Чий е Гоце Делчев? Не им се хващайте!

Има-няма, току изплува маке­донската тема и почваме да страдаме. Този път Гоце Делчев: ама наш ли бил, или техен… И се изреждат гневни говорите­ли от министър до професор да бранят националната кау­за – цитирайки неизменния пример за гърците, които успели добре да защитят собствеността си над ан­тичната история. Не съм специалист, но ми се вижда очевидно, че Гоце Делчев е етнически българин, който се превръща в основопола­гащ македон­ски национа­лен символ. Споровете око­ло персоната му показват неспособнос­тта ни да пра­вим разлика между етнос и нация – как­то ние, така и комшиите, впрочем. За­това македон­ците не смеят да си признаят общия етнически ко­рен с нашия – боят се, че така ще изчезне самата им национал­на идентичност.

Етносът е обектив­на даденост – език, обичаи, вярвания. Нацията е политически проект, който обединява различни етноси, зависи от историческия процес, от международното признание и т.н. У нас продължават да не признават македонската нация, каквото и да значи това. Ами има я, а дали е ус­пешна или не, е друг въпрос – тези неща си проличават по време на исторически из­питания.

Впрочем отношението ни към съществуването на бъл­гарско малцинство в Север­на Македония е силно дву­смислено – не настояваме да му бъдат признати съот­ветните права, както пра­вим например с това в Сър­бия, защото сме убедени, че всичките славогласни маке­донци са българи. И ако бъ­дат признати едните, значи другите вече няма да са.

ПАК СЕ ОБИДИХМЕ НА МАКЕ­ДОНИЯ

Този род проблеми лекува само времето. Комисията по историческите и образо­вателни въпроси по моему беше мъдър ход за разсроч­ване на конфликтите. Които ще се решат само когато си отиде и моето поколение, за­кърмено с комунистически етнонационализъм. В със­тояние на демокрация и от­ворени граници цялата тази тематика позагуби острота­та си. Спорове като този за Гоце по света днес са пове­че забавни, отколкото дра­матични. Грузинец ли е Ста­лин? Итало-корсиканец ли е Наполеон? Германски франк ли е Карл Велики? Приятно е да спориш, да проявяваш компетентности, но от това не следва една страна да на­хлуе в съседната.

Удивително е обаче как си представяме европейската интеграция ние тук, в Бълга­рия. След като ни „тъпкаха“ с отваряне на глави и мони­торинги, дойде сгода да си отмъстим – да тъпчем и ние. Безсилни сме пред полити­ческия натиск на Франция, не смеем да отправяме ул­тиматуми към Турция, дори със съседна Сърбия предпо­читаме да не се залавяме, че тя си има много приятели в ЕС. Ще си го изкараме, зна­чи, на подръчната ни Маке­дония.

И вижте само как тече ев­ро-мисловния ни процес. Не поставяме искания в сфера­та на търговските отноше­ния, не настояваме за пъ­тища, не искаме съвместни инвестиции и трансгранич­ни проекти. Заплашваме да ги накажем с блокиране на присъединителния процес задето, виждаш ли… искат да честват Гоце на датата, на която собствените наши ко­мунисти им били дали кости­те му през 1946. Забележете колко е тънко: сърдим се, че ние сме направили нещо, което те са оценили, но ние вече сме осъдили…

ЗАЩО Е ТОВА БАБАИТСКО ПЕРЧЕНЕ?

Аз пък мисля, че няма нищо по-хубаво от това да бъдем заедно в НАТО, а дай боже до десетина години и в ЕС (реалистичния срок, според мен). Като почнат да идват техните студенти в нашите библиотеки, а наши­те – в техните, ще стане ясно и за Гоце, и за Самуил. Не, обща истина няма да има надявам се; в сферата на хуманитарното знание гово­рим за диалог, за уважение към другия. А дали пък няма и грешки, които ние трябва да признаем, например за окупацията на подарени­те от Хитлер земи? Дали не трябва да смекчим малко надменното си непризна­ване на македонскиот язик и наместо това да почнем една системна политика на сближаване на двете езико­ви норми, на въвеждане на техни изразителни думи, на факултативно преподаване на македонски?

Наместо пътища на сбли­жаване, днес виждаме все по-често едно бабаитско перчене, където за жалост вече няма разлика между национал-популисти и мейн­стрийм. За церемониалната политика едно честване се оказва по-важно от една ЖП линия и в това ще ви убеж­дават с драматични морали­заторски аргументи. Вярно, че днес сме в такъв период – политиците се опитват да ни внушат, че са нужни, за­щото ни бранят от всевъз­можни врагове, които сами си измислят. А медиите, кои­то се чудят как да продават стоката си, подклаждат дра­матизма на битките. Но пък вие не се хващайте!

Вестник “ Топ Преса „