Лириката на Константин Икономов от Банско

Почти класическата прос­тота на изказа ме кара да мисля, че стиховете търсят място в сърцето и паметта на читателя. Всеки, който е открил нещо свое в тях – любим пейзаж, тъга и мил спомен, молитва, мъка или наслада, лесно ще запом­ни и не ще забрави краткит текстчета, така както не се забравят елегиите на Дебе­лянов и „Две хубави очи“ на П. Яворов. По тази причи­на контратеза и синтеза се сгъстяват в поанта, в кон­трапункт, максима или сен­тенция, без излишно разтег­ляне, умуване, размиване. По- често поантата е въпрос, а не отговор. Питането е към себе си и към всички, целя­що приобщаване и разми­съл, та всеки сам да открие истината за смисъла на своя живот. Диалогичност и де­ликатност се съчетават в ли­рическия говор, заключения не се натрапват – загатват се. Недоизказаност и пита­не са функционален изразен инструмент в лириката – въ­прос са на естетически прин­цип, но и на светогледна по­зиция, знание за граничност на човешката мисъл. Резул­татът е подтик към самотно задълбаване в сложните въ­проси на битието.

Тази поезия не позира, не се самопоказва и парадира – излива се в чиста рефле­ксия, в естествени форми и чувствена експресия, пре­пълнена е със сетивност и предметна графика. Полюси и контрасти, символика и конкретност, екзистенциал­ност и знаковост, мистика и реалност са персонализира­ни в безграничната структу­ра на Аза, ту трансцендентно разсеян в пространството на Всемира, ту свит в собст­вената си интенция. В рам­ките на съкратения сонет авторът оперира с широк спектър от поетическия ин­струментариум. Стилови фи­гури като кръстосана рима, съседна и вътрешна рима, изоколон, анафора, антите­за, метафори, вариации, ам­плификации, амжамбмани и пр. се съвместяват с инте­лектуална лексика, поръсе­на с ерудитски термини или освежена с диалектни арха­изми и просторечив жаргон. Това прави поетиката на Икономов самобитна и лес­но разпознаваема.

В причудливата естетика присъства всичко – приро­дата, земята, света, Галак­тиките, Божията енигма, миналото, сегашното и бъд­ното, миниатюри и безпре­делност, близкото и далеч­ното, детайлът и целостта, пряспата сняг и Вселената. Живот и смърт, Човек и Бог, лично и универсално са об­вързани в пулсиращо един­ство. Състояния на природа­та и интимни преживявания са в симбиоза с диханията на космоса, съкровенията преливат в цветове, образи­те се наслагват с мелодика­та и ритъма. Един подвижен, менлив, пъстър и богат ли­рически свят, побрал в себе си всичко, преживяно от без­бройните човешки мравуня­ци, с пространство, разпъ­нато между земна твърд и небесен ефир. Това е поет, който мисли света във верти­кала, мери го с вектор­ни ве­личини и го съзер­цава в кос­мични спира­ли.

Съз­дател е на онирична поезия.

Небесата и небесно­то, въздухът и вятърът, облаците и дъждът, лу­ната и звезд­ния свод са с неотменно присъствие в етюдите. Но небесни­те субстан­ции не са сантимента­лен фон или живописна панорама. Небесата са поетиче­ски обект – прафеномен, духовно оби­тание на чо­вешките меч­ти, молитви и стремежи, ефир, насе­лен с безброй гледащи ни галактики, примамлива безпредел­ност, извли­чаща духа от материалната орбита нагоре, към сакрал­ните субстанции. Почти ви­наги небесното се слива със сънищата и чувствата или е проекция на преглътнатите пориви на Аза. Но това е ог­ромна тема в творчеството на Икономов, нуждаеща се от самостоятелно изследва­не.

А по посока на небето се издигат

За мисълта ни бляскави простори,

Едни след други в сферите незрими

И само там със вечното говорим

(ВГ, 318)

Това е само един от стихо­вете, в който се набелязват въздушните параметри на лирическото битие.

Спойката на интуиция и ерудиция, на страдание и щастие, полет и крушения, сублимира в благоговение и възхита пред всеобема­щата органика на Битието. 366 стихотворения за всеки ден в рамките на една годи­на – и пред очите ни е изпята и изрисувана хрониката на земните ни дни, а зад тях се възправя непостижимият фон на универсума. Всеки миг, състояние и детайл от земното ни съществуване са приютени в логоса, за да не бъдат изтрити от забрава­та и смъртта. В този смисъл словото е прецизен регис­тър на човешкото, самора­зкриващо съкровените си глъбини и драматичните си социални въплъщения, но и метафизичните отражения в своята съдба. Темите са не­изчерпаеми, тук ще спомена само някои от семантичните линии, в които биха могли да се групират лиричните про­изведения.

Азът и творчеството: Чо­векът в неговия интимен кръг – семейството, родът, майката, децата: любовта и жената; Човекът, природата, планината: Социума и чове­ка: Националната история и съдба: Човекът във Време­то; Човек и Космос; Човек и Бог: Тайните послания. Тези семантични групи са неотде­лими, взаимнопроникващи и преплете­ни. Малцина са творците, способни да възпри­емат света в неговата грандиозна и обхватна визия, а не в разбитата му фрагмен­тарност.

Заглавия­та „Високос­на година“ и „Дълги стихове“ са интуитив­ни наслови, съдържащи белезите на отворено, безгранично поетическо съзнание. . В своя стреми­телен търса­чески дух, то борави с на­учните тер­мини на тех­нологичната ни епоха.

Започнете да пишете и натиснете Enter за търсене