филология в СУ. Специализира в Royal Court Theatre в Лондон.

Автор на 6 романа, които печелят редица български и международни награди, една повест и 9 пиеси, които са играни у нас и в чужбина. Колумнист е към портал “Култура”. От 1994 работи в БНР.

Наскоро излезе

най-новата книга

на Теодора Димова

– романа “Поразените”

От първия си брак с телевизионния режисьор Дамян Петров има син – Лило, и дъщеря Мина, която е преподавател по френски език в 9-а Френска езикова гимназия. Лило Петров завършва драматургия в НАТФИЗ и наскоро спечели конкурс на НБУ с пиесата си “Добролюб”. Работи в Софийската филхармония. Сега Теодора Димова е омъжена за театралния режисьор Петър Дамянов.

Полусестрите Сибила и Теодора Димови имат още една полусестра. Това е Людмила Генева, която е дете на Веса Харизанова от брака й с Руси Генев. Людмила живее без брак с мъж, на когото те помнят само фамилията – Иванчев. Двамата имат дъщеря Аглика, която е лекар по професия и от много години живее в Париж. За последен път си идва в България за погребението на майка си Людмила.

От брака си с французина Марсел Аглика има двама синове – Патрис и Марсел.

На 21 март 1964 г. Димитър Димов е избран за председател на СБП. Той приема без желание и ентусиазъм този пост. Казва, че го превръщат в чиновник, а него ръцете го сърбят за работа.

Само след 2 години – на 1 април 1966 г., Димов умира от масивен инсулт в Букурещ, където е начело на българска писателска делегация.

Вестник “ Топ Преса „