Лириката на Константин Икономов от Банско

Литературната прогности­ка може би изпреварващо предчувства чертите на едно глобално мироздание, чийто адресат са бъдните столе­тия. Впрочем литературата е дала немалко примери в това отношение, дори ако се позовем само на христомай­тините имена на класическа­та фантастика.

Всяка от лирическите теми е вълнуващо преживяване и премисляне и не може да се изчерпи в границите на една рецензия. В рамките на това изследване ще марки­рам само някои от тях- тези, в които доминират позитив­ните начала и светлите енер­гии на хуманността. Налага се да цитирам текстовете на някои произведения по реда на индексите под статията, поради факта, че книгите не са общодостъпни, няма ги на пазара, а част от тях още ча­кат своя час, за да се появят публично в книжно заглавие и тяло. Смятам, че без тях анализът ми губи смисъл. Всъщност целта е предста­вя този нов поет на Банско и България чрез неговото са­мобитно творчество.

РОД И СЕМЕЙСТВО, РОДНОТО МЯСТО

Най-близка до чувствител­ността на масовия читател е темата за рода, майката, жената и децата. Поезията на Икономов е поезия на моралните добродетели и християнските ценности, а семейството е на първо мяс­то в тази йерархия. Азът из­повядва светли чувства на обич и признателност към родители и прадеди, пази топлия спомен за всеопро­щаващия поглед на майка­та – мадона и за силното бащино рамо. Сенките на предците са впечатани в съзнанието, но се осезават чрез свидни предмети, про­блясващи меко в сумрака на старата къща (старинни свитъци, сребърно разпятие, пукната флейта), възпяти като сакрални знаци на от­миналите времена и поколе­ния. Най- важни са опазени­те завети, „башчини пораки“, както още ги зове Иконо­мов. Родовото начало е въ­прос на дълг в тази поезия, то е пробудения инстинкт на етноса и интелектуална тревога за приемственост­та и традицията като ядро на личностна и национална идентичност.

Превръщаш се в човек, ако прочиташ

На корените си потайните послания.

От йероглифи неразчетени надничат

Предците ни с преглътнати страдания.

(ВГ, 20 ян. 29)

Констатин Икономов не само живее в дом, опрял гръб до вековната църква „Св. Троица“ и къщата на въз­рожденеца Неофит Рилски – той стои редом до тях като оцелял, непоклатим духовен стълб и е доказателство за това, че самата традиция на устояването и човечността тук е още жилава и жива. Място­то на рода и на тради­цията, старин­ното Бан­ско се вграж­да в тази поезия като лири­чески топос, като дух и атмосфера и налага своята нрав­ствена норма във всич­ко. То е индексът за ав­тентич­ност във всичко, излязло изпод ръ­ката на твореца – стихове, скулп­тури, из­делия. От пръв поглед в тях се усеща суровият контур на Пирин, изящния и строг колорит, присъщ на град­чето. Но поетът изби­ра интегративни емблеми, свързващи земното с ефи­ра, човешкото със сакрал­ното – камбанният звън и молитвата- стародавните символи на Банско. Те, заед­но с поезията за която става дума, все още удържат Ду­ховността. Засега. Ето една импресия* с неповторим лиричен звукопис, породен от прегръдката на Банско с планината и с космоса, из­пълнен със сонорна тонал­ност… (1)(Цит. долу) Какво ли няма в пеещия етюд – ар­хитектурният и духовен сим­вол на мястото – стройната каменна камбанария, пори­вистия силует на планината и накрай мажорната мело­дия, изтръгваща градчето от земното притегляне накъм небесния простор. Само с няколко елемента е изгра­дена пасторална и онирична феерия. Специфичната кул­турна традиция и жизнера­достната чувствителност на Банско най-сетне има своя израз в лицето на поет и ху­дожник, който я въплъщава по- възможно най- автентич­ния начин, защото е роден и е просмукан от нея. Той е въ­трешният човек и медиатор, а не случаен гастрольор от модните фестове, нахлува­щи отвън, които нямат корен в тукашния бит и обичаи. Затова в много от стихотво­ренията не скрива и болката си от сегашния хищнически погром, от пошлостта, която поройно залива и ерозира духа на градчето като по­губва невъзвратимо уникал­ната му култура и велико­лепната някога природа (ВГ, септ., 24, 299; септ. 10, 285). Но нищо свидно, нито мяс­тото и рода, нито неговите символики, не са капсули­рани и откъснати от света и от люлката на космоса. Тази поезия ги отваря, мисли ги като частица от всемирния порядък и като скъпоценно градиво на бляна по бъдно­то. Поне това говорят сти­хове като следните, където старинните камбани от Бан­ско се трансформират в кос­мичен атрибут и метафора на вселенската съобщност.

В огромна космична леярна

да претопим ли всички звън­чета

в една нова камбана, навярно,

предостатъч­на за всички планети?

…………………… …………………

А защо да не отлеем една

съвсем нова, звънтяща Земя?

ЛЮБОВ И СВЯТОСТ

Любовта и жената в лирически­те етюди са опазени от еротика и вулгарност. Напротив, женският образ е пре­делно ес­тетизиран, осветен от ласка и бла­годарност.

Вестник “ Топ Преса „